*

Ако чакам слънце да стопи снега,
дълго ще си ходя до ушите в преспи.
Искам да е чисто още днес. Сега –
ако ме потърсиш, да ме видиш лесно.

Сънища и грешки, счупени тъги,
думи с бримки, тайни, чувства захабени.
Няма да ги ползвам. По-добре да ги
махна, за да има въздух и за мене.

Просека. Пътека. Хубав път. Следа.
Светнало. Без преспи. Чисто. Без капани.
Всичко ще приготвя, за да можеш да
дойдеш тук. И, знам ли… Може да останеш.

☼

Между Изток и Запад,
между Север и Юг,
има пета посока
с кратко именце – Тук.

Тя си няма стрелчица,
тя си няма адрес.
Тя е точка. Чертица!
(Тук е хлъзгаво днес)

Тя на топло отива.
Не обича тя мраз.
Тя е тази красива
точка Тук, където съм аз.

Постоянно пътува
и се мести. Но знам,
че заспи ли, сънува
своя полюс – ей Там.

А пък нейният полюс
е, където си ти.
Тя рисува със молив
и пунктирни черти

разни сложни маршрути
между Север и Юг,
как, поне за минута,
Там ще дойде до Тук.

На една обща плочка
(скромен сив тротоар)
те ще стъпят нарочно
като точки на зар.

А когато се срещнат
Тук и Там, Тук и Там,
едно влюбено нещо
вече ясно ще знам.

И, щастлив, щом ме грабнеш
малко да ме поносиш,
ще възникнат куп странни
географски въпроси.

Тук и Там ще се слеят
в мелодичен тих звук.
Кой ще каже къде е
Там и Тук, Там и Тук.

🙂

Най-после ще имаме концерт!
Ще бъде в ранната вечер на 14 февруари, 18,30, в Студио 5. Официалната покана ще излезе до дни.
И там Марина вероятно ще изпее тази песен. 
Може би с тези думи.

*

Колко бързо свърши нашата любов,
като сянка се стопи във вечерта,
беше тук и си замина,
беше топла, но изстина,
не остави и следа.

За какво са ми звезди или луна?
Непотребната им тиха светлина
ме открива нощем будна,
и усмивката им чудна
е студена без любов.

Без целувки и без радост,
без ласки, без смях.
Как сърце, което страда,
живее без тях?

Красотата на живота
като птица отлетя.
Всичко свърши. И остана
само мрак без любовта.

*

Тъй става някой път.

Хайде някой да ме вземе
и да ме поглези!
Час поне безгрижно време.
Просто да излезем.

Въздух, сняг, небе и вятър.
Да ми върже шала.
Да походим по земята.
Ябълка узряла

да ми купи. Да я лъсне
малко със ръкава.
Тя ще бъде много вкусна.
Като мен такава.

Весела. Доволна. Сладка.
Цяла зачервена.
Глезене! Поне за кратко!
Хубаво студено.

Хубав януари. Леден.
Поносима зима.
Да се смеем. Да се гледаме.
Да сме си любими.

Тогава тя попитала:
– Хладни ходилца, какво лошо направихте, че той ни изостави?
– Не знаем – отговорили ходилата й. – Той беше добър с нас и ни даваше да се допираме в бедрото му, докато чете книга, за да се топлим.
– Тогава защо не идва вече, щом е толкова добър?
– Не знаем – отговорили ходилата й. – Ние се затопляхме и започвахме да трепкаме, да се подпъхваме под крака му, да го заобикаляме, да го гъделичкаме, да го побутваме, да надничаме в книгата му, и накрая той захвърляше книгата и идваше да ни целува,  всичко ставаше смях и допир и хубава топлина.
– Тогава защо вече не се смее, защо не ви гледа, защо не ви обича?
– Не знаем – отговорили ходилата й. – Ти си казала нещо погрешно. Ти си развалила всичко. Ти си го прогонила. Ние сме само две хладни, мълчаливи ходила, и вече не си прави труда да ни лакираш ноктите, защото няма смисъл.

Любовта е нещо като четвъртък.
В Езикова гимназия – Пловдив едно момиче ме попита: „Вярвате ли в любовта?”
Аз отговорих – все едно да питате вярвам ли в четвъртъка.
И като го обмислих… Ами то е съвсем правилно!
Сигурни сме, че има четвъртък.
Съществува.
Понякога.
По принцип го има, а конкретно го има само от време на време, но къде стои, докато го няма – никой не знае.
И колкото и да искаш да е четвъртък, в сряда не може. И не става с напъване.
И не може да е четвъртък непрекъснато.
Ако днес не е, само след няколко дни ще стане.
Ще дойде и ще отмине – със сънищата, разсъмването, апетита на закуска, работата – защото е работен ден, дългия следобед, умората, почивката, съня и края.
Всичко си дойде на мястото. Любовта е четвъртък.

ПП На същата среща ме попитаха и „Кога разбрахте, че имате талант?“, „“Казвате, че пишете за нещата, които виждате, а пишете оптимистично. Как така?“, а също и „“Отвътре ли ви идва, или спазвате някакви правила?“
Почувствах болезнено, че съм губила време да рецитирам, вместо да разговарям с тези деца.

Неделя – спокойна, дебела, мъглива.

Тя знае, че някой сега я проспива.
Тя знае, че принципно му е любима,
но планове други за днес той си има.

Тя буди се рано след сънища лоши,
усмивката й – със прането във коша.
Кафето е рядко, закуската – сива.

Неделята знае, че не е красива.

Макар че той, все пак, не може без нея.
Но, все пак, тя иска той да се гордее
с това, че е негова.

Не по съседство,
а радостно, както в далечното детство,
а трепетно, хубаво, нежно, без дрехи.

Неделята готви уханни утехи.

Неделята хапва по малко от всичко,
сама гледа филм, и заспива самичка.

Тази любов
е прекалено голяма.
Тя узря,
промени се
и стана горчива.
Изтича й срокът,
а ти
си още в началото.
Тази любов е прекалено голяма
за сам човек.

Молба с по-силен пламък от молитва:
да зная, че към мене той изпитва

такава съща нетърпима нужда.
Че аз не съм му странна, нито чужда.

Да е със мен и всичко да ни стига.
Да бъдем два съседни реда в книга.

Да бъдем близки. И да е наблизо.
Да виждам как, когато вкъщи влиза,

светът омеква, кротко се променя.
Да знам, че той обича точно мене.

Но аз дори не знам кого ли моля…
защото то не става с труд и воля,

нито с молба, дори да е голяма.
А просто – е. Или съвсем го няма.

Камъчето им свърши –
онова за искрите.
Времето го окърши.
Изхабено, изтрито,

тихо, гладко се хлъзва
като хладна коприна.
И гърбът й замръзва.
И дъхът му изстина.

И какво ще ги грее,
и какво ще ги пали?
И дали тя умее
още нежно да гали?

И дали той си спомня
как добре да прегръща?
Уморено и скромно
тишината се връща.

Те мълчат, но си знаят,
че са вече самички.
И това ли е краят?
И това ли е всичко?

Леглото
е гетото на любовта.
Гола, мокра,
ражда жизнени мръсни деца.
Вие
като
душа,
впримчена в плитък гроб.
Хили се.
Красива и страшна,
крехка, заразна, силна,
мястото на любовта е в леглото.
Извън леглото
я гледат странно,
мирише на друго,
има кръв под ноктите,
загръща се в чужди думи,
разтапя се в неподходящ момент.
Вземат я за опити,
крадат й органите,
обуват я в неудобни обувки.
Любовта обича с цялото тяло,
яде с цялото тяло,
свършва цялата,
а леглото е гетото на любовта.

Той е спокоен и приятен,
но не е необикновен.
Единствената му позлата
е, че обича да е с мен.

И някак си разхубавена
от погледа му приветлив,
аз забелязвам, че със мене
той става много по-красив.

И бързам всичко интересно
да му разкажа вечерта,
и ми е весело и лесно
дори във трудните неща,

а той, изглежда, се вълнува
и сладък е, така смутен,
и явно, че се е преструвал
на скучен и обикновен,

защото точно мен е чакал –
да дойдат вечери сияйни,
да ми даде ръка, и яке,
а с тях – и всичките си тайни.

Кокошката с пиленцата я видях, след като не успях да видя бялата лястовичка във Второ женско. Не съм недоволна.

Хубавите деца са племенникът ми Нико и сладката му приятелка Катерина, у нас.

Зайчето се усмихва, защото ще води приятелите си по пощата, по пощата – чак при Мила, със специална (тайна за сега) мисия.

Много е хубаво.

Търся те в себе си.
В думи, които съм писала.
Сутрин в кафето.
Очаквам. Оглеждам се тайно.
Мисля къде си
и твоята тлееща липса
багри предметите,
щом ги докосне случайно.