Тя показва езика си ален,
и върви в калта, без да се цапа.
Тя е толкова мека и галена,
че усещам замайване в лапите.

Тя е пух. Топла, лека и бяла.
Тя заспива, където си иска.
Бих я скрил под езика си цялата,
стига да ме допусне по-близко.

Тя е зла, но така ми харесва.
Ех, да имаше как да се случи –
тази котешка дива принцеса
да ме вземе за собствено куче.

После нека съм срам за породата.
Който иска, от яд да беснее.
Много здраве от мен на природата –
тя е котка, но аз искам нея.

Спи. Очите й са затворени, ръцете отпуснати, дясната ръка върху бедрото, лявата – на седалката, с дланта нагоре, беззащитна. По лицето й минават настроения като сенки на облаци.
Надига лице, все едно очаква целувка, и остава така за една бавна, дълга секунда.
Във влака всичко е бавно. Въздухът е тежък и неподвижен, прозорците не се отварят. Между двойните стъкла се е разтопила от слънцето и се е смъкнала желатинова лепенка, силует на мъж с бастун. До него – разтопен мъж, който изхвърля нещо в кошче за боклук.
Тракането е ритмично, не остро, а замъглено, покрито с мъх, прашно тракане, шум от упорито движение към цел, която не се приближава.
Вагонът не е разделен на купета и има повече простор. Не е и съвсем мръсно, няма едри боклуци, но всичко е напоено, изсъхвало и напоявано безброй пъти със знанието за една нечистота, от която са направени седалките, закачалките, боята, розовото, зеленикавото. Стъклата са прашни отвън и мътни отвсякъде и всеки пейзаж посърва.

По-хубави са гледките зад клепачите й.
Тя не сънува.
Има още →

Превод – Зоран Jакимоски
От Двуезична библиотека

Кое е важно и значимо,
зависи само от момента.
Каквото топлим – ще изстине,
ще секне, ще се скъса лента.

И във земята ще попият
сълзите, със които плачем.
Небрежен вятър ще изтрие
гнева, без нищо той да значи.

Усърдието е безсилно,
и вдъхновението – късо.
Не сме способни да закриляме
децата крехки на ума си.

И ако всичко отминава
и всеки порив е осъден,
мигът, усетен да изгрява,
най-скъпоценното ще бъде.

И благодарен, и обсипан
на миговете с благодата,
от чашата си ще отсипе
човекът, стъпил на земята.

Ще сподели троха и вино
с безименните богаташи,
които вече са отминали
с напразен труд и с празни чаши.

Човекът диша. И му стига
от вечността едничък резен,
богат единствено със мигове,
които грейват и изчезват.

Иво ме буди към два през нощта.
– Мамо… Разкажи ми за модернизма.
– Защо?
– Не мога да заспя.
– И?
– Като ми говориш скучни работи, може да ми се приспи…

На Аязмото, с Жу, по места, на които човешкият ми крак не е стъпвал.
То било хубаво 🙂

Любовта е като череша –
цъфти, зрее, окапва.
А после,
не че другите сезони
са лоши,
но ти
цяла година чакаш
да дойде пролетта
и всичко да започне отначало.

Сутрин се събуждам, но не ставам веднага, а си оставям временце за протягане и мислене. После кафе. Нещо за четене, в нета или на хартия.
Излизам и вървя по една стръмна улица надолу, от едната ми страна има стадион и борова гора, от другата – обширна поляна, тук-таме по някоя смокиня, слива, два-три тънки кестена, една голяма липа.
Всичко ми е хубаво, особено сутрин! Гледам, малко гладна, и търся първото нещо, което ще ми се види най-чудесно този път. Веднага го коронясвам в стихотворение, и щрак! – то се сглобява. И така.
Как може да си толкова повърхностна! Нямаш ли мисия в тоя живот, ами се лепваш за първото, което ти се изпречи пред погледа? Докъде мислиш, че ще стигнеш така, квакайки и кудкудякайки? Напиши нещо бавно и значимо.
Кой, аз ли? (така си разговарям)
То е малко като приказката за онази принцеса, която се подигравала на всички кандидати за ръката й, и кралят се ядосал и я наказал да се омъжи за първия, който прекрачи през градските порти.
Не съм чувала по-тъпо нещо – мислех аз, когато бях още начинаеща принцеса. Ами ако дойде някой женен мъж? Или някой много стар? Или някой, който не се къпе?
Има още →

Има ли нещо по-хубаво от това, както си вървиш през града, внезапно да срещнеш приятел, когото не си виждал от години и дори не ти е минавало през ума, че може да е тук?
Под „тук“ да се разбира в този град, в тази държава, на този континент и на твоя език.

Аз така срещнах днес Стивън Уингейт, когото познавам от Семинара по творческо писане на Елизабет Костова.
Е, не лично него, но видях в книжарницата неговата книга „На пазар за съпруга“!

Сборник с разкази, издаден от Сиела и преведен от Златка Паскалева (тя е превела „Живият хаос“ на Патрик Нес, и не само).

Ето тук едно интервю със Стивън.

Честита книга на български, Стивън!

А сега чао, отивам да чета 🙂 

Това ще бъде на 4 май – следващия петък!
Ще отида до Варна с влак, после – някак с автобус, а? – до Добрич.
И представете си, от 18:00 във фоайето на Голямата концертна зала в читалище „Йордан Йовков – 1870“ ще имам среща!
Аз вече съм била в Добрич и зная колко е топло там, макар че миналия път беше през януари и имаше сняг и лед.
Приготвила съм се да пътувам и да се срещам, и да рецитирам, и да мяукам, и да пия вино, и обещавам да не пея, но не обещавам да си сдържа обещанието, и…
Хайде да идва следващият петък, че много се заседях в Стара Загора.

аха, снимката е направена от Татяна Жилкова