Отсам море, от там – фиорд, по средата – истинска гора, а градът – през цялото време навсякъде.
В гората ухае на коледна елха, на трева и на вечно детство.

След цял ден облаци и вятър се прибрах, Дали приготвяше вкусни неща, а аз й бърборех с думи от разни езици, изведнъж забелязах, че нещо става на терасата, погледнах и там беше той.
Залезът беше там, търкулнат на дъното на улицата, подскочил над морето, направил няколко жабки и се показал в процепа между боровете отсреща и ниските облаци.
Обух маратонките на босо, метнах си якето, хукнах по стълбите, върнах се за ключовете, изтрополих пак надолу, тряснах вратата, изскочих на улицата, а там всичко сияеше в тъмно оранжево – колите, тръбите на скелетата, прозорците, паветата, изтъркани от ходене.
Вървях към него и го снимах, слънцето се скри, после се показа още веднъж за малко, наистина го направи, беше лично и специално.
Залез.

То ни показва най-хубавото си лице.

Днешният дневник е следобедник и вечерник, защото преди това си носех фотоапарата, но без карта. Той без памет, явно и аз без.
Но другата разходка беше подобаващо вълшебна.
Я! След месец ще имам честит рожден ден! Просто споменавам.

Да направя нещо като дневник със снимки от Стрьомстад?
Аз долетях, имах си приключения по пътя, и изобщо не се загубих.
Това съм аз.
Тук е много хубаво. Не искам нищо да оценявам, нито да сравнявам, нито да описвам. Ще слагам в блога по някоя снимка и ще почакам мислите ми да се избистрят, а въодушевлението да се натича и навика, пък да легне да поспи, и тогава ще видим ще ми дойдат ли умни думи.