1.

Във тревата покарала
и върбите засмени
аз за щъркели гледам
през стъклото на рейса.

И очите ми стават
интензивно зелени –
щъркелите къде са,
щъркелите къде са?

2.
Найлонови торбички
и пътни знаци, крави –
на щъркели приличат,
на щъркели се правят.

Очаквам и се взирам
край гьолове разплискани,
но щъркел не намирам,
а щъркел ми се иска!

3.
Тази пролет те не щат
да ми се покажат.
Скрити в храстите стоят.
И приклякват даже!

И хихикат под мустак,
като ги отмина.
Щъркел шарен дългокрак
няма таз година…

Къде са веселите щъркели?
Красивите им рамене
върху небето се разгъват
и въздуха с крила прегръщат.
Тревата камъни надига.
Една необуздана сила
безцелно със дъжда се лее
и всичко живо я попива.
Една необуздана сила
безпокои и възклицава,
блести в самотното ми тяло,
което кротко я понася.
Донасят веселите щъркели
любов, но тя не е за мене.
Реки любов, гори любов,
земи и планини любов,
но моето самотно тяло,
което за любов гладува,
е спотаено, не пътува,
и чака пролетта да мине.
Защото пролетта ще мине,
и прекомерната й сила
ще се взриви в пръстта, безшумно,
в инфарктите на семената.
Огромната внезапна сила,
от въздух, от вода, от мляко,
сребриста, мъхеста, зелена
и алена като мушкато
ще прецъфти, ще се разсее,
ще превали и ще премине,
а тялото ми ще остане
да се сбогува и да чака
къде са веселите щъркели
и раменете им красиви.

В гората царяха спокойствие и суматоха.
Дърветата и полянките бяха спокойни и спяха непробудно. Нито стръкче трева, нито листенце по клоните.
Животинките, птичките и буболечките кършеха пръсти, тичаха нагоре-надолу и не знаеха какво да правят. Пчелите десети ден дрънчаха с празни кофи и се прибираха в кошерите без прашинка прашец, без капка нектар.
– Не може да продължава така! – каза Кметът. – Трябва нещо да се направи. Идва Великден, а земята спи и нищо не расте по нея.
– Зимата беше много дълга и пръстта е премръзнала. Сигурно затова нищо не расте – предположи едно зайче.
– Да я стоплим! – предложи пилето Станимира. То току-що беше излязло от черупката и мислеше, че всичко, което блести, е злато. – Всичко, което блести, е злато. Значи всичко, което е зелено, е трева. Да боядисаме поляните в зелено, и тревата ще поникне.
Сойките, горските мишки, таралежчетата и всички, които бяха достатъчно близо, за да чуят пилешкия глас на пилето Станимира, се засмяха.
– Не се смейте! – каза Кметът. – Това е умна идея. Или поне е най-умната, която имаме. И единствената. Ще опитаме. Ще поръчаме боя, която не замърсява, а ухае на палачинки със сладко от горски ягоди. Когато всичко се раззелени, дъждът ще я отнесе.
Има още →

Стръкчета хилави, зеленикави,
а пък напират – растат, цъфтят.
Въздухът – лумнал от чуруликане!
Колко са малки, а как крещят

разните чавки, врабчета, гарвани,
сойки, и всякакви топки пух.
Пеят, и даже не е за вярване
само за час колко врява чух.

Котките – същата дива работа!
Мяукат, изискват си любовта.
Ало! И аз искам не по-слабо,
но да ме чувате да крещя?

Флиртът, простете, е нещо лично.
Пролет е, вярно. Но чак да викате?!
Граждани, мяукайте по-прилично,
и по-възпитано чуруликайте!

Небето пие от земята
и затова е прашно цялото.
И паркът окосен отмята
на сенките си одеялото.

Врабци се мият край пръскачките
сред капки и дъги дантелени.
Жени разсеяно провлачват
походките си карамелени.

Неделно сънено живуркане,
зашеметено и безцелно –
безплатна шарена притурка,
подпъхната под понеделника.

Сънливо мълчаливо замаяно врабче
във къщи си отглежда от вчера януари.
Те заедно закусват. Разделят си парче
оранжев портокал. Бурканче мед отварят.

Врабчето е разумно. Не бърза да лети.
То мисли да остане на топло. Тук ще чака.
Изпраща януари до външните врати,
и после нещо готви, чете, премита мрака.

И този януари си има вече дом,
врабче – да си обича, врати – да си отключва.
Какво като е зима, и е студено, щом
такова чудно нещо решава – и се случва.

въобразявам си събота сутрин
безбрежен ден
сините чаршафи на морето и небето
плуваме един в друг
въобразявам си и ден
в който няма други хора
само птици
и котки – да дебнат птиците –
и дървета
въобразявам си всичко
което се случва
светът би отговарял на представите ми
но те нищо не искат да го питат.

Назад в студените страни
се връщат мислите ми черни.
Между перата им звъни
кристален сняг и шум вечерен.

По мокри клони без листа
те кацат – плодове отровни.
Кълват по болните места,
не хубави и не любовни.

Ятата им се връщат пак
със ветровете и мъглите –
грабливи мисли, пълни с мрак,
които нощем ме сполитат.