По Нова телевизия заснеха, направиха и излъчиха филмче за театъра в психиатрията в Раднево.
Слагам линк тук, за да отбележа факта на съпричастност на  телевизията към нас.
Благодаря!
Филмът е наречен „Отвъд гнездото“
?autostart=true

Днес не ми е спокойно.
Днес не ми е добре.
Във сърцето – усойно
като зимно море.

И очите ми гледат
как ръцете ми шият.
И кафето е бледо,
но устата го пие.

Днес не ми е щастливо.
Днес съм нервна и зла.
И тревога забива
във сърцето игла.

Глухи, глупави мисли
във ума се търкалят.
И страхът се разлиства
и със клонка ме гали.

Аз страха ще обикна
като свое дете.
Да го гледам ще свикна
как цъфти, как расте.

Между другите чувства,
в тъмни, тежки бои –
как сърцето пропуска
удар, щом се бои.

Днес в ума ми е зима,
ден изплашен и сам.
Нека. Всичко да имам.
Нека. Всичко да знам.

Ела по-близо – да допрем обувките
със влажни носове да се подушат.
Ела да си опитаме целувките.
Дали ще е удобно да се сгуша

до рамото ти? Слушай. Капят капки
от покривите. Всичко се разтапя.
И аз така. Устата ти е сладка,
а пък студът по пръстите ме хапе.

Ела да се допрем. Така приличаме
на две врабчета във пейзажа зимен.
Любов ли ще е? Да не го наричаме
с такова тежко и голямо име.

Снегът от някой покрив ще се срути,
докато обитаваме момента,
и ще отлитне чувството нечуто –
перце от дим над чаша чай от мента.

Моят млад син спа до 11, а сега гледа анимация.

– Иво! Хайде бе, мамо, след един час трябва да тръгваш, вземи да прочетеш нещо, погледни си уроците… Нали трябва да се подготвиш за училище!

– Аз се подготвям. Психически.

…

Ох, колко обичам да съм права!
Ох, колко ми харесва нещата да стават, както съм си знаела, че ще бъде!
Особено хубавите неща!
Например романът, който Христо Карастоянов написа СЛЕД „Паякът“.
Какво казах аз тогава? Долу, там, в края на текста? А?
Е?

„Името“ е роман – спомен.

Звучи като епическа песен, с тези омагьосващи повторения на цели абзаци.
В античния и в средновековния епос така се повтарят описания на битки, описания на хора, на победи, на поражения, на кораби и на богове.
Учили сме, че тези повтарящи се формули са се използвали за по-лесно запомняне на безкрайно дългия и никъде незаписан текст.
А може би е било точно обратното – това са били най-ярко запомнените отрязъци от някогашен ярък, жив, истински живот, който с времето започва да избледнява, да изглежда като мит, като сън. Както младостта, когато се отдалечава, се превръща в нещо измислено и очевидно невъзможно.
Романът „Името“ е израснал върху разказа на Христо за княгиня Анастасия.  Докато четях, потъвах в историята и по лицето ми преминаваха сенките от няколко филма, които се прожектираха в ума ми… нещо от Булгаков, Алов, „Бяг“, нещо от Маркес, може би „Есента на патриарха“… черно-бели филми за принцеси, пристигнали инкогнито… в Париж? или другаде?
На мен ми харесват приказките. Харесва ми да ги усещам възможни. Омагьосаният замък на Анастасия е на два ката, с два прозореца, отвъд десния е долината, а зад левия – планината, онази същата, на чието име бяха наречени всичките земи наоколо…
Книгата е увлекателна, малко тъмна, малко кратка.
Много се гордея, че я имам, защото Христо е избрал малко хора да я имат.
Аз бих казала – засега.
А пък аз като кажа нещо… знаете. 🙂

Ябълка на тротоара.
Кожата й е златиста.
Тя е гладка и с лунички,
смее се от прахоляка.
Под езика си усещаш
тръпка от вкуса на сока.
Ала вече си отминал,
а и хората ви гледат…
*
Днес ще се опитам да ушия една ябълка, и сега се надъхвам 🙂 

Както си разглеждах вестник „Септември“, що да видя – аз на младини 🙂

: )