Мама
ми каза, че ще закъснея и ще изпусна автобуса.

– Няма да закъснея.
– Ще закъснееш. Вече си закъсняла. Рейсът няма да чака.
– Няма да закъснея, моля те.
– Няма ли да си вземеш шапката?
– Оффффф…

Тя винаги очаква нещо лошо или поне нещо неприятно непременно да се случи.
Когато очакваш неприятности, обикновено си прав.
Майка ми много обича да е права. Тя е зодия Козирог.
Аз обаче имам дълъг и богат опит в неизпускането на автобуси. Викам такси, и ако пешеходците, светофарите, трафикът и климатът са на моя страна, пристигам навреме на автогарата.
Понякога тръгвам пеша срещу течението и пресрещам маршрутката за Раднево. Друг път я причаквам някъде по трасето и махам с всички крайници, за да привлека вниманието на шофьора, той спира и ме взема на борда.
Превземам рейса на абордаж.
И отивам.

Има още →

Мария
Старата циганка, зимата,
с мръсното бяло палто,
зъзне на пътя,
пушеци тежки издиша,
и вместо фасове
хвърля студени кокичета.

ТТ
Безхарактерна и мека зима.
И няма сняг. И няма свястна рима
за пазвите на кишавата нощ.
И без да искаш се усещаш лош,
и спираш по средата сериалите,
и котката не дава да я галите,
и вече пусто е шишенцето с ракия…
Поне четеш куплети от Мария!

🙂

Леден ден, а слънцето не спира
да блести, и бавно наедрява.
Който е навън, да се прибира.
Аз съм удома, и тук оставам.

На дивана слънцето ми сочи
мястото за мен и още някой.
Портокал, голям и много сочен.
Книгата разтворена ме чака.

Бавен ден. Смълчана, кротка къща,
тиха като мисъл спотаена.
Място за покой и за прегръщане.
Топло сред огромното студено.

Но храната сготвена изстива.
Сам-сами играчките издишат.
Притъмнява къщата сънлива,
чиста, подредена, и излишна.

Успяхме ли? Преминахме ли зимата?
Дойде ли време да се преброим?
Обичам да ми изговаряш името.
Да ме поглеждаш, както си вървим.

През гледките, през хората, през времето,
през чувството, което се променя,
от всичко, смогнах само теб да взема,
а ти – да си запазиш само мене.

Сега, след пътя, стигнахме ли някъде?
Дойде ли време вече да се връщаме?
Обичам да ми разкопчаваш якето.
Две копчета и ще си бъда вкъщи.

Толкова любов неприложима
като сняг вали и се разтапя.
И искри от радост в нея има.
И стрехи, които тихо капят.

Толкова любов с адрес объркан,
със красиви отлепени марки.
Закъснели, натъжени щъркели.
Пеперуди с избледнели шарки.

Толкова приготвено обичане
ей така невкусено остава.
Остаряват хората самички,
а пък любовта се разхищава…

Снегът ще се изниже
под мръсната дантела
от пясък, сол и грижи.
Ще се стопи най-смело.

Сам изход ще намери.
Потиска го градът.
От улиците черни
снегът, готов за път,

по слънчеви въжета
ще се качи. Ще литне.
През мравешки мазета,
през шахтите им ситни

от тук ще се изплъзне.
Ще тича, без да спира.
Снегът лежи и мръзне
и бягства си планира.

Една свещица само
да види, че гори
от слънцето голямо,
и ще се изпари.

Тези възрастни хора
се държат за ръка
и е мило и странно,
че ги виждам така –

тя с домашно елече
посред градската жега,
той – прилично облечен,
тя – опряна на него.

Той – почти беззащитен
с тези ключици тънки.
Тя за всичко го пита.
Тя го води навънка.

И несигурна, мека
се огъва земята.
Те напредват полека.
Те си плащат водата.

Малки дядо и баба,
уморени от път.
Плащат тока. И хляба.
И каквото дължат.

Мое мило, любимо,
аз, ако остарея…
Ти дали ще ме имаш,
както той има нея?