Светлината се промъква
с огромни котешки лапи.
Острите й нокти
отпарят ивици от съня.
В сивия сумрак
лицето ти изглежда далечно.
После изгрява слънце.
Тигрите на светлината
полягат върху нас.
Лицето ми върху твоето.

Сърцето ми вирее
добре във безнадеждност.
То от студа умее
да кондензира нежност.

От страх да се захлопне,
от смях да се разгърне.
И да избяга с тропот,
и скоро да се върне.

Сърцето ми отдавна
тупти на ти с тъгата.
Безшумно и безславно,
в една безкрайна дата –

на пътя между вчера,
което още гасне,
и утре – ненамерено,
но важно и прекрасно.

Надежди го окъпват,
примамват, обещават..
Сърцето не пристъпва.
Мълчи и устоява.

Обичам всички букви, но най-много обичам Ер Малък. Когато бях малка, исках аз да съм Ер Малък, сега ми е грижовно и мило, все едно съм му майка.

Толкова е дребен, този изтърсак, леко сополив все, с мръсни ръце, със смола от дърветата, по които се катери, с пръст под ноктите, защото все играе на топчета и все си ги губи. Толкова е малък, че Ото, ако позалитне, може да се търкулне върху него и да го сплеска. Особено в тетрадките на първолаците опасността е много голяма. Аз казвам на Ер Малък да си носи в джобчетата трески и да подпъхва по някоя под Ото за по-стабилно, но познайте дали някой изобщо ме слуша какво говоря.

Мисълта за Ер Малък ме тревожи. Имам потребност да го спасявам. Представям си как го нося под езика си, докато трети ден вървя през пясъчна пустиня без капка вода. Търся го панически дни наред и го намирам в детската градина на мравките, безгрижно заспал следобед. Вадя го за яката от кафето си, слава богу изстинало, и после гледам следите от обувчиците му към ръба на масата.

Не мога без Ер Малък, и без другите не мога, ама без него… Не знам.
Любов, какво да кажа. Това е.

Не те искам такава,
облечена цялата.
Нека аз съм ти дрехата
и пак аз – огледалото.

Нека аз съм леглото ти,
нека аз съм ти книгата,
да съм кърпа, която
до под дупето стига,

и водата от душа,
разтопена по шията.
Да те ям, да те пуша,
да те дъвча и пия…

И когато, по грешка,
се окажеш без мене
да усетиш – горещо е,
но ужасно студено.

А пък аз, остарял,
тих и необитаем,
натежал, опустял,
като къща под наем

без стопани, без мишки,
даже без квартиранти,
по-смутен от разнищени,
разкопчани тиранти

да побързам, и лесно
пак при теб да се връщам
за да мога, естествено,
да си те напрегръщам.

Жена от захарен памук –
ефирна, ароматна, сладка.
За празника е само тук.
Но празниците траят кратко.

Тя цялата е панаир
с гледачки, песни и животни.
И топъл, всепоглъщащ мир –
когато млъкне и се кротне.

Целувки, смях, искри… И мрак.
Тя плаче, като се сбогува,
а няма да се върне пак.
Но ти си знаеш, че си струва.

Аз живея на края на своите сили.
И защото съм силна, аз живея далече.
Прибери ме при теб, по-наблизичко, мили.
Изтощена съм вече.

Искам днес да ти кажа…
Просто да ти прошепна,
че и мравката даже
става великолепна,

щом погледнеш отблизо
как с краката си боси
под земята чак влиза
и товара си носи.

И че мравката ситна
се обвива с воали
и посмява да литне,
щом любов я погали.

Тази мравка умела,
лъскава от умора,
се оказва по-смела
от големите хора.

Тази мравка, по-тиха
и от сън на тревичка,
в тези няколко стиха
е по-важна от всичко.

А в минута случайна,
в съвпадение лудо,
може ти да си тайната,
може аз да съм чудото.

Затова остави ме
да повтарям унесено
хубавото ти име,
да го сложа във песен,

във ума ти да влизам
като вятър във стая,
да те гледам отблизо
и да те опозная.

Одисей е само минувач.
Няма начин да се опознаем.
Прекосява стъпкания здрач
и се скрива в къщата под наем.

Просто пребивава в този град.
Даже след години не е местен.
Погледът му всичко пипа с глад
за лица, подробности и вести.

Явно е от онзи вид мъже,
дето спят с изпаднали богини.
Само с хитрост е въоръжен
и е тежко наранен със минало.

Идва. От храната ми яде.
Някой път леглото ми споделя.
Но дори във мен, не е със мен.
Не е с мен най-много във неделя.

Тръгва и така жестоко крачи,
сякаш иска просто да замине.
Той изглежда като минувач.
А живея с него от години.

L’amour désigne un sentiment d’affection et d’attachement envers un être ou une chose qui pousse ceux qui le ressentent à rechercher une proximité physique, spirituelle ou même imaginaire avec l’objet de cet amour et à adopter un comportement particulier.

Благодаря на Ан и Йовко (тур-оператори – папараци) 🙂

Любовта ще направи живота ти ад.
И това ти е ясно. И това е известно.
За петнайсет минути ще те върне назад,
там, където ти беше свободно и лесно.

Ще си имаш очи, ще си имаш крака,
ще си имаш цъфтящо и преливащо тяло.
Всичко пак ще е твое. Ще е точно така,
както в светлото, чисто, ненапито начало.

По-добър, по-усмихнат, търпелив, озарен,
със щастлива тревога, поносима и мека.
След петнайсет минути, щом останеш без мен,
ще е ад. Ще е ад. Ти го знаеш. Но нека.

Тази тромава, умна любов
като слон развълнуван
в сърцето ти
плахо пристъпва.

Тя те прави несръчен
и толкова плътно тежи,
че оставаш на място –
не можеш да мислиш за нищо.

Любовта ли е в теб,
или ти си във нея, щом вече
нито виждаш,
ни чуваш?

Къде си? И кой си?
Какво ще остане от теб,

щом реши да си тръгне
този тих
и ефирен
и пламенен слон
от сърцето ти.

*

Защо тъгата се изостря и продължава да боли?
Къде, по дяволите, ходи проклетото лечебно време?
Не помня откога е зима. Димят замаяни мъгли.
Надеждите мълчат студено като съкровища подземни.
И тази тежка самота във вечерите се стоварва,
премазва тънката мечта, която някакси покарва,
и бледо, стръкчето пълзи и по зелен корем се влачи,
и времето едва сълзи, и нищо силата не значи.
И сякаш вечно ще остане, инертна и непоклатима,
отпусната, във лед скована,
огромна неуютна зима.

Искам да се сгъна на осем
и съвсем да изчезна.
Любовта? Тя се поизноси.
Явно е безполезно

да съм мила, да се усмихвам
и да не се натрапвам.
Като дете радостта притихна.
Като кокиче капна

капката нежност. Избра си мигла,
мигна и просто скочи.
Ще се обадиш, щом си пристигнеш.
Всичко е ясно. Точно.

Времето дъвче изгнила сламка.
Няма кой да ме гали.
Тлеем отчаяно, в скромни рамки,
както сме се разбрали.