Тя е толкова затворена,
че прилича на къща,
от която долита музика,
но никой не знае
колко души я обитават
и съседите никога не са поканени.
Тя е толкова затворена,
че петлите й не пеят,
а тананикат;
котките й бягат,
за да крещят на воля
в чуждите дворове.
Една бяла ръка
полива цветята на прозореца,
но никой не е виждал отблизо
пръстена, който проблясва.
Или това е само капка вода
в мъхестите шепи на мушкатото.
Тя е толкова затворена,
че времето в градината й
изостава винаги с един сезон.
В нея дишат
забравени
следобеди,
тихи ъгли, врабци,
жълти дюли, обляни от дъжд
и думи,
които тя никога няма да каже.
Така ще я имаш –
твоя и своя,
невярна и целомъдрена.

Ако любовта се овладее,
ако любовта се утеши,
ако тя открие, че умее
страховете си да потуши,

ако се отпусне и задреме,
ако изведнъж се утоли,
ако е възможно пак, след време,
за момент да спре да я боли,

и ако, притисната на тясно,
тръгне да потърси изход нов…
Нужно ли е все да е нещастна,
за да я признаят за любов?

Модерно е да си дете!
И всеки предпочита
да си играе, да чете,
не знае ли – да пита.

Да има майка и баща
и те да го обичат.
Да учи всякакви неща.
Да скача и да тича.

Да си расте – на ден с кило,
на месец – сантиметър.
Да спи. Да кара колело.
С фенерче да си свети.

Да си дете е идеал,
да си дете е сладко,
защото всеки е разбрал,
че е съвсем за кратко.

Да можеше, дете бих бил
завинаги, навеки.
Ала животът е решил,
че то не е за всеки.

🙂

Старея и обслужвам страховете си.
С капризите им се съобразявам.
Заглъхвам. Избледняват цветовете.
Задъхвам се. Светът ми се смалява.

Убежище в предишните години
тъгата ми намира. Не мечтая.
Ако надеждата насам намине,
ще се изгуби в тясната ми стая.

В праха ще драсне и ще кихне смешно,
и ще се махне – ще й стане скучно.
А аз ще се стаявам безутешно.
Ще милвам страховете си беззвучно.

И нищо важно няма да направя.
От капка дъжд ще трепна и ще капна.
И ще умирам – бавно, бавно, бавно.
А след това – безславно и внезапно.

.

Топло е – като за зима.
Слънцето през зъби свети,
а по улиците има
главно гарвани проклети.

Между тях една надежда
гламава – стои и гука.
Заради това, изглежда,
все пак се живее тука.

И градът я чу и живна,
и гневът му поразмина –
заради една наивна
топла топка перушина.

Мария:

Около смъртта си има шетане.
Да я прикоткаме, да я нахраним, да й затворим гладната уста с лепкав бонбон, да й осветим пътя със свещица.
Да я изпратим доволна, но не прекалено доволна.
Не се връщай тук. Ще направим нужното, но нищо повече.
Не си желана.
Неугледна, кльощава чиновничка от администрацията на природата, събира данъците, взима. Понякога проявява човечност, понякога се засмива на смешки, които само тя си разбира. Косата й е кафява и сива, изглежда като залепена.
Не се ли измори вече, болна ли си?
Смъртта няма почивен ден, работи и нощем, не се спира.
Отваря работа, отворя празнини като пропасти, отваря врати в пръстта и закрива огледалата.
Тръгвай си, махай се, стой по-далеч от дома ни. А когато се връщаш, спомни си колко смирени бяхме, колко добри, колко плакахме, и колко канела имаше в житото, орехи, пудра захар, лимонова кора. Смили се.

Доктор Толев:

Иххх!
Защо не мога пет пъти да натисна копченцето за „харесвам“!
В тази връзка –

Ами,
редно е за смъртта да взема и аз отношение.
Първо, защото по професионална линия с нея съм работил заедно.
Около болестите – аз от единия край, тя от другия и кой до където стигне.
Като колеги, един вид…
Второ – някак с теб все полемизираме, предимно от антиподни позиции.
Защо ли?… Ми, такъв съм си – рекат ми нещо, аз – наопаки…
И така, рачешката, карах този живот по назадничав начин, ретро-човечески…
А ти напред гледаш – поетесите са такива – преди теб оттатък завоя да надникнат.
И хоп – виждаш там смъртта и ахваш, но не със смесени чувства.
Пък тя какво, нали не те е видяла, а само ти нея – откъде толкова афект се появи?!…
Права си, смъртта навестява и се налага да я черпим, такъв бил редът.
А е заради заслугите и – тя ги има, без значение дали сме съгласни с това.
Тя подсилва сладостта на вече посоченото бонбонче и житото с много захар и канела.
Дарява радост от утренния въздух – още преди слънцето да се е събудило.
Отваря очите за красотата на преходното цвете и залеза отсреща.
Осмисля нощта като рецидивиращо умиране.
Изобщо – дава рамки и срок на събитията, за да знаем как и колко да им се радваме.
И ако не стане, дава извинение – защо, видите ли, са се оплескали нещата…
И свобода дава, стига да я поискаш и ако се наложи…
А най-главното – няма лоши намерения, просто е принципна и загрижена.
Казваш, чиновничка е – да, следи за ред и качество, и предупреждава за пропуски.
Подсеща да свършим нещо, и да му се възхитим овреме.
И да подготвим почвата за идващите подире.
В този ред на мисли, нужни сме им.
Нали?

. 🙂