Аз вече съм била в Русе, точно в навечерието на Коледа 2010.
Беше толкова хубаво,
че сега нямам търпение да отида пак – на 19 май от 18:00 в Хеликон.
Очертава се чудесна седмица – един важен рожден ден и две приказни пътувания.

Върви между хората тъжна, засмяна жена.
Върви между хората, като в гора без пътеки.
След нея пониква внимателна, топла трева,
настръхват гнезда и земята надига се леко.

По тихи дървета, самотни мъгливи скали,
по храсти бодливи, смирено разтворили пръсти,
закачат се нейните весели, пъстри поли,
перата й, люспите, ласките – всичко се пръска,

разсипват се сенки и блясъци. Цяла гора
изгрява, изгаря, оплетена в слънчеви нишки.
Когато окапе последният лъч прецъфтял,
от нея остава единствено зрялото нищо.

1993
леко пипнато сега

Приключения.
Близост.
Радост.
Любов.
Секс.
Общуване.
Приятелство.
Смях.
Младост.
Лекота, щастие, страст, тъга.
Всичко това – пресъздадено вкусно и вълнуващо, с наслада от усещанията, с апетит и удоволствие.
Ето, разказах ви „Тънкости на приготвянето”, сборника с разкази на Деница Дилова.
Остава вие да си го преживеете, като вземете книгата и я прочетете.
Има дори рецепти, ако ви идва отръки да готвите.
На мен ми иде отръки да ям, да си храня тялото с вкусни хранички и душата с интересни мисли, което също е добро качество, нали трябва да има читатели, не може всеки да е все писател.
Харесва ми да съм читател на Деница Дилова, тя има добър вкус, сръчности и лекота; има чисти ръце и свежи идеи.
Ще ми се да можех като кулинарните критици и професионалните дегустатори да описвам вкусове и аромати, плътности и съчетания на продукти с различен произход, за да предам усещанията на небцето и езика си, докато чета тези разкази.
В тях става дума за готвене – различни случки, ситуации, хора и отношения. И храна.
Приятно ми е да погледна живота през призмата на храната, на българското хранене. Сърбала съм американски попари и пилешки супи за душата, къкрила съм в латиноамерикански страсти, горещи води за шоколад и афродитините афродизиаци, ронила съм сълзи в италианската паста и съм яла супата на Кафка. Питър Мейл ме е опивал с вино, а Джоан Харис ми е пълнила обувките с бонбони.
Явно си има такава пазарна ниша, за кулинарна художествена литература, и ето че и ние си имаме заглавие за там. Тук бих добавила с удоволствие и „Приказки за злояди деца” на Красимир Дамянов, която скоро беше преиздадена. Може да има и други хранително-вкусови български книги, не зная, но знам, че „Тънкости на приготвянето” е едно от най-вкусните четива, които са ми попадали напоследък.
Радостна, сладка, ммммммм еротична, чудна книга. Доста олекотена откъм количество текст на страница, но то е против преяждане. Когато е гурме, порциите са все такива.
Браво на Емилия Миразчийска за идеята и за издаването на сборника, а също и за снимката, която прилагам.

Взимаш една жена.
Замесваш я
в приключенията на фантазията си.
Загръщаш я в среброто на огледалото.
Поръсваш я с трепет,
добавяш смях на вкус,
вкус на смях
и любов – колкото поеме.
Държиш я в ръце – ароматна, топла.
И се печеш на бавен огън,
като гледаш как си отива
със походка от карамел….

05.05.05г.

Имам процедурен въпрос.

Абе вие нормални ли сте?!?!

Верно ли мислите, че нещо, че НЕЩО в Моята Родна Страна е за един ден?!+!

Например чистотата?!?

Хващал ли е някой от вас мотика, че да си мисли, че това:

се постига за един ден?

Не е кой знае какво, но е любимото занимание на татко ми в последните три години, и заедно с едни съседи той отделя всяка свободна и подходяща минута за това.

За да го превърне в това:

Хубаво е да се работи, чудесно е също и да се изкарват пари, обаче, моля, аз, татко ми, нашата градинка и моята страна не сме за един ден. Не ме третирайте като пластмасова вилица. Ние лично сме нещо повече.

На 17 май от 18 часа в Литературно-художествен музей „Чудомир“!

Свързвам Казанлък с хубави и вълнуващи преживявания. Имам награда от конкурса „Магията Любов”. Работила съм по два проекта с казанлъшкото сдружение „Бъдеще за децата с увреждания”. Гостували сме и с театъра от Раднево. Тук живеят мои любими приятели. За мен ще бъде чест да представя стиховете си пред четящите хора в град Казанлък, и то точно в навечерието на 24 май.

за тези мидички

ТТ

Те си пасват напълно,
две черупки от мида.
Вътре – уредно, пълно,
като рафтове в Лидъл.

Надпреварват се, носят
и оформят запаси.
Те се плашат за после
и укрепват дома си.

Те обичат да имат,
да събират и пъхат.
И от там този климат –
все на спарено лъха.

И в дома става тясно,
нещо май се смалява.
И напълно е ясно –
любовта се втечнява.

И водата отмива
и последната капка.
Две черупки заспиват
в костелива захапка.

Тъкмо се връщам от среща с едни страхотни деца от два втори класа в училище „Васил Левски“. Най-веселите и мили деца са това!
Имам си снимки с тях, но имам и нещо по-хубаво – техният автопортрет, на който всяко детенце е нарисувало себе си така, както се вижда като поетичен образ.

Ех, че хубаво!

забележете приликата:

Те си пасват прекрасно –
две черупки от мида.
Между тях – любовта. Но
любовта си отиде.

И във шепите празни
тишината убива.
Нежността вече дразни,
прекомерно учтива.

И кънти безполезно
всяко нежно шептене.
Любовта им изчезна,
затова е студено.

Те замръзват допрени
в тишина като в дреха.
Те не искат промени.
Те си търсят утеха.

Как светът продължава,
любовта щом приключи?
Те не го заслужават.
Как можа да се случи?

Малко е самотно и малко тъжно да пътуваш сам, но на мен ми харесва.
Освен това пролетта прави всичко поносимо и хубаво, и още по-хубаво даже.
Срещнах чудни хора – чешити, приятели и непознати. Видях морето даже два пъти, за цял час преди да се кача на влака към къщи. Сигурно съм била най-нелепата картинка, с яке, закопчано до врата, крачоли, навити до коленете, нагазила във водичката, с раница и сандали в едната ръка и саксия в другата, как пртискам телефона с рамото си към ухото, за да чуе Иво вълните… Моренце…
Обаче Бургас ми е по-мил на сърцето от Варна. Сигурно защото във Варна нямам ятаци.
И не си купих едно много хубаво червено герданче и сега ми е малко мъчно.
А в Добрич… Прекрасен град. Вълшебен и голям през пролетта. Не можах да видя малката лама в зоопарка, защото не стигнах до там. Всички бяха много топли и добри с мен. Запознах се със Стефка и Мария, които работят в баничарница, едната работи, другата й чете на глас; после се сменят. Стефка има дарба да намира четирилистни детелини. Сашо Серафимов и Сашо Белчев бяха там, и Генка Петрова, и Деян Димитров, няма да изброявам, спирам…
Беше хубаво.
Благодаря.

Няма си ми я книгата на Туве Янсон!
Стоят си на рафта една до друга девет нейни книги („Невидимото дете” ми се повтаря, но в две различни издания). А „В края на ноември“ липсва! Къде ли съм я сложила? Дали не е в другата стая, или затрупана по рафтовете, или в някоя чанта, защото толкова обичам да разнасям книги със себе си…
Спирам се и се поглеждам в лакираната вратичка на шкафа. Приличам на Старче, което не помни къде си е скрило киселите краставички.
Тази вечер гледах „В края на ноември” в Кукления театър в Стара Загора. Румен Гаванозов гостува тук и аз отидох заради него, но най-вече заради Туве Янсон.

Гледах спектакъла и, разбира се, прекрасната кукла, истинска-жива, и актьора, сам пред рехавата публика с ръмжащи телефони…
Свърши пиесата, видях, че в салона са Станислав Матев и Елица Стоянова, Еличка, хубава като меденка, с летни дрехи и с голи крака, които не се въздържах и пипнах с показалец (ужас, добивам маниери на порочно старче!) Разменихме по две думи, за куклата, и аз казах, с ей тази уста, „Много беше хубаво, макар че не видях много от Туве Янсон.”
После вървях по улицата към къщи, зелени дървета, кестени, акации, ириси, рози. Млад оплешивяващ татко се опитваше да свали от клоните на едно дърво перце за федербал. Луната беше бяла като сирене, после стана жълта като кашкавал, а аз си мислех за спектакъла още и още, и постепенно започнах да започвам да разбирам какво съм видяла и какво съм гледала.
Има още →