***

Без звук, без глас
щом влезеш у вас
за миг, във покой,
светът става твой –

като капка вода,
като шал във студа
като час, като ден,
като остров зелен.

Два реда от стих
в тетрадка с поле,
тананикане тихо
и листо от лале.

Малко вятър от юг,
малко страх, малко смях,
пролетта идва тук
със единствен замах

и водите текат,
и светът се върти,
и владееш света
точно ти, точно ти…

*
Стихче, написано с крак

Имало е малко дъжд,
но като със гума
минал вятърът веднъж,
меко и безшумно,
сух е този тротоар,
леко влажен онзи,
и изпробват своя чар
плъзналите рози,
въздухът блести сребрист,
ароматна влага
вдишва всеки трепкащ лист,
светлината бяга
в лъснали от весел лак локви,
и на чисто
пролетта записва с крак
резедави мисли.

*
Тревата иска!

Тревата иска да расте
по свои вътрешни причини.
По песъчинките чете,
че скоро зимата ще мине,

и ето я, подава нос
и въздуха студен опитва,
и с тънък крак, зелен и бос,
изгнилите листа разритва.

и си расте, и си мълчи,
и под зелен мустак се смее,
и отдалече си личи,
че е заета да живее.

Има още →

Тази година душа не ми остана за мартенички.
Изобщо съм спряла шиенето, то иска освен мерак, време и материали – и душа, а пък моята се е бронирала и е събрала всичките си сили, за да премине през този период.
Цяла зима.
Цяла зима плюс един ден, 29 февруари.
Откривам, че в тежки моменти дори когато някой се обажда да покаже съчувствие, дори и това натрупва допълнителна тежест. Те се обаждат и те дърпат към себе си, протягат ти ръка и сърце и трябва да им отговориш със същото, да се свържеш с тях, за да приемеш даровете им – и значи, да разпукаш бронята си. А тя ти трябва, рано е да тръгнеш без нея, ръцете ти трябват, за да носиш теглото си, не да се здрависваш или да придърпваш парчета от ризница по себе си.
Срам за мен – джанката до блока цъфнала, а аз не слязох да я видя, направих снимка отдалеч, от терасата, със 72 пъти увеличение. Тази пролет ми е такава:

Така че купих много хубави мартенички, няколко най-обикновени, няколко керамични котета и едно пиле, и няколко най-яркоцветни вълнени, дето ги прави съпругата на Къци от театъра, светло му небе.
Аз направих една мишка с червено-бял пуловер, сетих се, че тези цветове вече не са коледни, а мартенски, и извадих от зимния запас. Довечера ще я подаря. Отчетох се.

Оня ден цял следобед отговарях на неприличните въпроси на Татяна Чохаджиева за едно интервю за Муза БГ. Пита ме едни такива неща като чувствам ли се призната като поетеса, изкушавам ли се да пиша неща, с които да се харесам на повече хора, неудобно да ти стане. Но ние се видяхме с нея неотдавна и все ми беше пред очите; докато отговарях, се чувствах, все едно още си бъбрим и все се опитвах да я изненадам или да я разсмея, мисля, че стана хубаво интервю, дълго такова. Много добре си прекарах, отговаряйки на тези въпроси. Когато го публикува, ще изкудкудякам уведомително.

снимка Иво Орешков, взех я от фейсбук

Очаквам от утре животът да се обърне към добро. Нали знаете, тик-так, тананика капчука, любовта ще е тука след 15 минути, тия неща. В новия брой на Тоест Нева Мичева е написала чудно писмо, точно като за моя живот.
А в една подивяла саксия на терасата цъфнало цветенце.

Отивам на морето!
Първо моренце за годината, и още една мечта ще ми се сбъдне – да видя морския бряг, потънал в пролетни цветя, преди жегата да ги изгори. Пред очите ми е Шофьорският плаж от един май преди няколко години – не можех да повярвам колко пъстър и преливащ от цветове можел да бъде.

Но това са вълнения за по пътя натам и обратно.
А във Варна ще участвам във фестивала. Имам срещи в ОУ „Панайот Волов”, ОУ „Отец Паисий” и в СУ „Найден Геров”. Ще рецитирам поемата за операта, сто на сто, поне един-два-три пъти.
Има също предвидена разходка с ветрохода „Калиакра”. Вет-ро-ход!
Също така се вълнувам и че ще присъствам на среща с Нарине Абгарян. Миналата година тя дойде в Стара Загора точно на рождения ми ден, но ние с Иво точно тогава бяхме тръгнали да пътуваме.
Програмата е интересна, участниците – също, ще се опитам да посетя колкото може повече събития. Ще видя и приятели от Варна, които там си живеят – ако не съм ви звъннала аз, звъннете ми вие и ще се намерим.
Това важи и за Бургас. На първи юни като си тръгна от фестивала, ще спра за една вечер в Бургас и няма как да не отида в 8mama’s, да гушна Дима, да послушам музика, и каквото още се прави в такива вечери.
Море, стихотворения, приятели, деца и ветроход. Добре ми звучи на мене.

Март е интензивното отделение на пролетта, ама ще я бъде, то се видя вече.
Пиша едни неща, имам си задачи за изпълняване, видях се с какини, Миленка се върна най-после, гледах прекрасна опера – „Италианката в Алжир”, измъчват ме непоносими спомени, но ги понасям някак, обърках една резервация и загубих един чийзкейк, говорих много хубаво с Иво, четох книги, рецитирах поема за мишки няколко пъти, борим разни здравословни проблеми вкъщи, дърветата цъфнаха, календарът ми постепенно се запълва с предстоящи пътувания в близките седмици, един по един се стапят конците на зимата, а не всички рани са заздравели и някои белези са грозни, но се стараят да носят грозотата си с достойнство.
И уших 30 мишки от началото на март. Сметката е проста – имала съм минимум 60 часа вътрешна тишина, радост, то е близо до щастие даже.