Едно черно животинче.
Не шарено, нито на цветенца, нито на точки, нито на други някакви джибрички.
Черно трябваше да е то.

„А пък аз може би трябва да си помисля и да мотивирам по някакъв сносен начин черното… като за пред теб. Да ти покажа, че това не е… нещо лошо от моя страна. По-скоро го приемам за нужда от светлина. Защото черният цвят привлича слънцето. Напоследък не се смущавам да излизам с черни дрехи в пек. Искам да ме напече слънце. Защото преди съм се крил… о, да, спомням си добре тези времена – как се криех от слънцето. “
Така ми каза Калин Петров, когато си поръчваше животинчето.
Калин Петров е поет и тия дни излезе първата му книга – „Фантазматофилия“.
Много е странна и шантава. Като я видите в книжарницата, разгърнете я, и ако ви грабне я купете. Първа книга!
Браво на „Хермес“, и на всички благородни и великодушни издатели, които подават ръка на начеващите автори.
Ето няколко реда от книгата:
Кратка сказка относно
бялата ангорска горила

Сутрините в снегорин
преброжда периметъра си.

По обяд задава направления
на стадото си айсберги.
Наставлява глетчерите
колко да се плъзгат.

През следобедните часове
е на разходка с белите мечета.
Учи ги как риба и пингвини
да ловят.

Вечерите – горда, но поуморена –
се възкачва в трона си –
ледено трикрако столче,
което е изваяла съвсем сама,
когато е била на две.

Те кроят планове и си мечтаят как ще изненадат две сестричета… може би още утре 🙂

Всяко момиче трябва да си има чантичка, в която да си носи червилото и белезниците.

май измислих как се правят момиченца

🙂

Хубаво е, че не сме сами в живота.

Да, хубаво е! 🙂

Това е най-приятното занимание, как можах да забравя?!
Най-хубавото е, когато дойде ред да им направя личицата.
Довършвам устата, късам конеца, поглеждам го в очите, то ми  отперва една усмивка.
И с нещо като… ревност?
се запитвам за какво мисли, кое буди тази усмивчица, за какво си мечтае
и ми се приисква да го опозная
Което е голяма смешка, защото това е кукла от чорап, току що направена от мене.
Спомням си как Иво се връщаше от детската градинка, използваше думи, които за пръв път чувам от неговата уста, и казваше неща, научени не от мен.
Ревност.
Ама се преодолява.

Предимно зайчета ще ме съпровождат по пътя към Добрич.
И така, от 18:00 във фоайето на Голямата концертна зала в читалище “Йордан Йовков – 1870″ ще се похваля с „Магазин за обли камъчета“.
Надявам се да не се размина с никое от хубавите неща, които ме чакат по пътя.

Ето и едно зайче от „Меко слънце“.

Подминах зайче на поляна,
а то към рейса не погледна.
И мен внезапно страх ме хвана,
че аз го виждам за последно,
че няма пак от тук да мина
и няма смисъл да пътувам.
Че с нещо важно се разминах.
Че все едно не съществувам.