Днес ще бъде премиерата на книгата на Ваня Могилска „Иначе казано“.
И по-точно:  17 февруари (четвъртък), 18:30 ч.
U P.A.R.K. Gallery
ул. „Отец Паисий“ № 24, Пловдив
(вход свободен)
Ваня ме покани да кажа няколко думи за книгата и така да участвам в този празник, и аз съм много доволна и радостна, защото ми е важно и щастливо да участвам в нещата, които обичам.
А пък тази книга я обичам. Тя говори смислено за важни неща, и повдига въпроси, които са прекалено вълнуващи, за да ги обсъждаме, и са твърде лични, за да ги споделяме с кого да е.

Още по темата – тук, а аз отивам да спя, защото празнувахме премиерата на „Боси в парка“ в ДТ „Гео Милев“, а аз трябва да съм красива на сутринта и винаги.
Ако  сте в Пловдив довечера, заповядайте на честит рожден ден на хубавата книга със стихотворения „Иначе казано“.
До! 🙂

О, колко съм болен, о, колко съм жален!
О, как ми е нужно да бъда погален,
да бъда похвален, да бъда поглезен
с кафе и с целувка по топлия глезен!
Защото когато човек боледува,
е важно, че друг там човек съществува,
и своето болно любимо прегръща.
И със портокали и мляко се връща,
със дрехи студени и с дъх на снежинки,
и готви, и прави дори палачинки,
и е търпелив. И обича със тебе,
дори ако ти си ревлив като бебе,
а той те понася, защото те носи
в сърцето си. И ти задава въпроси,
а после те слуша, със теб разговаря.
Когато заспиш, той вратата затваря,
но толкова тихичко, толкова леко,
че теб ти се иска да викнеш – човеко,
върни се, че искам да си те прегърна!
И утре за всичко това ще ти върна!
И аз ще те глезя, и ще те завивам…
Но утре. Защото в момента заспивам,
и вече съм другаде, вече кротувам,
и ти обещавам, че ще те сънувам.
И тихо заспиваш, щастлив и доволен,
пък даже и да си за мъничко болен.

Понасям щетите от топлото време.
Човеку се иска на припек да дреме,

да мърка сънливо, да трепка с мустаци,
да си поклюкарства със другите маци,

да мижа без грижа, обаче… Обаче!
Веднага му тръсват хиляда задачи.

Я грабвай парцала да лъснеш стъклата!
Изкарай на слънчице одеялата –

да влезе чист въздух, да стресне микробите.
Изтупай праха! Проветри гардеробите!
Какъв си такъв бавен, неподреден…

Противен приятен предпролетен ден!

❀ ✿ ❁ ✾ ❃ ❂ ❁

Обла и гладка, с искри от коняк,
цялата злато, и слънце, и мрак
пърхане с мигли, сълзи и усмивки,
гълъб сънлив във гнездо от завивки,
само със поглед събужда желания,
всички целувки са й притежания,
спира дъха само щом се покаже.
Кой би могъл нещо да й откаже?!

На една малка малка улица
от един малък малък прозорец
една малка самотна бабичка
пита всички минувачи
колко е часа.

Късни рози, потъмнели,
като скупчени небрежно
смачкани чаршафи. Зрели,
напоени с дъжд и нежни,

във мъглата се потапят
търпеливо и разумно,
и надеждите им капят,
и разпадат се безшумно.

Поотвори се пролет
и светът е разнежен.
И мухи с бавен полет
инспектират строежа.

А строител по потник
плочки слага, попържа,
май му се поработва,
но геройски се сдържа,

трета бира попийва,
кротка чалга му теква,
свирка и се подсмихва,
малко му поолеква,

и саламът топи се,
вестникът го попива.
Слънчицето униса,
биричката приспива,

той посяда, поляга,
съхне му теракола,
работата не бяга…
Поотвори се пролет.

Още не е зелено,
но все пак си личи,
че земята полека
поотваря очи.

Поолеква небето,
разкопчава яка,
пооглежда се – ето,
по е светло така.

Търкат длани мухите,
слънце щом ги допре,
позадрямват отвити.
Май вървим на добре!

Благодаря на екипа на „Малки истории“ за доброто око, с което ни е гледала тяхната камера.

Понеже няма надписи – човекът с лулата е доктор Тодор Толев.

Ето тук е филмчето.

На 28 януари отидох в Добрич, за да покажа Мекото слънце.
Пътувах с влакове.
О, влаковете!
Беше ми тъжно по пътя. Гледах гледките. Мислех си за това, как всяко едно клонче, всяка клечица ще се сдобие с листа напролет, и колко трябва да си добър, за да не обидиш нито едно клеченце, да не го пропуснеш, да му дадеш негово собствено важно зелено листо.
На гарата ме посрещна Александър Белчев. Аз не познавах никой друг там, освен него.

На гарата беше и Анна. Тя дойде от София специално за тази среща и моето сърце още пропуска по един удар всеки път, когато помисля за това. Анна се е прибрала у тях на следващата сутрин с влака.
Вечерта в хубавото и просторно арткафе „Галерия” дойдоха много хора. С някои от тях се запознах веднага, от вратата. С една хубава Валентина Добринчева (автор на прелестна първа книга – „Шипка”), с Огнян, и с Галя, и с Бисерка, и още… Радостина Марчева дойде от Варна с червена роза, ех, че хубаво…

Има още →