Книгите са за нас, за да се разпознаваме.
Елате по-близо, не искам да викам и не искам да ме слушат чужди хора.
Книгите са за нас, за да се разпознаваме.
Защото има родство и по книги.
Има такива буквени общности.
Общността на българите, които първо са сричали по български буквар.
Общността на професионалистите, които са изучили знанията за занаята си по едни и същи учебници.
Общността на онези, които имат в библиотеките си по някоя книжка от поредицата „Галактика”. Или „Световна класика за деца и юноши”. Или „Хрониките на Амбър”.
Един човек може да принадлежи на много общности.
Всеки си носи прочетеното в ума. Даже и забравените книги са там и се месят в решенията и реакциите ни, те просто са си вътре в нас необратимо.
Едва ли съществуват двама четящи човеци, които имат напълно идентичен списък от книги. Ако съществуват и се срещнат, те сигурно ще открият още много съвпадения. Може би те ще са онова, което се нарича „сродни души”.
Има родство по Библия, има родство по Коран и по Тора, има родство по Веди.
Има родство по Аз, Буки, Веди.
Мисълта да нямам нищо общо с вас по буквена линия ми е страшна. Не искам да съм самотна и безбуквена и безродна.
Книгите са за нас, за нас си.
Ние.

На снимките – Иво на младини, с книга. 

ТТ
Тъга … Тъгата не тъгува.
Което е съвсем логично.
Тя само търси да общува.
Отблизо и отвътре… Лично.

Мария
Живее вътре. Саможива,
и без съседи, без познати.
Самичка водката изпива.
Писма? Ако сама си прати.

Сама стените боядисва,
и мебели сама премества.
Понякога не й ли писва?
Ами навярно й харесва…

 
ТТ
Но може и да закопнее
с тъга насрещна да се срещне.
Макар едва ли ще посмее –
та, божичко, това е смешно!

И две тъги така събрани
какво ли толкова ще правят?
Не зная. Ала – сладурани –
бих искал в смях да се задавят…

Мария
От смях по пода ще се валят
и ще подскачат от вълнение,
и заедно ще си развалят
нацупеното настроение.

05/09/2010

Аз поживях днес там, за час и половина.
В Бургас си украсяват главната улица със стихове на Петя Дубарова. Стиховете изглеждат неловко и празнично като момичета, които за пръв път за тази година си обличат летните рокли и тръгват по улицата със сандали и нежни бели голи крака.
И морето също е там.

Главата ми кипи от думи,
които спешно търсят мисъл.
В главата ми е много шумно
от всичко, още ненаписано.

Поезията има корени
и тайни сокове я хранят.
Не става просто със говорене
да кротнеш думите събрани.

Като деца във междучасие
те викат, карат се и тичат.
Поезията е съгласие
на думите да се обичат.

Сплотени, хубави, избистрени,
взаимно да се опознаят.
Да не приличат на измислени.
Сами да си измислят края.

Аз съдържам любовта.
Любовта ми е присъща,
както за дъжда – вода,
стаи и стени – за къщата.

Тя е разрез и метал.
Малка като ножче джобно.
Радост, че си оцелял.
Топла, влажна и удобна.

От излишества разкош.
Аскетична и насъщна.
Свободата да си лош.
Щастието да се връщаш.

Чувствам – просто си е там,
в неизучени залежи.
Имам много. Ще ти дам.
Стига да ме забележиш.

Както бременна жена
иска странен плод да вкуси,
аз жадувам тишина
между две целувки къси.

Близост във едничък жест,
без пукнатина, без примес.
Нека да се случи днес.
Да е вярно. Да го има.

Ще се спра и ще се дам,
без да мисля, без остатък.
Миг. И след това ще знам
как да продължа нататък.

ТТ
Навън, край портата – брезички,
по клонките с дъждовни капки.
И пухкави прилежни бабки
насядали, плетат терлички.

Ветрец дойде, да брули листи,
да рони закъснели капки.
И кротките, смирени бабки
полека-лека взе да чисти.

Мария

Бъбриви бабички, басмени,
заплитат и разплитат дните.
Беззъби бебета засмени.
Край тях една пчела прелита.

Без разсъждения разбират,
че иде ред да си отиват.
И те спокойно се прибират,
естествено, без съпротива.

При дядовците си се връщат,
които от кога ги чакат.
Премитат облаците вкъщи,
наливат дъжд, изтупват мрака.

Заспиват рано, рано стават,
и си мравучкат суетливо.
И там, оттатък, продължават
с вниманието си грижливо.

08/09/2010

Тя е нож, изваден от канията.
Верен, и способен да разрязва.
Тя потраква тихо със чиниите.
На детето приказки разказва.

Тя замазва. Чисти и подрежда.
И гневът й бавно се изостря.
Сготви ли последната надежда,
все едно кога, дори пред гостите,

ще пререже ласкавите нишки,
те от самота са изтънели,
брака от представите от книжките,
мрака на тревожните недели.

В нея любовта се свечерява.
Ножът свети. И минава време.
На котлона бавно се сгъстява
страх. И нежност, колкото поеме.

Аз всеки път ти казвам нещо мило,
защото аз съм много мил човек.
Сърцето ми обаче се е свило
и го вълнува всеки полъх лек.

Сърцето ми е винаги дежурно
и всяка моя дума проверява.
Сърцето ту помръква, ту прежуря,
тупти и мислите ми прояснява.

Изглежда – и наистина е – лесно
да изговоря чувството, което
звучи, категорично произнесено
със тихичкия шепот на сърцето.

И аз съм само глас и гласна струна,
чирак за изречения и рими.
Бъди добър. Ела да ме целунеш,
и нещо мило в отговор кажи ми.

1.

Във тревата покарала
и върбите засмени
аз за щъркели гледам
през стъклото на рейса.

И очите ми стават
интензивно зелени –
щъркелите къде са,
щъркелите къде са?

2.
Найлонови торбички
и пътни знаци, крави –
на щъркели приличат,
на щъркели се правят.

Очаквам и се взирам
край гьолове разплискани,
но щъркел не намирам,
а щъркел ми се иска!

3.
Тази пролет те не щат
да ми се покажат.
Скрити в храстите стоят.
И приклякват даже!

И хихикат под мустак,
като ги отмина.
Щъркел шарен дългокрак
няма таз година…