Отивам да видя стари, нови и още по-нови приятели; а също и стари приятели, които обаче ще срещна лично за най-първи път. Вечерта е представянето на „Щастливи времена“. На другия ден между 8 и 10 сутринта ще посетя децата в  две училища.

Предишният път, когато бях в Панагюрище, беше през ноември 2012 година. Струва ми се като в друг живот.

Не успявам да добавя плаката тук, но ето нещо друго. Страхотните думи, с които Дарина Дечева ви кани на срещата.

Благодаря, Дари! ❤

Знаете ли какво е общото между играчки от чорапи, Стара Загора и театъра? Общото е Мария Донева. Същата Мария Донева, която пише поезия толкова леко и естествено, както създава армия от шарени зайци. Или лисичета. Или усмихнати мишоци, вгледани в небето.
Мария Донева е родена в Стара Загора, завършила е Българска филология в СУ „Свети Климент Охридски“. Печелила е награди от престижни литературни конкурси. Автор е на книгите „Очи за красотата“, „Сбогом на читателя“, „Празнината мегу нас“ (Охрид), „Има страшно“, „50 години старозагорско куклено изкуство“, „Прикоткване на смисъла“, „Меко слънце“, „Магазин за обли камъчета“, „Перце от дим”, „Заекът и неговата мечта”, „Шепа лъскави череши”, „Чисти стихотворения” и „Тя се наслаждава на дъжда”.
Драматург е в Драматичен театър „Гео Милев“ – Стара Загора.
Мария е категоричен, разпознаваем автор. Автор, който успява да накара думите си да се приютят при всеки насреща им – като в дом. Уютна и топла, много топла поезия е нейната. Поезия, която те кара да се свреш във възглавницата и… да потънеш. Поезия , в която всяко едно разкопчано копче може да ти е ключ към светлината. А закопчаното – тъга, приседнала в крайчеца на едничкото ти сърце. Защото всяко сърце има на дъното си по една тъга и по едно светло петънце. И като ги събереш двете заедно – ама такава чудесно светла тъга те обгръща, че ти идва… да си поплачеш. На крайчеца на възглавницата, до утрото, в което грижливо закопчаваш всички копчетата, като не пропускаш нито едно. Но последното, някак съвсем невинно, в полусън някак, остава едва забележимо и съвсeм наужким закопчано. Защото само оттам навлиза светлината. И няма шанс за нея, освен ако не сме слънца по рождение. Или усмихнати мишки, вперили погледи в небето с надежда – за горе и по-нагоре, и по-нагоре! До слънцето чак! И над него, където Мария всеки път изстрелва с думите си.
За светлата поезия на Мария може да има само светли думи. А нали се разбрахме, че тъгата и светлото от думите ѝ вървят ръка за ръка – каним ви на среща с нейната поезия и със самата нея, за да се уверите лично в това. Там тя ще представи най-новата си книга „Щастливи времена“. В анотацията към нея самата Мария казва, че „…щастливите времена са точно сега. Щастливите времена са точно тези, в които живеем. И те са за нас“.
А щастието по принцип свети, нали?
На срещата тя ще дойде с цялата своя пленително усмихната светлост. И ще ви помогне да се срещнете и с вашата такава. И може би след това така ще ви зарази със светлина, че ще я пръскате около себе си дълго – като светулки. Или като морски фарове. Или… като себе си. Само не забравяйте – не пристягайте съвсем последното копче преди срещата. Защото на светлото му трябва пролука, за да стига до вас. Пролука, която тъгата някъде и някога е оставила… на крайчеца на едничкото ви сърце.
Елате и ще се уверите сами в това – на 12.11.2018 г. (понеделник) от 17:30 ч. Мария Донева ще бъде в Историческия музей, гр.Панагюрище. Входът е свободен – както обикновено. А и щастливите времена са тук и сега и за тях прегради няма и не бива да съществуват.
На следващия ден Мария ще отиде заедно с всичките си усмивки, думи и книги при децата от ОУ“Проф.Марин Дринов“ и ОУ“20-ти април“. Ще си говори с тях по чорапи за зайци, за светлости и светила, за любовни драми и трепети и всякакви шарености – по инициативата на „Асарел-Медет“АД „Да бъдем в час за час“.
И ще разказва светло.
Защото когато Мария говори – светът засиява малко по-добър.

Очакваме ви!

Кралицата никога не беше оставала сама.
Тя си имаше чудесно задружно кралско семейство с мили дечица, гениални особняци и изкукуригали дядовци. Имаше си съветници, сътрудници и служители. Имаше царствени колеги по титла и положение (един сплотен и враждебен клуб, пръснат по континентите – събрани на едно място, те биха били непоносими и знаеха това от опит.) Кралицата имаше и своите поданици, които се уповаваха на мъдростта й и се радваха на присъствието й, просто на самия факт, че съществува. Кралицата имаше летописци и охранители, фотограф, художник и бродировач на портрети, винаги на пост.
– Ох. – каза веднъж Кралицата.
– Да? – реагира на секундата личният й лекар.
– Нищо. Просто ох.
– Но, миледи, това беше кралско ох от най-висока проба. Мога ли да помогна?
– Никой не може. Знаеш ли какво осъзнах? Аз съм на толкова и толкова години и владея тази определено задоволителна държава, а си нямам нищичко свое.
– Но как! Имате… Имате мен, Ваше величество! Простете дързостта.
– Скъпи, разбрахме се да не повдигаш тази тема още преди повече от 40 години. Но явно днешният ден е особен, и аз също съм в странно настроение. Нямам нищо свое и тази сутрин това ми тежи повече от всякога.
– Добре. Какво имате предвид под „свое” тогава?
– Никога не съм била сама.
– Но ако някой допусне да останете сама по време на неговото дежурство, това би било равно на държавна измяна! – тук охранителите, двамата редовни съветници и стажант-съветникът, фотографът и художникът кимнаха в синхрон, само дежурният бродировач не кимна, а подскочи, защото тъкмо се беше убол с иглата.
– И аз съм човек! Имам нужда от лично пространство поне веднъж на всеки 60 години! – възропта Кралицата.
– Но вашата държава е вашето лично пространство, миледи.
– Искам да пътувам!
– Вчера се върнахте от официална визита в Китай.
– Нима?
– Простете, милейди.
– Искам да пътувам сама. Искам да отида сама някъде. Искам да отида сама поне веднъж поне в тоалетната! – тук всички се изчервиха, бродировачът се убоде пак на същото място, но не посмя да подскочи, само най-довереният охранител запази каменното си изражение.
– Не е възможно.
– Ама аз искам… – каза Кралицата, но не настойчиво, а меко, като малко момиченце, което е осъзнало окончателно, че няма да получи каквото иска, макар че го иска много силно. – Искам да отида на гости, без да се обадя предварително. Искам да вървя, докато се уморя, и да пия вода от чешмата в двора на непознати хора и ако някой ме гледа, да му се усмихна и той да ми помаха с ръка. Искам да си поръчам кафе и да го оставя да изстине, докато зяпам минувачите, които не ме забелязват. Искам да се наредя на опашка за билети за кино. Искам някой да ме настъпи и да ми се извини, без да се разплаче от притеснение. Искам да видя нещо, което никой друг не гледа в момента. Искам да видя… Искам да видя пощенска кутия!
– Но вие сте виждали пощенска кутия, ваше величество – обади се докторът с несигурен глас, докато премисляше от каква доза успокоително се нуждае кралицата и дали няма да изтече информация за нейното нестабилно състояние.
– Искам да видя пощенска кутия и никой да не знае, че я гледам в момента.
– Защо?
– Защото искам да остана за малко сама. Даже искам да видя пощенската кутия отвътре. Искам да е кутия до порта, която не се заключва, пред къща, в която никой не живее през зимата. И да е зима! И да стоя сама, докато стопаните си дойдат, и да ме видят, и да се зарадват!
Охранителите, двамата редовни съветници и стажант-съветникът, фотографът и художникът впериха погледи в доктора в очакване да вземе някакви мерки.
– Ваше величество! – подскочи бродировачът.
– Да, уважаеми? – погледна го Кралицата като събудена от сън.
– Ваше величество, мога да помогна.
– Да?
– Има нещо, което може да се направи. Може… Може да пътувате! Съвсем сама! Искате ли? – бродировачът беше толкова развълнуван, че лицето му се избистри и просветна някак отвътре. – Можете да отидете във всеки дом и всички ще ви се радват. Можете да изненадвате хората. Понякога ще се налага да носите тъжни новини, ще виждате сломени от мъка лица и ще предлагате утеха. Ще участвате в ежедневния живот. Сама. Искате ли, ваше величество?
(Може би е заразно? Атентат? Какво става тук? И аз ли ще полудея? Каква интересна фигурална композиция! Нямаше никакви признаци… – всички присъстващи се замислиха по служба.)
– Слушам те. Какво точно имаш предвид? – попита Кралицата с овладян глас.
– Ваше величество. Бихме могли да отпечатаме марка с вашия образ. Пощенска марка. Аз ще я избродирам, ако трябва. И… така вие ще бъдете на всяко писмо.
– На писмата?
– На писмата, на картичките, на колетите с коледни подаръци.
– Аз?
– Вие. Навсякъде. Съвсем сама. Вътре в пощенската кутия.
– Искам.
Въздишки на облекчение, завистливи погледи, палци, които не натискат паник-бутони, щастлива кралица, край.