Огромен прилив на щастие,
внезапно и без причина.
Приижда толкова властно,
че трябва да си почина.

Засмяно, зашеметено,
отстъпвам няколко стъпки.
Наистина ли за мене
са тези весели тръпки?

Усещам как обиколки
навърта храбро планетата,
и как е светло, и колко
ми е по мярка взетото,

и колко имам за даване,
и колко е лесно всичко!
Земята ми се спасява
и хора ми се обичат!

Предпролетно, живо, жадно,
на мен точно да се случи…
Ще падне голямо страдане,
когато всичко приключи.

Аз толкова те харесвам…
И толкова ти се моля…
Ще дойда да те калесам –
ела във моята пролет.

Светът се върти – пиян е,
заплашва и обещава.
Каквото има да стане –
за двама нека да става.

Колко смело трябва да се бори
стръкчето, щом иска да пробие.
Пипнешком да лази като корен.
Със пръстта с юмруци да се бие.

Да избегне камъните. Мрака
да преброди. Въздух да нагълта.
Червей към небето да го води.
Сляпо, в светлината да нахълта.

Стръкчето изприда се самичко
от зърно, без пръсти, без да знае.
А когато се пребори с всичко –
диша и старателно ухае.

А когато вятърът затихне, се чува как потропват еднорозите.

Грейнала край пътя
весела мозайка –
във роса се къпят
макове и лайка.

От божур изгряла,
мека от съня ми,
светлина – узряла,
сладка, на салкъми.

Остри и лъчисти
розови бодили.
Всичко свети чисто.
Всичко ми е мило.

Доктор Толев:

Потръпна лекичко полето,
ветрецът ли повя?
Помръкна, аз пък стихнах, ето –
дъждецът заваля.

И рапицата тъжна стана,
и влагата пълзи.
И от усмивката остана
пътечка за сълзи.

А облаците как се трупат
в невесели петна!
Дори цветята ми се цупят.
И болчица една…

Обаче знам – посред тревата
ще има цъфнал мак!
Подсмихвам се на самотата
и теб ще чакам пак!

То е отговор на това.

Полето дишаше свободно
и правеше цветя.
И нещо, на любов подобно,
през мене прелетя.

Видях как рапицата светна,
засмя се и изгря.
Една усмивка мимолетна
лицето ми допря.

Дъждът дойде и леко ръсна.
И спря да ме боли.
И радостта ми се разпръсна
на мравки и пчели.

И самотата ми избяга.
И ме разсъни хлад.
Великолепие от влага,
разкош от аромат…

В изоставените къщи
със напуснати дворове
пролетта насън се връща
и със голи пръсти рови.

В пръстените й се трупа
черна пръст. Избива влага.
Остри камъчета хрупат.
Ситни буболечки бягат.

Пролетта трепти. Сънува:
луковиците потъват.
Маршът на дъжда се чува,
вятър в клоните тактува,

крак набиват дъждовете
и земята завладяват.
Пролетта си търси цвете,
бърза, дъх не й остава.

В изоставените къщи
нещо хлопа, някой гледа.
Пролетта пръстта разгръща,
развълнувана и бледа.

Плъзват корени прохладни,
галят я и я обгръщат.
Със стъкла строшени, гладни
тракат и се зъбят къщите.

Като вълци котки вият,
а петлите не помагат…
Пролетта в пръстта се крие
и при корените ляга,

и земята я люлее,
гушната и приютена.
Утре там ще се засмее
цвете със уста червена.

Небето синьо – за момче.
И розов облак – за момиче.
Прохладна светлина тече
и по прозорците се стича.

Започва свеж и дълъг ден.
По-дълъг от нощта – отскоро.
Усмихнат, разцъфтял, зелен,
без повод подарен на хората.

На 22 март от 20 часа

в Чайната на „Бенковски” 11

Антони Дончев, Венцислав Благоев, Марина Господинова и Мария Донева
ви канят на концерт:
световната джаз-класика – с оригинални текстове на български език.

Прочее славяните и преди имаха джаз, но бидейки българи, го изпълняваха на чужди езици.
Но как може всеки да те разбере, ако кажеш на португалски „Бог”, на френски „Очакване”, на английски „Широта”, или „Любов”, или „Младост”, или „Отрова”? И така беше много години.
След това човеколюбецът бог, който урежда всичко и който не оставя човешкия род без разум, ни изпрати идея.

Мария Донева, жена умерено праведна и сравнително истинолюбива, устрои български текстове на много песни. Изпърво написа думи за песента на Жобим „Desafinado” (ще рече „Фалшиво тананикане”, понеже тя сама така си пее). Научи за благата вест Венци Благоев, прочете текста и видя, че беше добро. И поиска Мария да напише още думи, и тя написа. И събраха се с Антони Дончев и Марина Господинова, и ги изпълниха заедно.

Някои казват: „За какво са ни песни на български език? Музиката казва всичко, а думите не са много важни.” Така казват, но те не знаят, че когато думите на една песен се разбират, тя стига и до сърцето, и до ума на човека, и го вълнува повече, и му носи повече радост.

Други пък казват: „Защо са българските песни? Тях нито бог ги е създал, нито ангелите, нито пък са изначално написани от авторите на стандартите.” И не знаят, окаяните, че джазът е интерпретация и лично преживяване, и пресътворяване както на музиката, така и на думите, които я съпътстват.

Ако ли пък някой рече, че не сме ги нагласили добре, понеже и сега още се нагласяват, ще дадем този отговор: Джазът е нещо живо, което се променя при всяко изпълнение, и пламъчето на свещта, полъхнато от дъха на някой от публиката, става част от изпълнението, затова то е различно всеки път.

Ако ли запиташ любителите на джаз-музиката: „Какво ще правите на 22 март от 20 часа и какво ще слушате?”, те всички знаят и ще отговорят: „На 22 март от 20 часа ще отидем в Чайната, за да слушаме Джаз и Поезия, и любимите си песни на български език!”

Вход? 10 лева 🙂

=

Ама още ли е март?
Ама още ли е пролет?
Аз се чувствам като стар
календар със дати голи.

Постоянно предстои,
нещо има да се случва.
А от толкова бои наведнъж
ми става скучно.

Всичко бърза и тече,
смесват се едно през друго
бебе, старец и момче,
вещица, жена, съпруга.

Миналото – с две напред,
и една назад – за утре.
А се точи като мед
някоя протяжна сутрин.

И се слепят, и гъмжат,
и безпомощно се блъскат
като пътници без път
черно, матово и лъскаво.

И объркано, без цел
нещо правя, нещо чакам.
Трябва да си много смел,
да се довериш на мрака.

Светлина, увита в лист,
истината ще ти каже –
ала трябва да си чист.
Трябва да си мъртъв даже.

=

А пък то си е направо всичко (изчислено в количество радост)!

.

Един и същ будилник ли звъни
в бадемите и в сънения кошер?
И кой прошепна: „Време е. Стани!”
на джанката усмихната и рошава?

Изглежда, ще пристанат на дъжда
тревите, щедро ръснати с цветчета,
и миглите им ще се удължат,
и целите от влага ще засветят.

Дори един солиден, тежък пън
внезапно се е влюбил – много тайно.
Дали са се сговорили насън,
или се е получило случайно?
.

Тази зима е Рим.
Тази пролет е варварин.
С теб стоим и мълчим,
и не смеем да вярваме.

Вън провикват се славеи
и дъждът се излива.
Аз не знам и наяве ли
ти се виждам красива.

Пролетта се е втурнала
и така ни се иска
да сме млади и влюбени,
да сме тихи и близки.

Безпосочен и пламенен,
разпознавам копнежа.
Капка дъжд върху рамото
може да ме разнежи.

Полъх лек по лицето ти
може да те събуди.
И желание – ето те!
А стоим и се чудим.

Като във математика
за деца побелели
се събираме някак си
в идващите недели.

Умножаваме някак си
идващите години.
Ако още изчакаме,
този миг ще отмине.

И докато стоим,
и защото не вярваме,
с теб сами сме си Рим
и сами сме си варвари.

Когато на розата никнат листа,
те първо са крехки, прозрачни и румени.
Червени и вишневи, смътно блестят.
Така беззащитни. Така неразумни.

За пръв път ги виждам – ръждиви и тънки.
Преди да изпръхнат в прилично зелено,
преди да започнат пчелите да звънкат,
преди пролетта да надникне при мене,

след толкова чакане права в студа,
решава и тръгва, красива и храбра.
На воля, на нула, напук на реда,
с ръце зачервени тя въздуха грабва.