Винаги минавам от там, винаги отминавам

Нещо, което ми се случи днес… Нещо, което ми се случи днес… Да съм видяла нещо интересно? Някой нещо да ми е разказал?

А, ето едно. Когато минах по прекия път към автогарата, през празното място зад пощата, което сега е обрасло с бъз, по-висок от човешки ръст, който закрива зеещите шахти, усетих, че тревите, които едновременно растат и съхнат от обедната жега, имат солен аромат. Зелено-солено, което се усеща между венеца над горните предни зъби и вътрешната страна на горната устна, и предизвиква нещо средно между усмивка и порив за кихане.

Предишно лято по тази пътека, сега почти препречена от щръкналите бъзови клонки, имаше ниска трева, но пък много скакалци, които се разскачваха точно на една стъпка пред минувача и описваха безбройни дъги във въздуха, все едно пътеката минава през фонтан от буболечки. Сухите им тънки крачета и грапавите им коремчета се усещаха по голите крака като целувки с напукани устни.

Пак в този район веднъж чух мяукане на малко коте, спрях, огледах под колите и по дърветата, по терасите на къщите, но от никъде не се подаваше котешка муцунка. Продължих да вървя към автогарата, мяукането нито се приближаваше, нито се отдалечаваше, а продължаваше да драска въздуха с въздрезгави котешки писъци. Тогава видях, че мяукането идва от две циганчета, които вървяха на няколко метра пред мен. Настигнах ги, едното носеше коте и го притискаше към гърдите си. Когато стигнахме до празното място зад пощата, децата започнаха да се чудят дали да не пуснат котето в някоя шахта. Аз ги заговорих и много ги помолих да не му правят нищо лошо, защото то е мъничко, а те са толкова големи и силни, не бива да са лоши към малките котета и към всички неща, които са по-малки от тях, а трябва да ги защитават. Те казаха, че няма да хвърлят котето в никоя дупка. Аз им дадох стотинките, които имах в портмонето си, и после продължих към автогарата.

Друг път, минавайки по същата улица, чух мяукане откъм един контейнер за боклук. Отивах на работа, значи е било към 9 сутринта, но вече беше много горещо. Контейнерът беше метален и пареше, а капакът му беше заял и не можах да го отворя – остана открехнат не повече от педя. Вътре имаше големи найлони и разни строителни отпадъци, а някъде под тях мяукаше коте. Не можах да отворя капака, постоях безпомощно още малко време, а после отминах. Отидох на работа със закъснение и казах на колегите си, те не казаха нищо, аз не казах нищо повече.

Днес отидох на автогарата десетина минути преди рейсът да спре на сектора. Седнах на една пейка и извадих книга, започнах да чета. Почти веднага плътно до мен седна един мъж, който миришеше на алкохол от вчерашно напиване и на мръсен човек през август. Беше плешив, главата му беше заострена като яйце, най-широка в областта на брадичката и челюстта. Очите му бяха премрежени и едното изглеждаше тъмносиньо, а другото – с жълти и зелени жилки около огромната черна зеница. Седна до мен и започна да разказва, че когато бил ученик, имал момиче, много хубаво момиченце на име Галя, и съчинил за нея една песен, изрецитира цялата песен, за момичето Галя с хубави очички и хубави косички, в което бил влюбен, но не й казал нищо, само я гледал в час, докато тя стояла с наведена глава, дошла последната вечер на класа им, но той пак не й казал нищо, и знаел, че след години ще я срещне в техния малък хубав градец, но тя ще да има мъж и две деца и много ще ги обича.

Някъде около този куплет благодарих, станах и отидох на чета права, доста по-встрани,  в очакване на рейса.

Следобед

 

Първа сладостна смокиня.
Август – удостоверен.
Няма скоро да отмине
мекият слънчасал ден.

Няма с мигли кой да трепне
във следобеда дълбок.
Даже въздухът ми лепне,
гъст и напоен със сок.

 

 

Твърда като камъче…

 

Твърда като камъче,
остра като пламъче,
раковина вита, от къде се взе?
Аз почти се сещам,
аз си спомням, само че
споменът залита с пясъчни нозе.

Явно от дълбокото
и от синеокото
свят му се завива. И му се лети!
И му става опако.
Я кажи, ами ако
нещо недовършено вика и кънти?

Там, под керемидата
шарена на мидата,
май че е останала капка от море.
Мисля да я занеса –
нека си отиде –
у дома морето да си я прибере.

 

Хълмове като хлябове…

 

Хълмове като хлябове –
ароматни, горещи.
Слънчогледи, орязани
като счупени свещи.

Богомолците вече
са се скрили, но чудно,
че полето напечено
не изглежда безлюдно.

А добро, обитаемо,
влиза в старост красива.
То примижва замаяно,
то по обед почива.

Над земята ожъната
слиза слънцето свише.
И пръстта е разгърната,
и отдъхва, и диша.

 

Такива ярки юлски дни

 

Заоблен ален небосклон.
От него светлина течеше,
а слънчицето бе бонбон
от мед, лимони и череши.

Под залеза се озова
едно стипчиво, дълго лозе
със ръб от боцкаща трева
и меки прецъфтели рози.

Разшумоля се. Засладни
и си протегна редовете.
Такива ярки юлски дни
дори след залеза пак светят.
=

Разсеяно и нежно

 Мария

Подстригано поле
със щъркел зад ухото.
Деца със колелета –
забързани, защото

дъждът се е засилил
и всеки миг ще скочи.
Две мравки мерят сили
на каменните плочи.

Два облака се сбутват,
разплискват се небрежно.
Вали – като наужким,
разсеяно и нежно.

Обира прахоляка.
Лозниците изпира.
Развява си байрака,
разкършва се и спира.

 

ТТ

Разрошено поле
със клечки и със драки,
един раздърпан орех
и две-три вехти свраки,

събрани клюн до клюн
да си обменят клюки,
стърнища в цвят тютюн
и прахоляк от скуки.

А облачният свод
изцапан е във сиво
и мравчият народ
бере храна, топливо,

че лято – пък вали
и чуй – ветрецът свири.
Надежда ли? Или…
Дано не се съсири!

🙂

 

Цвят и прах

 

 

Под липите прецъфтели
плочките са пожълтели.
Въздухът е като чай.
Чувство за тъга и край.
Топло, сладко и протяжно.
Под езика ми е влажно,
и солено, и горещо.
Искам да си спомня нещо,
да завяхна като рана,
нещо сигурно да хвана,
някак нещо да направя,
да се спра, да се избавя,
да забравя всеки страх.
Под липите – цвят и прах.

 

 

Докато се усетим…

 

Докато се усетим – и кестен ще изтропа,
и орех ще извае горчивата си ядка.
Във гроздето прозрачно ще се свари сиропът,
оси ще се замаят – лютиви, сухи, сладки.

Докато се усетим, ще се търкулне – обло,
безценно, тънко, златно, със звън – като монета,
като бисквитка – слънце – във пяната на облак,
и ще сме пак без лято – докато се усетим…

 

 

Свидетел

 

Пустош плодородна. Жегата души.
Стръкче кой ще бодне – да я утеши?

Стълбовете гледат вяло настрани.
Под небето бледо мараня звъни.

Въздухът е мазен и възпламенен.
През полето гази дълъг празен ден,

през трева бодлива, в спечени земи,
и прахта горчива пари и дими.

Под небето свети щъркел тъмно-бял.
Той е бил свидетел. И е оцелял.

 

Лятото…

 

Изгоряло, наранено,
смазано и наводнено
свито, костеливо, болно,
сгърчено и недоволно,
жарко, хванато на тясно,
беззащитно и опасно,
вяло, със ръце примрели,
разсъблечено до скелет,
тъжно, изтощено, грешно,
безпросветно-безутешно,
стиснало във зъби мрака –
лято. А така го чаках…

 

 

 

Слънчогледите

 

Слънчогледите свалиха
жълтите си ореоли
и лицата си откриха –
кръгли, потъмнели, голи;

прави, сухи, уморени,
без перца, без огърлици,
във очакване вглъбени
недоспали лунатици.

 

Мислите пристъпват…

 
Стихнали спокойни сенки.
Залез, разтопен в позлата.
Спомени. Мечти стаени.
Лястовици над вода.
Мислите пристъпват бавно
по баира на тъгата
като зърнати далече
млечни сънени стада.

Тътен

 

Хоризонтът се вие зелен.
Иззад облаци слънцето свети.
С неподвижни широки криле
тъмен щъркел лежи във небето.

Нещо съска и нещо жужи,
нещо сладостно, лепкаво зрее.
Ти ела с мен и ми покажи
моят път от сега накъде е.

Аз не знам. Аз мълча и смутено
се заслушвам през въздуха мътен –
в равновесие здраво сглобено,
всичко живо расте с кротък тътен.

 

Как да посрещна лятото

Как да посрещна лятото и да го прегърна с радост, как да му покажа обичта си. Неговото топло и твърдо тяло, чисто, чувствително и тънко, зачервено от първото слънце като преграбната от фурната курабийка.

Как да вдигна лице към дъжда, как да си позволя да го поема до връхчетата на дробовете си и по небцето ми да остане усещането за хладък липов чай, нещо сребристо, нещо сладко кафяво и жълто.

Как да им позволя да ме излекуват от потреса, страха, скръбта. Как да оставя водата и вятъра да ги смелят, и от скалистия остров на нещастието да остане само ситен пясък тъга.

Как да допусна мисълта, че това ще стане, а то ще стане, но нямам сили да чакам и нямам сърце да се примиря.

Здравей, лято.

Дано ми носиш удивителни и въпросителни, и сила да ги забия в пясъка и за малко да си построя от тях дом.