Камъчето

 

Камъчето им свърши –
онова за искрите.
Времето го окърши.
Изхабено, изтрито,

тихо, гладко се хлъзва
като хладна коприна.
И гърбът й замръзва.
И дъхът му изстина.

И какво ще ги грее,
и какво ще ги пали?
И дали тя умее
още нежно да гали?

И дали той си спомня
как добре да прегръща?
Уморено и скромно
тишината се връща.

Те мълчат, но си знаят,
че са вече самички.
И това ли е краят?
И това ли е всичко?

 

Зайче да си…

в тоя живот 🙂
Ето тези двете ги направих в петък във влака, и още вечерта си хванаха пътя.
Лилавото тръгна за Свищов, а розовото ще ходи в Австралия.
Искам и аз, ако не в Свищов, то поне в Австралия!

Снощи направих още три зайчета, още не съм ги снимала, къде ли ще отидат те?

 

Чай

 

Иво ми носи чашата и ми казва:
– Направих ти чай, но недей да го гушваш.
– Какъв чай си ми направил?!
– Букет.

 

Моля те, слънце

 

Моля те, слънце, погрей за утеха.
Имам в багажа си шарена дреха.
Имам в обувките пясък от плажа.
Имам на майка две думи да кажа.

Имам и студ, по-дълбок от морето.
Цялото топло ми беше отнето.
Цялото лято на юг емигрира.

Слънце – стотинка. Капачка от бира.
Слънце – рисунка във детска градина.
Хапче, наронено наполовина.

Въздуха хапя. Дъхът ми не стига.
Дрехата ми е корица на книга.
Аз съм история. Разказ записан.
Спомен на пътник, във мисли улисан.

Губя се зиме. Намирам се лете.
Слънчице, слънце, стопли ми ръцете.

 

за старостта и силата

Старостта е осакатяване. Да не можеш да тичаш и дори да не можеш да вървиш. Да не можеш да се качваш по стълбите.
Никой да не иска да те прегърне. Да не можеш да зачеваш и да раждаш деца.
Старостта е немощ – да нямаш мощ и нищо да не можеш да направиш.
Да не можеш сам да си смениш чаршафите.
Старостта е тялото да се износи. Тялото, тази мека машина от кости, месо и кръв.
То остарява и се поврежда, и това е повече от сигурно („…но кой знае какво ни очаква, освен безнадеждните дрипи на старостта…”)

И какво може да се направи.
Мисля, че може би е възможно
да отглеждаме това, което няма да ни изостави. Да се окуражаваме, за да стане духът смел. Умът любопитен и неуморен. Душата прощаваща, обичаща и блага.
Да гледаме картини. Да слушаме опера. Да слушаме птици, гълъби, гугутки. Хеви метъл, родендрол, или това, което ни повдига над тялото. Да четем книги. Да препрочитаме любимите си книги и ако вече не ни вълнуват, да се разделяме с тях като със стари приятели, които са тръгнали надругаде. Да ги препрочитаме пак. Да пътуваме и да сравняваме небесата. Да се прибираме. Да трупаме мекота и благост.
Да се грижим за тялото, защото е тук за малко.
Да се грижим за душата, защото ще ни съпровожда по-дълго.
Да си позволим да прегръщаме повече, да се научим да се разделяме навреме.

За „Странник“ на Христо Ботев

 

1. Творческа история. Стихотворението „Странник” е написано през 1872 година, когато Ботев отдавна вече е емигрант в Румъния и за него мирното, спокойно завръщане в родината е невъзможно. Той вече е преживял предвкусването на триумфалното завръщане, описано във финалната част на „На прощаване” (създадено през 1868 г.). По времето, когато е писал „Странник”, Ботев вече има опит в издаването на вестници, както политически и революционни, така и хумористични и сатирични.

2. Прочит на заглавието. То може да се разбира по няколко начина. От една страна „странник” означава пътник, някой, който странства, пътува в други страни. „Странник” може да се нарече човек, който не е тукашен, не е местен. Макар че героят на стихотворението се завръща в бащината си къща при майка си, той вече се е откъснал от родното си място, не му принадлежи, не е добре приет. Той е станал странен, далечен, чужд. Макар че лирическият говорител се обръща към странника като към познат, за когото знае много неща, той не се обръща към него по име – или защото не го уважава и изобщо не иска да изрича името му, защото той се е обезличил, станал е никой; или защото такива жалки, безразлични, пасивни хора има много и не е нужно те да бъдат назовавани с имена. Те са множество и това е обобщен образ, в същото време са всеизвестни и всеки ще се досети за кого става дума.

3. Жанр. Това е сатирично стихотворение.

4. Композиция. Стихотворението се състои от дванадесет куплета от по четири стиха всеки, римувани почти навсякъде с кръстосана рима.
Първите 11 куплета са пряко обръщение на лирическия говорител към странника, който е лирически герой на стихотворението. Дванадесетият куплет е обобщение, в което директно се заявява истинското отношение на лирическия говорител към такива личности като странника.
В този своеобразен монолог лирическият говорител поднася информация на странника за нещата, които са се случили в негово отсъствие, и в същото време уж го утешава, но по такъв начин, че ние усещаме цялото му презрение, отвращение и отрицание. Има още

Лисички

При създаването на тези играчки не е пострадала нито една лисица.