Слънцето блести,
зад теб залязва в яркото небе,
в косата ти – златистите лъчи –
отблясъци щастлива светлина.
Във залеза, искрящ от цветове,
пламтящо-жълт, оранжев и червен,
един безкраен август се топи,
а погледът ти търси
само мен…

Слънцето блести,
докосва раменете ти едва
с усмихнати и ласкави лъчи
и снимката излъчва светлина.
И в този ден, когато си далеч,
и леден дъжд се лее над града,
една минута лято имам с теб,
със залеза и с теб…

Eliane Elias – Fotografia

Искам да се видим пак.
Искам да ти бъда крак,
дроб, ребро, колянна става.
Искам всичко да ти давам.
Да ми мъркаш до ухото.
Аз обичам те защото.

🙂

Един възможен текст на български за тананикане на тази топла и съвсем леко тъжничка песен на Бебел Жилберто.
Както обикновено, текстът без музиката не е особено добър, с музиката става гладко и добре.
Правих я за Марина Господинова, но не съм я чувала в друго изпълнение, освен в свое собствено 🙂

Mais Feliz – Bebel Gilberto
Такива хора вече няма сега.
Такива хора вече никой не прави.
Любов е равно само на тъга,
но пак при тебе оставам.

Такава обич – тя е слънце и мрак,
и наранява, и лекува рани.
Макар че си отива пак и пак,
последна тя ще остане.

Колко пъти казвах „Край“ –
краят се оказа просто дума.
Весел и тревожен рай
за хора като теб и мен.

🙂

Ако някой ме обича,
лятото ще се забави.
Дълго пролетта ще кити
разцъфтелите дъбрави.

Дълго ще долитат птици.
Бистрото небе ще пее.
Ще полюшват стан черниците.
Тайно вишните ще зреят.

Ако някой ме обича,
ще е празник всеки цвят.
Всеки корен, всяка рима
ще го правят с мен богат.

Ще се пукат водни капки.
Лудо ще шумят реки.
Ще е звездно, ще е лятно,
ще ухае на липи

и ще бъде всяко цвете
разбираем послеслов.
Нежносинята планета
ще светлее от любов.

През очите ми е лесно
да се видиш очарован –
как си кротък и чудесен,
как си силен и поробен.

Лесно е да ме загубиш,
а ме искаш – да ме имаш.
Аз съм благодарна публика.
И съм ти необходима.

🙂

Това не е текст за четене!
Ако някой го прочете просто ей така, няма да разбере нищо.
Това са български думички, с които може да се изпее тази песен:
Tom Jobim e Chico Buarque – Anos Dourados

Пускаш си музиката и четеш на нейния фон, иначе не се разбира хубавото.

То не е превод, а думите, които аз чувам, когато я слушам. От оригинала съм взела любов, декември и Мария.
За песента ме подсети Атанас Гунов, за което му благодаря. 🙂

Помня, че обичах
да срещам, Мария,
погледа ти сутрин.
Ти беше щастлива.
Беше малка тайна
усмивката, дошла
от твоя сън,
хубава и топла
от нашата любов.

Помня, че обичах.
Но вече
не помня.
Вече е декември,
студен и самотен.
Вече не събуждам
с обичам, обичам,
твоята усмивка,

красива от съня,
красива от съня.

Времето минава
без тебе, Мария.
Нека се обадя
да чуя гласа ти.
Само да ти кажа,
че искам тези дни и този сън,
погледа ти сутрин,
и твоята любов.

Празници и хора
препълват декември.
Стаята ми бавно
потъва в мъглата.
Сутрин не изгрява
любимото ти сънено лице.
Липсваш ми ужасно,

красива от съня,
красива от съня.

Безполезно обичам.
Любовта се хаби,
тя се губи, изтича
във подземни тръби,

не блести, не разхлажда,
тъне в тайни тъми,
не празнува, не ражда,
само глухо шуми…

Нека някой ми каже,
за да знам, за да знам,
че е нужно и важно
някой път да си сам.

Обещание искам,
че ще бъда добре,
че моментът е близко
и тъгата ще спре.

Че каквото се губи,
то се трупа на склад,
и самотният влюбен
в своя мъничък ад

произвежда любови
и мечти си отглежда,
за да има готови
планини от надежда,

високосни години
от „живели щастливо”,
диамантени мини
със „Ура!” и „Горчиво!”,

и не е безполезно
да обичам самотно
като жадно за глезене,
а бездомно животно.

Това е една много красива и много тъжна песен.

Шибил Бенев ни я предложи, и аз й направих едни думички на български.
Те не са много хубави, когато просто ги чете човек. Трябва да си пуснеш песента, да я слушаш и да следиш текста. Тогава нещата излизат, както трябва.

Тихо,
безкрайно тихо,
изплува тихо над града луната,
златиста, кръгла
като монета,
с която можеш да си купиш всичко…
Но ти я пускаш да блести
в небето горе…
Това, което
искаш, беше твое, но сега го няма.
И ти разглеждаш
своите ръце,
така безсилни
да задържат
една любов,
любов добра,
която спеше в тях, златиста, кръгла,
като луна…
Сега я няма,
залезе в мрак,
и мракът тежък дави ти сърцето,
ти потъваш, сам,
без любовта,
без дъх, без рози, без целувки тихи…
Така ненужен и виновен.
И не разбираш как без любовта ти тук
изчезна всичко, и угасна в прах
от минали любови,
и те наскърбява
даже и луната,
луната,
луната…

Искам при тебе. Със тебе. Защото
нещо солено ми мокри окото,
нещо студено гърбът ми усеща,
нещо безлюдно ме чака на среща,
нещо безсилно в ръцете ми празни,
нещо, забравено в мисли напразни,
в сън недокоснат, в милувка случайна,
щастие бързо, заключено в тайна,
нещо загубено, много любимо,
толкова светло, чак непоносимо,
толкова тъжно и толкова тихо,
че го обиждам със своите стихове,
нещо отвъд светлината и мрака,
просто да дишам, и просто да чакам.

Един мъж и една жена, които много се обичат, вървят заедно по улицата. Много им е хубаво, времето е приятно. Държат се за ръце, със сигурност съзнават, че на тази възраст не им подхожда, но от това им е още по-хубаво. Мъжът е по-възрастен, а жената е млада. Както и да е, ще купуват дрехи. Може би ще избират рокля за сватбата, което е доста патетично.
Жената влиза да мери рокля. Дръпва завесите на пробната, гледа се в огледалото. Съблича си дрехите и ги закача някъде. Започва да си мечтае как точно би искала да изглежда; да си мисли за пръстени, за хора, за места, на които е била или иска да отидат двамата заедно. В един момент чува гласа му, той, там отвън, задава някакъв въпрос, но тя е заклещена в роклята и не може да отговори. Става й горещо и клаустрофобично, а я е срам да извика за помощ. Гласът на мъжа пак пита нещо и някакъв женски глас му отговаря. Женският глас прилича на нейния глас. Шумоленето на плата й пречи да разбере точно за какво става дума. Най-накрая тя успява да се освободи от роклята, открехва завесата и вижда гърба на мъжа си, който се отдалечава към изхода на магазина. Магазинът е много голям и лъскав. Жената е без дрехи и не може да го последва, а мъжът не се обръща. Той държи за ръка друга жена. Жената от пробната вижда, че другата жена е облечена също като нея, има същата прическа и същата походка. Мъжът я прегръща през рамото и прави някакъв жест, който си е техен и много интимен – целува я по косата или й подръпва ухото. После навалицата ги закрива точно когато излизат през вратата на магазина.
Жената от пробната се обръща към огледалото, обаче там не се отразява никой.

Лъжите се просмукват
в гардеробите, в праговете.
Дребничките лъжи –
в сребърните лъжички.
Надвисват като оперни полилеи
с безброй кристални ножове.
Само полъх на откровеност
и ще се съсипе този свят.
Откровението и Апокалипсисът
са една и съща книга.

1.
Ще напиша тази история – ако изобщо се стигне до написването й – само за да се оправдая. Не само. Също и за да се отърва от нея и от натрапчивия навик, който ми се появи напоследък, да си я разказвам на ум, докато вървя по улицата. Понякога изпадам в странно състояние – мислите ми се излюпват напълно оформени, във вид на изречения с главна буква в началото и с точка в края. Когато знакът е въпросителен или удивителен, произнасям изреченията на глас и стряскам минувачите. Понякога имам толкова много въпросителни и удивителни мисли, че допирам мобилния до ухото си и така имам алиби да обсъждам на висок тон онова, което ми говори отвътре.
Ето че започнах с оправданията още преди да съм започнала тази история, за която става дума. Имам подозрението, че може би съм леко луда и значи също имам нужда от помощ. Това не ме освобождава от желанието да помагам на други хора, но напоследък се опитвам да потискам това желание. Но щом изобщо имам такова желание, значи съм добър човек.
Аз не съм много добър човек.
Когато мислите ми се изсипват така оформени като кубчета лед, те често са противоречиви. Имам по няколко гледни точки за всичко. Все едно мислите ми принадлежат на някое насекомо с фасетни очи, и всяка фасета вижда същото нещо независимо от другите фасети, от различен ъгъл.
Историята, която ме безпокои, не е правилна, защото има начало и край, но между тях не се е състояло нищо и е трудно да бъде построен разказ по правилата, защото ще се получи само черупка от разказ. Нещо като кутийка, в която е можело да има подарък, но е празна и сигурно затова се чувствам толкова разочарована.
Защото аз постъпих правилно, а не се чувствам доволна.
Има още →

Тази среща всъщност е раздяла,
и когато разговорът свърши,
знам, че ще изглеждам оцеляла,
ама нещо в мен ще се прекърши.

Няма смисъл да разливам чаши.
Нямам сила глътка да отпия.
Вече нищо няма да е наше.
Вече ние няма да сме ние.

Любенето е било безплодно,
и лъжовни – потните ни длани.
Даже млякото ще бъде годно
с два дни повече от любовта ни.

Не отивай там.
Други цветове има есента.
Някой друг, не аз, рано сутринта
ще те поведе в жълтите листа.
Други гласове чужди стихове
знам, ще ти шептят.
Не и моят глас, уморен и ням.
Не отивай там, не отивай там.
Не отивай там…

Нека е кошмар този остър миг,
хладното легло, болката без край.
Аз ти нося дар, хайде, остани,
ще ти дам живот, по-красив от май.
Тръгнеш ли сега, във едничък ден
цялата тъга ще попие в мен.
Не отивай там, не отивай там,
не отивай там…

Тук за теб тъжат тихите стени,
чашата с вода, слънчевият прах.
Сенките тежат, хайде, остани,
ако не за мен, то поне за тях.
Вече няма ден, вече няма сън,
само болен мрак, сива пустота.
Остани при мен, не отивай там,
не отивай там…

Ще те задържа в сянка от преди,
в снимка на дъга, в капка от парфюм.
Нощем ще лежа в твоите следи,
тих като шега, казана наум.
Тръгнеш ли от тук, ще изчезна цял
като малък звук от ресна на шал.
Не отивай там, не отивай там,
не отивай там…

Нека ни вали галещият дъжд,
хайде, остани, чудото задръж.
Нашата луна, нашите мечти,
мислите на глас – всичко ще ти дам.
Няма светлина щом си тръгнеш ти.
Нямам сили аз да остана сам.
Не отивай там, не отивай там,
не отивай там…

Градът те е изпил. И те прикрива.
Присмива ми се. Бялата ти риза –
облечена на друг (не му отива),
там други друг с походката ти слиза…

Градът е пълен с късчета от тебе.
Но аз ще трябва вече да си мисля,
през времето, което ще последва,
без думите, които съм ти писала.