Обуто със сандали от трева,
върви си слънцето и лайка ръси.
Такъв неделен, весел юнски свят
съм виждала, но само във съня си.

Такъв зелен, и жълт, и син, и бял,
на капки, на цветчета и на точки.
И слънцето с пилотския си шал,
което скача дама върху плочките.

Една несериозна синева,
която всичките ми грижи грабва.
Ще си запазя малко от това,
защото сигурно ще ми потрябва.

Лятото не мигва нощем,
после дреме в автобуса.
Слиза, хубаво и рошаво,
и забравя да закуси.

То часовници не носи.
Губи фотоапарата си.
С интерес разглежда босите
смешни пръсти на краката си.

Смее се, и се смущава,
и от всяка сянка трепва.
Лесно се сприятелява,
след това тъжи свирепо.

Лази като буболечка –
сок от праскова към лакътя.
Топло като хляб, препечено,
как да не обичаш лятото?

🙂

Обилна юнска красота!
Завеян вятър по терлици.
Край пътя – цъфнали цветя
във всички цветове на пицата.

Като деца пред рецитал
са чакали дъждът да почне,
и изведнъж градът е цял
във капки весели и сочни.

Градът от банята излиза
и капки от носа му капят.
Надниква слънце, ниско, близо –
децата за да си отхапят.

Градът спокойно се суши
и като котка се протяга.
Денят, ухилен до уши,
не иска още да си ляга.

Дъжд – слънце, слънце, слънце – дъжд,
дъги с пижамени райета.
Последно, още по веднъж,
и ще се свечери небето.

Каквото виждам, е красиво.
Каквото чувствам, е приятно.
През погледа ми в мен попива
великолепието лятно,

и във очите ми остават
полета, шипки, чисти мисли,
и чак до зима продължават
да топлят и да се разлистват.

Имала съм пълна колекция от месеци. Почувствах се много приятно.

Дева – дай й да си подрежда…

Има още →

Накъде отива лятото?
Искам с него да замина!
Давам есенното злато,
давам сребърната зима

за едно билетче розово.
Пак ще бъда най-богатата –
по блестящи коловози
аз ще отпътувам с лятото.

1988

Тогава билетите за влак бяха правоъгълни, картонени, на цвят – възпалено-розови, с малък  кръгъл червен печат.
Даа….

Увяхнала сянка на репей,
листа, като карти размесени.
От мъка по мене се цепи
бодливата кожа на кестена.

И локвите бавно се пълнят
със чай от отровни растения.
В очите ми кратко покълва
щастливо и зло настроение.

Това е стихче от „Сбогом на читателя“. Аууу, от 1995… Разглеждам си я сега, и мисля тия дни да сканирам хубавите рисунки на моя скъп приятел арх. Петър Бакърджиев и да ви се похваля с тях.