Нещо, което ми се случи днес… Нещо, което ми се случи днес… Да съм видяла нещо интересно? Някой нещо да ми е разказал?
А, ето едно. Когато минах по прекия път към автогарата, през празното място зад пощата, което сега е обрасло с бъз, по-висок от човешки ръст, който закрива зеещите шахти, усетих, че тревите, които едновременно растат и съхнат от обедната жега, имат солен аромат. Зелено-солено, което се усеща между венеца над горните предни зъби и вътрешната страна на горната устна, и предизвиква нещо средно между усмивка и порив за кихане.
Предишно лято по тази пътека, сега почти препречена от щръкналите бъзови клонки, имаше ниска трева, но пък много скакалци, които се разскачваха точно на една стъпка пред минувача и описваха безбройни дъги във въздуха, все едно пътеката минава през фонтан от буболечки. Сухите им тънки крачета и грапавите им коремчета се усещаха по голите крака като целувки с напукани устни.
Пак в този район веднъж чух мяукане на малко коте, спрях, огледах под колите и по дърветата, по терасите на къщите, но от никъде не се подаваше котешка муцунка. Продължих да вървя към автогарата, мяукането нито се приближаваше, нито се отдалечаваше, а продължаваше да драска въздуха с въздрезгави котешки писъци. Тогава видях, че мяукането идва от две циганчета, които вървяха на няколко метра пред мен. Настигнах ги, едното носеше коте и го притискаше към гърдите си. Когато стигнахме до празното място зад пощата, децата започнаха да се чудят дали да не пуснат котето в някоя шахта. Аз ги заговорих и много ги помолих да не му правят нищо лошо, защото то е мъничко, а те са толкова големи и силни, не бива да са лоши към малките котета и към всички неща, които са по-малки от тях, а трябва да ги защитават. Те казаха, че няма да хвърлят котето в никоя дупка. Аз им дадох стотинките, които имах в портмонето си, и после продължих към автогарата.
Друг път, минавайки по същата улица, чух мяукане откъм един контейнер за боклук. Отивах на работа, значи е било към 9 сутринта, но вече беше много горещо. Контейнерът беше метален и пареше, а капакът му беше заял и не можах да го отворя – остана открехнат не повече от педя. Вътре имаше големи найлони и разни строителни отпадъци, а някъде под тях мяукаше коте. Не можах да отворя капака, постоях безпомощно още малко време, а после отминах. Отидох на работа със закъснение и казах на колегите си, те не казаха нищо, аз не казах нищо повече.
Днес отидох на автогарата десетина минути преди рейсът да спре на сектора. Седнах на една пейка и извадих книга, започнах да чета. Почти веднага плътно до мен седна един мъж, който миришеше на алкохол от вчерашно напиване и на мръсен човек през август. Беше плешив, главата му беше заострена като яйце, най-широка в областта на брадичката и челюстта. Очите му бяха премрежени и едното изглеждаше тъмносиньо, а другото – с жълти и зелени жилки около огромната черна зеница. Седна до мен и започна да разказва, че когато бил ученик, имал момиче, много хубаво момиченце на име Галя, и съчинил за нея една песен, изрецитира цялата песен, за момичето Галя с хубави очички и хубави косички, в което бил влюбен, но не й казал нищо, само я гледал в час, докато тя стояла с наведена глава, дошла последната вечер на класа им, но той пак не й казал нищо, и знаел, че след години ще я срещне в техния малък хубав градец, но тя ще да има мъж и две деца и много ще ги обича.
Някъде около този куплет благодарих, станах и отидох на чета права, доста по-встрани, в очакване на рейса.
Мария Донева 