Лекота в ума ми. Непознато
и чаровно чувство. От къде
долетя и кацна на косата ми?
Малките ти нокти се заплитат,
аз сега съм цялата – усмивка,
цялата – безгрижие и радост.
Лекота в ума ми, без причина,
въздухът е светъл, освежен,
дишам с всичко, мисля със ръце,
и смехът ми стига преди мен
там, където искам да отида.
Нещо хубаво ли съм направила,
или е пред мен и предстои,
че така съм се запролетила?
 

По-румен въздух между клоните.
А в пъпките – като писма
между съседните сезони –
мълчат нагънати листа.

*

Благост и успокоение, даже не се насилвам да се зарадвам, гледам ги като за пръв път, и все едно не съм ги нарисувала набързо, несъзнателно, докато с Иво си пишем, а и наистина има ли значение дали идват от ръката ми или от пръстта, все едно е.

Целите склонове в жълта иглика.
– Хайде, побързайте! – пътят ни вика.
Ние се бавим, защото очите ни
са ненаситни и все ненаситени.
Щъркели веят пред орди от мак
на пролетта черно-белия флаг.

Люляци луднали, диви циклами.
– Време е, време е! – пътят ни мами.
Вкусове, звукове, сладки ухания,
и обещания, и разстояния.
Кихат пчели и тичинки хвърчат.
Хайде бе, пролет е – време за път!

*

Скромни малки дървета,
добре сте дошли
на годишния бал,
по-прочут като пролет.
Всичко диша и свети.
Кадифени пчели
цветовете ви галят,
и шептят, и ви молят.

Скромни малки дървета,
колко празничен шум
и какво непривично
и щастливо внимание
Тананика небето
тиха песен наум,
и пръстта се облича
със зелено старание.

Цветовете се ронят.
Кората тупти.
Като гости смутени
пеперуди се мяркат,
а по нежните клони
шумоли и трепти
светлината, скроена
по вашата мярка.

Тя няма как да се заслужи
и няма как да се изстрада.
Не се старае – не е нужно.
На двора с  циганите сяда.

Със някой стар вдовец се смее,
подсеща го да се избръсне.
Излиза да си поживее.
Препива, после спи до късно.

И се събужда пролетта.
Чете, разлиства ми писмата,
и ме сдобрява с паметта,
и ми разпява тишината.

Дърветата стоят красиво
на обичайните места
и цветовете им отиват.
Благодаря за пролетта.

Когато цъфнаха бадемите,
една въздишка – от големите,
от немите, от най-разкошните –
се претъркули по небето.
Олекна въздухът, и хората
си разсъблякоха умората
и страховете – полунощните.
И се усмихнаха. И ето:

след ден ще се завърне зимата,
и междучасието в климата
ще свърши. Ала до тогава
ще си припомним лекотата,
с която вкусно се целувахме.
Скръбта, с която се сбогувахме.
И нежността – че продължава.
Ще си разпролетим сърцата –

заради храбрите бадеми.

*

*

Бадемът се засилил да цъфти.
Поеме ли си дъх – и ще изгрее.
Къде е календарът ти бе? Ти
дори не знаеш пролетта къде е!

Бадем ли си, серсем ли си, какво?
Къде си тръгнал?! Ще цъфти от корен…
Мълчи, заруменял в студа. Дърво –
не се замисля, гледа те отгоре.

Стърчи и зъзне, зъзне и цъфти,
и, боже, даже се разхубавява.
Да му завидиш. Да цъфтиш и ти –
като бадем, каквото ще да става.
*

Това бе едно от първите неща, които сложих в блога, така започва и книжката „Меко слънце“. 
Малко го поднових – 7 от 12. Може би има и други нови, не се сещам в момента.
Може някога да си направим календар, а? Красив? 🙂 

ЯНУАРИ

Януари е подъл. Той изхвърли елхата.
Той изяде дори на врабчето трохата.

И макар че празнува – просто празник до празник –
януари целува със целувки заразни.

Вае снежни пейзажи, а ме блъсва в леглото –
не любов да покаже, а съм болна защото.

И снежинките гледам как бинтоват квартала,
и съм жална и бледа, и съм лоша и бяла.

Други ходят на гости, аз сънувам кошмари.
Сечивата си остри върху мен януари.

Вее в празния джоб, проветрен до стотинка.
Стене белият дроб, изтерзан от настинка.

Охка черният – зъл махмурлук пак го стяга.
Всяка птица с акъл се спаси и избяга.

А пък аз – на студено. И съм права, когато
десет зими разменям за един месец лято!

ФЕВРУАРИ

Постоянно си казвам –
февруари е къс.
Под снега се показва
мокра, рохкава пръст.

От студения въздух
освежен, изтрезнял,
понеделник се хлъзва
в мека весела кал.

Посивял и измачкан
заскрежен акварел.
Даже аз да съм мрачна –
февруари е смел.

Ето, дните порастват –
с по една капка чай.
И тъгите зарастват.
И студът има край.

МАРТ

Без звук, без глас
щом влезеш у вас
за миг, във покой,
светът става твой –

като капка вода,
като шал във студа
като час, като ден,
като остров зелен.

Два реда от стих
в тетрадка с поле,
тананикане тихо
и листо от лале.

Малко вятър от юг,
малко страх, малко смях,
пролетта идва тук
със единствен замах

и водите текат,
и светът се върти,
и владееш света
точно ти, точно ти…

Има още →

Светът ми е навил пътеките
на малко стегнато кълбо.
Това, което беше леко,
днес все едно не е било.

На пролетта й трябват сили
да тръгне рязко и навреме,
и струва ми се, е решила
от мене силите да вземе.

За всички тези остри макове,
които въздуха прогарят.
За розите, които в мрака
завивки дъхави разтварят.

На насекомите народеца
извира и се умножава,
а аз мълча във безизходица
и силата ми се смалява.

Навярно е високомерие –
от мен ли всичко ще покълне? Но
шумяща пролетна империя
прелива пълно във препълнено.

Сред пипалата на тревата
червено конче се изправя.
Издишвам страх, и вдишвам вятър,
и пролет правя, пролет правя.
 

Пръстта е твърда, сива и кафява,
но радостта през нея избуява,

великденчета, тръгнали от рано,
на припек вече стигат до коляно,

на втория етаж, през тънки клони,
едва разцъфнал, сливов цвят се рони,

тревата неуверено настъпва,
полето нова дреха си скалъпва,

огромен щъркел идва, каца бавно,
достоен, скромен, първи между равни,

а слънцето, за първи ден с пола,
си слага златна брошка от пчела.