Небето е насипно!
Лежат по тротоара
снежинки ситни-ситни
на облачни камари.
Снежинките подреждат
студено като мляко,
заоблено и свежо
небе, небе навсякъде!
Усмихвам се и мръзна,
вървя и дишам вятър.
И като се подхлъзна,
политам към земята.
Сняг по-тънък от дантела
шушне в клоните на бора.
Перушинките му бели
меко ръсят се отгоре.
Спи земята, нежна, гладка,
без парфюми, без трева.
И завивката е кратка,
и докосва я едва.
Градът е стиснал зъби, и смълчан
се взира в локвите по тротоара.
Мирише на препечен патладжан,
на мокър въглен, на вода, на гара.
Сивее всичко. Лепкава мъгла
безцелно и унило се разхожда.
И да пробие слънчева игла,
в ревера си мъглата я забожда.
Безвкусен въздухът, студен и гъст,
и безпричинна – хладната тревога.
Ох, слава богу, че денят е къс!
Но, за беда, такива има много.
Това са пиленца-брошки, а окръгленият им поглед се дължи на факта, че са накацали върху току-що опечена баница и не могат да се нарадват на късмета си.
Аз три месеца да дремна,
а пък после ще му мисля.
Я си представи: зелено,
облаци – изпрани, чисти,
и листа разлиства паркът,
и черешата – узряла….
Ей такава сутрин чакам.
До тогава бих поспала.
🙂
Януари е подъл. Той изхвърли елхата.
Той изяде дори на врабчето трохата.
И макар че празнува – просто празник до празник –
януари целува със целувки заразни.
Вае снежни пейзажи, а ме блъсва в леглото –
не любов да покаже, а съм болна защото.
И снежинките гледам как бинтоват квартала,
и съм жална и бледа, и съм лоша и бяла.
Други ходят на гости, аз сънувам кошмари.
Сечивата си остри върху мен януари.
Вее в празния джоб, проветрен до стотинка.
Стене белият дроб, изтерзан от настинка.
Охка черният – зъл махмурлук пак го стяга.
Всяка птица с акъл се спаси и избяга.
А пък аз – на студено. И съм права, когато
десет зими разменям за един месец лято!
Осъденият на самота
тайно се надява
да бъде помилван.
С малко помощ от Google Преводач 🙂
Те са забравили тяхното назначаване,
Но от височината на определени земята
Те се спускат върху раменете му,
И на сутринта отново, чакайки нещо.
Седиране и умора
Към павирания път,
Те останаха сред мъжете –
Touch помежду си срамежливо.
Стигна до жалко края раздяла
И светна на настроението.
И насилваха толкова тясно,
Тъй като двете линии в поемата.
Един ден, че е бърз, като призрак,
Те размаха опашката си в щастие …
Умората и седация
В съня, а не отворени обятия.
🙂
Може и така обаче: „Спокойствието и умората“
Мария
Каква съм станала нервозна!
През стаи три – в четвърта чак
стои часовникът, а нощем
ту чувам тик, ту чувам так
като изписано със думи,
с червено на оранжев фон,
И вместо сън – добър и румен,
вибрирам като телефон,
тревожа се, не ми е кротко,
сънят – далечен и мъглив,
не спя, дори да пия водка,
и не часовникът е крив.
Иван Груев
А кой е крив? Кажи бе, драга?
Че то така – в безличен стил
да се упрекват не приляга
ни фон, ни телефон, ни грил.
Така наистина е жалко –
неспала да осъмваш пак.
Навярно водката е малко,
затуй цапни един коняк.
Във ситуацията грозна
не мога друг съвет да дам,
но щом си толкова нервозна…
стани кюфте – да те изям.
🙂
Пърхащ речен камък.
Топла перушина.
Мека като лято.
Сива като зима.
Щура се смутено.
Като бебе гука.
Диша учестено
на града в юмрука.
Старостта ще ме осакати
с тежък ум и изхабено тяло.
Без посока тихо ще трепти
мисъл със избягало начало.
Старостта ми ще ме загрози,
ще ме омотае в прах и прежди.
И кръвта ми бавно ще пълзи,
за да топли минали надежди.
Като сух и овехтял вързоп
меко одеяло ще ме гушне.
Тъжно бебе на годинки сто –
кротко, мълчаливо и послушно.
Ще ме унизява старостта,
ще огъва крехките ми кости.
Спомени за хора и места
ще ми идват като живи гости.
Залезът със светлина от мед
в кехлибара си ще ме облее,
ако имам страшния късмет
просто да не спирам да живея.
Мария Донева 