От макове и слънце лятно
блести оранжева реката.
Гласът на жаба проехтява
и цопва в свежата река.
Защо е толкова приятно
когато ми държиш ръката?
И как ръката ми познава,
че е във твоята ръка?

Мълчим и си вървим полека.
Дъждът е мил, ще ни изчака.
Поспираме на всяка крачка
като замаяни пчели.
От влагата пръстта е мека.
Смокините са пълни с мляко.
Тъга внезапно ме ужили,
ала почти не ме боли.

Лятото на тежки капки
зрее в твърдите смокини.
Слънцето е златна шапка
на жена с къдрици сини.

Мърка въздухът безшумно
над трептящата й пазва.
Вятърът е нежна дума,
но не зная кой я казва.

Вчера беше топло като пролет. Всички бяха изнесли навън кафезите с канарчета. Слънцето пече, канарчетата пеят, та се унисат.
Аз пък си прерових старите папки със снимките от престоя ми тук през лятото и подбрах няколко.
Не съм мрачна, но в ума ми се върти едно изречение: Няма нищо в човека, няма нищо в човека. Звучи като начало на стихотворение, в което се говори за това, как трайните неща са нетрайни и на нищо не можем да се уповаваме… а после с лек финт се стига до това как ни остава да се уповаваме на нетрайното, и разбира се, за финал – всичко има в човека. Но е толкова предвидимо, че се чувствам уморена, като си го мисля. И пак го мисля.
Заради глупавата кашлица ми пропадна алкохолният туризъм, който си бях планирала… Първо ми беше лошолошо, а сега докторът ми изписа антибиотик. Тука здравната система е толкова омотана, че не  е за разправяне. Най-дребен пример: за да си запазиш час за лекар, се обаждаш на един телефон и ти дават час примерно за след месец. Този телефон е общонационален и обаждането струва 1 евро. Ако искаш да вземеш час за себе си и за още някой друг, трябва да направиш две обаждания и да се надяваш, че ще ви дадат часовете в един и същ ден. Има пет частни фирми, които държат тези телефони, и те взимат от твоите парички всеки път, когато ти трябва преглед или рецепта. Нещо като банката, която взима за себе си пари от всяка такса или глоба, която плащаш в съда – което няма нищо общо с правосъдието, камо ли със справедливостта.
Ох, не мога да държа в ума си такива работи…
Най-добре е да си здрав. Освен ако си пенсионер и се чувстваш толкова ненужен, че само болестите ти придават някаква значимост в собствените ти очи.
Да. Млъквам. Снимки от красивото лято:

Нека да се спре на пет без десет
слънцето, омекнало и зряло.
Не че точността не ми харесва,
но сега го искам закъсняло.

Спрете кестените – да не падат!
Славеите – без прощални песни!
Аз не искам лятото да страда,
ако в някой хубав сън го стреснат.

Нека кротичко си досънува,
да си полежи, да се протегне.
Стане ли готово да пътува –
есента багажа му ще стегне.

В тревата, през листа и клечки,
тя стъпва весела и жива.
Здравей, мъничка буболечко!
Ти знаеш ли, че си красива?

Заобикаля корен. Сенки
помръдват леко и я стресват.
Ей, буболечице червенка,
ти знаеш ли, че те харесвам?

Ще си открадна две минути
да те разгледам по-отблизко.
Трошица пясъчна се срути.
Прелитна лястовица ниско.

Пчела задъхано пристигна.
Въздъхна цялата градина.
А буболечката ми смигна
и деликатно ме отмина.

Няма начин да ми писне,
даже ако сто години
си разказвам и описвам
алените тежки дини,

вкусното месо, водата,
хляба, ниските маслини,
музиката, тишината,
жегата, която мина,

щастието и морето,
бистро, светло и прозрачно –
място за живот, където
красотата нещо значи,

и босилека, и чая,
и смокините, които
още от далеч ухаят.
Близкото небе. Звездите.

Лозето. Земята мека.
Как дъждът прахта целува.
Как спокойно и полека
може да се съществува.

Навалица от дъждове
върху небето ми се струпа
и август беше вдъхновен…
А после клонът му се счупи.

И дъждовете изведнъж
се разхвърчаха из небето
и сребърни пера от дъжд
видях да падат и да светят.

Изпусната на свобода,
водата във пръстта се върна,
и в гроздовете от вода
в прозрачно вино се превърна.

Моренце – светла чужда къща,
в която, голи през деня,
щастливи хора се прегръщат,
от удоволствие крещят,

от радост и от слънце парят,
докосват се, докато плуват,
заспиват, будят се, изгарят,
и неохотно отпътуват.

Дъждът се търкаля и прави кълбета.
Сватбарски гърми със пищова.
Прелива земята. Прелива небето.
Мирише на чисто. На ново.

Мирише на печени тежки смокини,
на кална трева, на подправки.
Водата се блъска в стени и комини
и мокри човеци и мравки.

И всички се крият, и всички се радват,
не вкусвали  влага отдавна.
Земята се мие. Небето се мие.
И всички сме чисти и равни.

Наглеждай си комарите,
че вършат безобразия.
Отглеждаш тия твари
като говеда в Азия.

Нахални, тъпи, тлъсти!
По босичките лапи,
по пръстите, под пръстена
се пъхат да ме хапят.

Не искам да изреждам…
следите всичко казват.
Виж вече как изглеждам!
И ти не ги наказваш!

Нощта – безсънна, жегава.
Навсякъде сърби ме.
Комар. Преследвам него,
но той от твое име

безчинствата си върши
и кръвното ми вдига.
С един замах ще свърши.
С която искаш книга.

От нещо много дребно
любови се разтурят.
Ти, лято, си вълшебно,
но имаш и кусури.

Това е изпитание
за дружбата ни стара.
Виж, обърни внимание,
защото ще се скараме!

Недоказуемо щастлив,
вървиш.
И само ти си знаеш,
че точно в този миг си жив,
че мокрият цимент ухае,
че русото момиче спря,
изтръска клечка от сандала,
и за секунда ти замря
щом зърна линията бяла
на кръста й, златист, кафяв,
със лекичка следа от бански.
И колко си добре, и здрав,
и дишаш просто великански,
и бързаш ей така, без цел,
от радостта да стъпваш бързо,
и се усмихваш, чист и смел,
със всички смели хора свързан,
щастлив, усмихнат и велик,
свободен, със сърце открито.
Един прекрасен, светъл миг
те озарява. И отлита.

Лежерно и небрежно удоволствие
е никого в града да не познаваш.
Със погледа си само да докосваш.
Да възприемаш и да съзерцаваш

косата на момичето красиво,
което тихо хлътва във хотела.
След малко – мъж. При нея ли отива?
Защо се крият във хотел в неделя?

Движението спира и се кротва.
Жужи пчела в дръгливите саксии.
Във къщата отсреща някой готви.
Потракват порцеланови чинии.

Градът е празен, прашен и напечен.
Часовникът му даже изостава.
А ти си от сърцето си далече
и никого не искаш да познаваш.