Кралицата никога не беше оставала сама.
Тя си имаше чудесно задружно кралско семейство с мили дечица, гениални особняци и изкукуригали дядовци. Имаше си съветници, сътрудници и служители. Имаше царствени колеги по титла и положение (един сплотен и враждебен клуб, пръснат по континентите – събрани на едно място, те биха били непоносими и знаеха това от опит.) Кралицата имаше и своите поданици, които се уповаваха на мъдростта й и се радваха на присъствието й, просто на самия факт, че съществува. Кралицата имаше летописци и охранители, фотограф, художник и бродировач на портрети, винаги на пост.
– Ох. – каза веднъж Кралицата.
– Да? – реагира на секундата личният й лекар.
– Нищо. Просто ох.
– Но, миледи, това беше кралско ох от най-висока проба. Мога ли да помогна?
– Никой не може. Знаеш ли какво осъзнах? Аз съм на толкова и толкова години и владея тази определено задоволителна държава, а си нямам нищичко свое.
– Но как! Имате… Имате мен, Ваше величество! Простете дързостта.
– Скъпи, разбрахме се да не повдигаш тази тема още преди повече от 40 години. Но явно днешният ден е особен, и аз също съм в странно настроение. Нямам нищо свое и тази сутрин това ми тежи повече от всякога.
– Добре. Какво имате предвид под „свое” тогава?
– Никога не съм била сама.
– Но ако някой допусне да останете сама по време на неговото дежурство, това би било равно на държавна измяна! – тук охранителите, двамата редовни съветници и стажант-съветникът, фотографът и художникът кимнаха в синхрон, само дежурният бродировач не кимна, а подскочи, защото тъкмо се беше убол с иглата.
– И аз съм човек! Имам нужда от лично пространство поне веднъж на всеки 60 години! – възропта Кралицата.
– Но вашата държава е вашето лично пространство, миледи.
– Искам да пътувам!
– Вчера се върнахте от официална визита в Китай.
– Нима?
– Простете, милейди.
– Искам да пътувам сама. Искам да отида сама някъде. Искам да отида сама поне веднъж поне в тоалетната! – тук всички се изчервиха, бродировачът се убоде пак на същото място, но не посмя да подскочи, само най-довереният охранител запази каменното си изражение.
– Не е възможно.
– Ама аз искам… – каза Кралицата, но не настойчиво, а меко, като малко момиченце, което е осъзнало окончателно, че няма да получи каквото иска, макар че го иска много силно. – Искам да отида на гости, без да се обадя предварително. Искам да вървя, докато се уморя, и да пия вода от чешмата в двора на непознати хора и ако някой ме гледа, да му се усмихна и той да ми помаха с ръка. Искам да си поръчам кафе и да го оставя да изстине, докато зяпам минувачите, които не ме забелязват. Искам да се наредя на опашка за билети за кино. Искам някой да ме настъпи и да ми се извини, без да се разплаче от притеснение. Искам да видя нещо, което никой друг не гледа в момента. Искам да видя… Искам да видя пощенска кутия!
– Но вие сте виждали пощенска кутия, ваше величество – обади се докторът с несигурен глас, докато премисляше от каква доза успокоително се нуждае кралицата и дали няма да изтече информация за нейното нестабилно състояние.
– Искам да видя пощенска кутия и никой да не знае, че я гледам в момента.
– Защо?
– Защото искам да остана за малко сама. Даже искам да видя пощенската кутия отвътре. Искам да е кутия до порта, която не се заключва, пред къща, в която никой не живее през зимата. И да е зима! И да стоя сама, докато стопаните си дойдат, и да ме видят, и да се зарадват!
Охранителите, двамата редовни съветници и стажант-съветникът, фотографът и художникът впериха погледи в доктора в очакване да вземе някакви мерки.
– Ваше величество! – подскочи бродировачът.
– Да, уважаеми? – погледна го Кралицата като събудена от сън.
– Ваше величество, мога да помогна.
– Да?
– Има нещо, което може да се направи. Може… Може да пътувате! Съвсем сама! Искате ли? – бродировачът беше толкова развълнуван, че лицето му се избистри и просветна някак отвътре. – Можете да отидете във всеки дом и всички ще ви се радват. Можете да изненадвате хората. Понякога ще се налага да носите тъжни новини, ще виждате сломени от мъка лица и ще предлагате утеха. Ще участвате в ежедневния живот. Сама. Искате ли, ваше величество?
(Може би е заразно? Атентат? Какво става тук? И аз ли ще полудея? Каква интересна фигурална композиция! Нямаше никакви признаци… – всички присъстващи се замислиха по служба.)
– Слушам те. Какво точно имаш предвид? – попита Кралицата с овладян глас.
– Ваше величество. Бихме могли да отпечатаме марка с вашия образ. Пощенска марка. Аз ще я избродирам, ако трябва. И… така вие ще бъдете на всяко писмо.
– На писмата?
– На писмата, на картичките, на колетите с коледни подаръци.
– Аз?
– Вие. Навсякъде. Съвсем сама. Вътре в пощенската кутия.
– Искам.
Въздишки на облекчение, завистливи погледи, палци, които не натискат паник-бутони, щастлива кралица, край.

Иво нали си е тук, а тези дни на гости ни дойде Нико, едното ми племенниче – представете си колко съм щастлива. Имах пътувания и в това до Варна Иво и Нико дойдоха с мен.
Море, слънце, бира, риба и премиера на „Тримата мускетари“. Момчетата ми подариха рози. Запознах се с приятелка, с която не се бяхме виждали. Чух си песните и спектакълът надмина всичките ми очаквания, а като гледах, че на децата ми им харесва, едва не полетях в небето от радост като онези крила в Шкорпиловци.
Човек трябва да има наистина голямо сърце, за да побере всички радости, с които животът е изобилен.

Чудесата не свършват, чудесата просто нямат край.
На 29 юни на Летния театър Варненската опера ще има премиера: „Тримата мускетари“, мюзикъл от Максим Дунаевски, либрето и сценична реализация Николай Априлов по романа Александър Дюма-баща.
Ти пък за какво се радваш, ще ме попита драгият читател.
Радвам се, радвам се, място не си намирам от радост, защото ще участвам!
Преведох песните на български. Знаете ги – „Пора-пора-порадуемся на своём векууу“.
Да, тази, и още 16. Те са чудесни – интересни, разнообразни, разкриват характери и отношения и придвижват действието напред, радост за сърцето и тренировка за ума ми беше да се вглъбя в тях.
Този проект тлееше и припламваше във времето, а ето, че съвсем скоро ще се осъществи.
Шарен живот, хубав живот мой любим!

Не мога да се стърпя и ще сложа тук една от любимите ми (значи просто една от седемнадесетте). Пробвайте да си потананикате заедно с кралицата и херцога, само че на български. Ох, чудни са, особено той с този английски акцент :))))))))

Песня Бекингэма и королевы Анны

– Ах, пак се срещам с вас, милорд… – Жадувахте за мен?
– Ще трябва да се разделим, на този свят поне!
– Без мен не е ли празен, скучен, тъжен всеки ден?
– Нима ви казах „Да”, милорд? – Не казахте и „Не”!

Така ще стигнем до война със вас за любовта.
Потрябва ли, аз сила ще покажа.
Аз знам, че политиката решава с лекота
сърдечните дела,
сърдечните дела,
сърдечните дела, които кажа.

­– Ах, този свят е против нас – и хора, и пространства.
И снощи ви сънувах пак в гърдите със кама.
– Аз имам сила и любов, и твърдо постоянство.
– Ах, пак ще съм сама, милорд, нещастна и сама.

Аз мисля само за любов, за сънищата – ти.
Щом искаш кръв – войната май е близко.
Британската флотилия насам ще полети,
насам ще полети,
насам ще полети,
за да получа аз каквото искам.

­– Ах, пак се срещам с вас, милорд… – Жадувахте за мен?
– Ще трябва да се разделим, на този свят поне!
– Без мен не е ли празен, скучен, тъжен всеки ден?
– Нима ви казах „Да”, милорд? – Не казахте и „Не”!

Правя, струвам, и накрая какво – пак съм щастлива. Благодаря!

Вратата е с формата на почти правилен кръг.
Нормално, направена е, за да затваря хралупа. Дървото е стар чинар. То си има само един жив клон с пет зелени вейки в крайчето. Всички останали клони са сухи и при буря все някой се откършва с приглушено пукане, все едно му е неудобно.
Чинарът определено е западнал. Последната обитаема хралупа е на средно висок етаж. Кръглата й врата е била боядисана в лазурно синьо, но боята се е олюпила.
Встрани, на половин педя от хралупата, има малка уютна тераска. Получила се е от останките на паднал клон, живописно покрити със зелен мъх.
Рано сутрин синкавата врата се отваря и от хралупата с чашка кафе се подава Евелина, рошава, но все пак сладка. Тя протяга тънко босо краче, стъпва на тераската и сяда на мекия мъх.
Евелина е гарга.
Пие кафето си черно в чашка от най-фина черупка. Перушината й е лъскава и дива, с отблясъци в маслено зелено, турско синьо и патладжан.
Това е любимият й момент от деня. Дървото й е отдалечено, малко опасно и има собствена история – точно като нея самата. Не й пречи, че е порутено, напротив, тя си го харесва точно такова. А и я пази от навлеци.
Евелина си има кръгло, леко напукано огледало. В рамката му са подпъхнати няколко снимки и едно стихотворение*.  Има розови чехли с още по-розови помпони. Но не ги носи, не.
Хваща чашката с палците на краката си и ги протяга над ръба на тераската. Без да разлее и капка, се отпуска назад и вдига крака, изпънати в коленете. Ляга по гръб и от високо отлива кафе право в човката си.
После доволно се засмива.
Чинарът е насред полянка. Преди короната му е била толкова гъста и кичеста, че в сянката й никой не смеел да поникне.
Сега чворовете почти не хвърлят сянка и долу е кипнал въртоп от трева, великденчета, лапад, жълтури, всякаква ухаеща зеленина. Тревицата си расте на воля.
Евелина обича сухото си дърво. Както е легнала по гръб, гледа белите облаци, които се носят по яркосиньото небе и изглежда, че ще се закачат на някой сив клон. Приличат на пяна. Евелина си мисли, че няма да е зле да си сложи вана на тераската. Отпуска се.
Изпуска чашката от кафето, тя я чуква по човката, отскача и се търкулва по мъха. Спира се точно на ръба.
Евелина се стряска, размахва крило и от полъха чашката пада на земята.
Евелина ляга по корем и любопитно гледа надолу, но вижда само трева.
Сигурно е станало време да тръгва за работа. Или пък не?
Надига се. Влиза си в хралупата с малък скок. След две минути излиза с червена лачена чанта на точки, тюркоазен пръстен на дясното краче и още по-рошава от преди.
И отлита.

* Стихотворението, което е подпъхнато в рамката на напуканото кръгло огледало. Написано е на жълтеникав лист с нокът, топнат в мастило:

Тя е черна като нощ
със лилаво за разкош,
слуша пънк и яко грачи
по неописуем начин,
фен на Артър Конан Дойл,
влюбена е във гаргойл,
рошава концептуално,
обаятелна нахално,
парцалива и небрежна,
просто до премала нежна,
пие бира – цяла тарга
и се радва, че е гарга.