През тази година много четох и писах.
КНИГИ
През пролетта излезе „Писмото на мравката“ с приказните рисунки на Елена Панайотова. За идната пролет готвим нова книга заедно.

⭐️

Превеждах книги.

Особено интересно ми беше да работя по превода на романа „Когато Хитлер открадна розовия заек“ от Джудит Кер; вероятно ще излезе през 2025.

Писах за книги.

Навърших три, започнах четвърта година, откакто водя литературната рубрика на „Сега“. Според отметките в Гудрийдс съм прочела към 180 книги, но в това число не влизат онези, които все още не са издадени. И като се има предвид, че реша ли да редактирам книга, това означава, че ще я чета и препрочитам Х пъти, обикновено докато авторът не се умори от предложения, доизпипване и шлифовка, числото би трябвало да порасне още.
Преди съм си мислила, че онези, които казват, че са прочели десетки или стотици книги за година, или лъжат, или четат механично, повърхностно и само похабяват книгите. Сега вече знам, че ако човек чете всеки ден по 8 – 10 – 12 часа, пълноценното четене е съвсем възможно; просто мозъкът ти така заработва.
За „Сега“ се събраха 99 статии от около 40 различни издателства.
Продължих да представям по една книга седмично и в предаването „Флашмоб“ на Радио Стара Загора. Голяма част от тези представяния могат да се чуят ТУК.

Имах срещи с читатели.

Те бяха буквално безброй. Имаше дни с по 3-4 срещи една след друга, няколко поредни седмици с по над десет. В Стара Загора, Стралджа, София, Бургас, Пловдив, Самоков, Труд, Преславен, Старозагорски минерални бани, Рила, Хасково, Шумен, Брюксел, Ямбол, Нова Загора, Казанлък, Царево; сигурно забравям нещо. Последната среща за годината – в Братя Даскалови.
Имаше периоди, в които приех прекалено много покани и накрая не се чувствах добре, а изприказвана и с паднали батерии. Ще се опитам да не правя повече така.
Преглеждам календара, за да видя къде съм била, и всяка среща ми изплува пред очите (добре де, някои седмици буквално ми се сливат).
Но непременно трябва да спомена вечерта в Ямбол, с младите и още по-младите актьори, които ме накараха да се почувствам толкова обичана и разбрана, че част от това чувство си ми остана вградено завинаги. Любов за София Карастоянова!
Ами Бургас! Библиотеката в Бургас, Антон Димитров води срещата и всички бяха толкова мили. Момент! Ами премиерата на „Писмото на мравката“ в операта в Стара Загора! Оооооо… И в Халите в София. В Стралджа колко хубав разговор стана, и разбира се, в Самоков. А казанлъшката лавандула и в момента се спуква да цъфти.
Сърцето ми бумти в момента като печка „циганска любов“.
Я малко снимки, да си поотдъхна.

⭐️

Подписах договор с Литературна агенция „София“ и вече имам агент, който да ме представлява зад граница. Агент Гергана Панчева!

Бях част от журито на Фестивала за самодейни театри за възрастни в Нова Загора.

Участвах във втория салон на книгата във Флоренция, в панаири и алеи на книгата, в представяния на книги на любими автори; в конкурса „Веселин Ханчев“

Какво друго? В Държавна опера Стара Загора направихме концерта „В света на операта“ заедно с най-чудесните млади оперни солисти и представихме този концерт много пъти, изгубих им бройката, на нашата сцена и в НМА „Проф. Панчо Владигеров“. А пък Константин Владигеров се вдъхнови от едно мое стихотворение и написа песен по него. А?
Наистина ли нямам нито една снимка от концертите? Имам една.

⭐️

Получих награда от Столична библиотека в началото на годината. В края й „Боядисвам в бяло лятото“ беше в дългия списък за наградата „Перото“, „Писмото на мравката“ стигна до най-късия списък. Не е лошо.

⭐️

В личен план

Тук сме. Децата си живеят, даже имаме ново бебе в семейството. Имаме си и кемпер и това е буквално и реално да живееш вътре в мечтата си и да пътуваш по света, носен от нея.

⭐️

Участвах, правих, писах, пътувах и наистина се старах с цялото си сърце.
Благодаря.

⭐️⭐️⭐️⭐️⭐️

За някои работи трябва кураж.
Във Пловдив на главната – време за плаж.
Онез бели шатри не са на везира –
Алея на книгата там се намира.
Там книги продават, мастило се лее,
от жега люти, пред очите чернее,
там слънцето спряно сърдито пече…
Обаче човека като го влече,
надуши ли книги – за него е рай.
Не знам колко градуса по Фаренхайт
и колко по Рихтер, Шпонхойер и Карник.
Под шатрата е, меко казано, парник.
Блестят за примамка заглавия нови.
Напет господин във кошовете рови
и ценност безценна открива с отстъпка!
Книжарят потръпва от радостна тръпка!
Направил е удар… но слънчев, уви.
Все пак търговията някак върви.
Прииждат дечица, рисуват рисунки.
По Мая Дългъчева – „букви и цунки“.
И майки, които прелистват поезия.
Красива старица – виж, внукът й глези я,
държи я за лакътя, носи вода.
Една поетеса пристига, и да,
два броя читатели вече я чакат.
Маришките чайки прелитат и крякат,
Марица е близо, морето далеч.
Една стройна бабичка от Челопеч
издирва „За билките дето… от Требен…“
Виж, облаче бяло! Но шансът е дребен.
Все пак доброволците търсят чадъра.
Колежките правят ей там дъра-бъра,
а пет мафиотки – библиотекарки
подготвят комплот със книжарките жарки.
Животът кипи и асфалтът потича,
но който дълбоко и вярно обича
хартията, книгите, и да чете,
щастливецът, който отглежда дете,
самотният, който си търси компания,
със тях – книгоманът, обхванат от мания,
на здравия разум веригите чупят,
минават през пъкъла – книга да купят.
От първа ръка и със точност го знам:
и аз съм от тях, и аз също бях там!

Специално за Гери от Жанет, перпетуум мобиле и литературен герой, с любов от тепето до небето!

Ние не умеем да говорим за смъртта. Все едно като не казваме нищо, тя ще се обиди и ще изчезне.
Когато очакваме дете, наивно си мислим, че трудните и неудобни разговори, които ни предстоят, ще се отнасят за секса.
Ние се местим. Спираме да се обичаме. Боледуваме. Умираме. Как се обяснява това на дете?

Книгата „Празнината с форма на зайче“ е за приятелството, за обичта и за смъртта. Толкова разбираемо и красиво е написана, с толкова вълшебни рисунки, че аз просто съм влюбена в нея. И не въпреки темата, а включително и заради нея.

Това не е приказка за четене преди сън. Боя се, че е за четене вместо сън. Аз я получих от издателство „Фют“ и я преведох същата нощ, като не спирах да плача, и не заспах изобщо. Майка ми вече беше много болна, оставаха й месеци (а редактирахме превода с Катя Латева в последните дни на мама). По-актуално нямаше как да бъде за мен, и този превод го изплаках. Аз имам празнина с форма на майка.

Но книгата не е сантиментална. И е ведра. И откровена.

Хъртъл и Бъртъл са зайче и костенурче. Те са най-добри приятели и откакто се помнят, винаги играят заедно. И си казват – ще бъдем приятели до края! Но един ден краят идва и зайчето изчезва, а на нейно място остава една празнина с форма на зайче. Костенурчето търси приятелката си, но не може да я намери никъде; умолява празнината да се махне, разгневява се и крещи, но празнината си остава там, тъмна и страшна. Тогава то започва да плаче и така го намира мечката Герда. Тя го оставя да се нареве, а после му казва, че единственото, което може да се направи, е да запълни тази празнина с хубавите спомени за времето, прекарано с Хъртъл. И когато костенурчето си спомня и разказва, тъмната празнина се изпълва със звезди.

Приказката е в стихове, много нежна и хубава.
Мисля, че всеки трябва да я има в дома си, за да я чете в най-черните си дни и постепенно да даде път на звездите в мрака. Тази книга е съкратено ръководство за преодоляване на скръбта. Тя не е за деца, не само. Тя е за всички нас, които сме осиротeли и оголeли.
Мисля, че е една от най-важните книги, които съм имала щастието да преведа.

Имам нова книга. На 19 февруари ще излезе от печат любовната поема „Писмото на мравката“ с нечувано красиви илюстрации от Елена Панайотова, със знака на ИК „Жанет 45“ и с нещо важно за казване на хората, които искат да се влюбят и на хората, които вече са се срещнали и ще се обичат цял живот.

Ето:

По този повод ми дойде на ум нещо. Проверих и да, вярно е. Гледайте сега какво съвпадение се случи при мен.
Първата ми книга в Жанет 45 „Има страшно“ излезе през 2005 – преди 19 години.
От тогава до сега, заедно с мравката, съм написала 19 книги, издадени там.
А също станаха и 19 книги на Джулия Доналдсън, които съм превела и са излезли в Жанет 45.
19 – 19 – 19! Чудо!

Обаждам се мигом на Гери да й кажа за съвпадението и да я питам кога да очакваме новата книга, а тя ми вика: Преди малко проверихме. Ще излезе на 19 февруари!

Едно голямо и празнично чувство ме е обзело и съм толкова благодарна. Искам да кажа на Божана Апостолова и на Манол Пейков колко важно е за мен, че толкова години работим заедно, точно с тези колеги и приятели.
Хайде, още пет пъти по толкова, и после ще видим 🙂

Някъде във Франция на витрината на една фитнес зала се появил постер с млада и слаба жена със слънчев загар. На постера имало надпис: „Каква ще бъдеш през лятото, русалка или кит?
Една жена на средна възраст, която никак не приличала на тази от постера, дала публичен отговор на поставения въпрос, и очевидно е имала доста какво да каже:

До всеки, който се интересува,

Китовете винаги са сред приятели – делфини, морски лъвове и любопитни хора. Те водят активен сексуален живот, забременяват и раждат очарователни китчета. С удоволствие се тъпчат със скариди, играят си и плуват в морето, посещават приказни места като Патагония, Берингово море и кораловите рифове на Полинезия.
Китовете са великолепни певци и дори имат записани албуми. Те са невероятни създания и нямат никакви врагове, с изключение на хората. Те са обичани, закриляни и будят възхищението на почти всички по целия свят.

От друга страна, русалки не съществуват. Ако съществуваха, щяха да се редят на опашка пред кабинетите на психоаналитиците заради постоянните си кризи на идентичността. Риба или човек? – това би затруднило и най-опитния терапевт.
Русалките убиват всеки мъж, който посмее да се приближи до тях, така че не правят секс, но и без това, как биха могли? Погледнете ги… в смисъл, с какво? Така че те нямат и деца. Пък и кой би искал да се сближи с момиче, което мирише на рибен пазар?

ПП В наши дни медиите се опитват да ни убедят, че само кльощавите са красиви. Аз обаче предпочитам да се наслаждавам на сладоледа заедно с децата си, на една хубава вечеря с мъжа ми, който ме кара да потръпвам, на чаша шоколад с приятелите си. С времето качваме килограми, защото натрупваме толкова много знания и мъдрост, че в главите ни вече не е останало място, така че ги трупаме и на други места в тялото си. А това означава, че не сме дебелани, а сме изключително културни, образовани и щастливи!

Текстът и снимката са от фейсбук, от ТУК.

В един ноемврийски безрадостен ден,
градът се събуди от сън уморен.
Той трупаше тази умора отдавна.
Не беше приятна, не беше забавна.
По-тежка и грозна от кал по ботуша.
Градът потрепери. – Дойде ми до гуша!
Дърветата скърцаха с клони корави:
– Откакто се помним, стърчим тука прави.
И къщите охнаха: – Писна ни вече
от студ и от зима. Безкрайно далече
е Коледа. Толкова ни се празнува,
а все едно Коледа не съществува.
А по документи все още е есен!
Животът усеща се безинтересен.
Досада и скука. Кога ще ни мине?
Дали сме останали без витамини?
И дъжд, и мъгла. Може грип да ни хване.
А може и нещо по-лошо да стане.

Какво да направи един тъжен град?
Да тръгне на път, без да гледа назад?
Или да се прави, че нищо му няма?
Или да направи от зимата драма –
да легне, да рита… или да стачкува?
Нали ще му кажат: – Недей се преструва.

– Вкопан съм в основи, димя със заводи,
по моите улици диша и ходи,
живее си градското ми население.
Създава ми грижи, но и настроение.
Такива са меки, и топли, и малки,
със чанти, със чаши и със химикалки,
на токчета, боси, с коли, със колички.
Дори не си спомням кои бяха всички.
Човечета дребни, закътани в мен.
Започвам да мисля, че съм уморен,
че съм натъжен, разтревожен и плах,
защото по цял ден се грижа за тях.
И нощем ги пазя, под покрив ги крия.

Дали, ако имаше как, със магия,
за месец поне да изчезнат от тук,
да спрат да ме цапат, да правят напук,
да викат, когато на мен ми се спи,
без никой обяви по мен да лепи,
без някой злодей да ми реже дърветата,
без някой левак да разваля паветата,
дали щом за месец остана без хора,
ще се отърва от тъга и умора?

– Обмисляш го просто тъй, хипотетично?
Или е конкретно и искрено-лично?

– Кой пита? – градът изненадан подскочи
и сам си разби тротоарните плочи. –
Досаждат ми хората и си мечтая…
Но аз съм съвременен град и си зная,
вълшебствата не съществуват наистина,
магията в приказките е измислена.

– А има във тебе сто библиотеки!
Магията не е достъпна за всеки,
но ако понякога книги четеш,
ти сам ще научиш и ще разбереш:
възможни са, случват се и чудесата.
Е, искаш ли да ти се сбъдне мечтата?

– Но кой ми говори? Защо не те виждам?

– Защото не гледаш! Не ти се обиждам.
Кой би забелязал сив плъх като мен?
Аз имам причини да съм спотаен.
За тебе съм нищо. Но все пак съм нещо.
А лошите хора ме мразят горещо.
Преследват ме, тровят ме. Няма да спрат,
докато един по един не умрат
горкичките плъхове. Малките плъхчета,
от първия дъх чак до сетните дъхчета
не знаят какво е да си поиграят
на воля. Плъхкините също не знаят
покой, и в разплаканите им очи
тъга и умора и ужас личи.

– Кошмар! Та това е направо война!

– Да, бойно поле от стена до стена,
от покрива – в избата – чак до канала.
Но моята нация е оцеляла,
защото сме умни и книги четем.
Аз скоро открих как да се отървем,
но твоята помощ е необходима.

Градът се зарадва: – Спасение има?
Кажи как да стане? Какво си решил?

– Преследван, убиван – не бих аз убил.
Не искам да бъда проводник на злото.
Решение мирно потърсих, защото,
макар и живял във гонения, в страх,
не искам да бъда жесток като тях.

– Какво да направим? Ти много ме трогна
и аз с удоволствие ще ти помогна.

– Открих една малка невинна магия
за местене. Ще се избавим от тия
човеци, без даже те да разберат.
Довечера, след като кротко заспят,
ще идем с мишленцата ми на площада
и после, без никой човек да пострада,
след като прошепна две думи вълшебни,
ще видим как хората стават по-дребни,
без нищо да чувстват, те ще се смалят
до степен – да могат да се поберат
във кукленска къщичка, в точен макет.
Направихме всичко това по-напред,
огледахме всеки площад, всяка къща,
дори катедралата има я, същата,
училища, кметство, тролеи, колички.
С усилия общи направихме всички
съвсем като истински, само че малки.
Столове, легла, залъгалки, запалки…
Отне ни години, привършихме днес.
Кажи, проявяваш ли ти интерес?
Остават ни две-три финални поправки.

– И хората просто ще станат на мравки?

– Да, както преди ще живеят, обаче
огрени от слънце с размер на петаче,
в изкуствена, но безопасна среда.
Но ти ще помогнеш ли? Казваш ли „да“?

– Добре, но какво се изисква от мен?

– Не много. Ти вече си предупреден.
Щом видиш, че хората вече ги няма,
не трябва да правиш от случая драма.
Живей си, почивай си, отпуск вземи.
На мирно и тихо по цял ден дреми.
Но трябва грижовно да бдиш над макета
и над омагьосаните човечета,
докато не свърши магията. Тя е
за кратко. И точно един месец трае.
А ние ще бъдем цял месец рахат,
и мисля да тръгнем по белия свят,
да се насладим от сърце на простора,
да идем на място, свободно от хора.
Ще водим живот без опасности вече.
Щом се размагьосат, ще бъдем далече.

– Това ми звучи извънредно добре!
Цял месец… и никой да не разбере.
И те ще се върнат, а вие – не. Значи
тук няма да има зловредни гризачи.

– Зловредни? Така ли?

– Прощавай, сгреших!
Не бих те обидил нарочно. Не бих!
Довечера действаме! Ами макета?

– В момента, насред кабинета на кмета
сглобяват го плъховете инженери.
След месец, щом кметът ей там го намери,
ще се изненада, и, може би, може
в музея пред хората да го изложи.
Това е за сбогом, прощалният дар!

– Подарък за мен, ей така? Ти си цар!

– Не, град най-любим и обичан си ти! –
плъхът, просълзен, изведнъж се смути. –
За нас занапред всичко ще е различно.
Усещам, че вече ми е носталгично.
Така ще ми липсваш… любимо градче.

Без думичка повече да изрече,
подсмръкна, а после, навирил мустак,
се фръцна и тръгна. Но върна се пак
и каза: – Довечера, без да слухтиш,
ти трябва дълбоко и дълго да спиш.
И ще се събудиш на другия ден,
от хора и плъхове освободен.

Как стана магията? Лесно ли беше?
Градът не разбра – той старателно спеше.
Събуди се – тихо. Каква тишина!
По-плътна и здрава от градска стена.
Надникна във кметството. Във кабинета
на дългата маса стоеше макетът.
Градът го разгледа отблизо под лупа.
Видя как тълпа на площада се трупа,
как тичат децата, и всеки работи,
една малка котка ей там се окоти,
във мънички тенджерки бобче варят,
по-ситни от мравчици хора вървят,
и всички живеят нормално, културно,
най-обикновено, но миниатюрно.

– Получи се! Стана! За пръв път – почивка!
Една тънка беличка снежна покривка
сега ще си метна и ще си доспя.
И без изненадата им да търпя,
и без да ми цапат чудесното бяло.
Ноември започна с досадно начало,
но малко преди да приключи, накрая,
без хора, без плъхове, аз съм във Рая!

Заводите кротко си спряха машините.
Престанаха дим да издишват комините.
Потънаха къщите в дрямка безгрижно.
Стрелките часовникови неподвижно
застанаха мирно и времето спря.
Градът топло чело в небето опря,
във снежни чаршафи спокойно се мушна,
потъна във сън и дърветата гушна.

Събуди се бодър, почти като нов,
за радостни срещи и празник готов.
Блещукаше сняг, недокоснат от стъпки.
Града го полазиха някакви тръпки.
Врабчетата клюмат от глад, без трошица.
Училища тъмни, без жива душица.
Замръзнали пътища, пусти, без трафик.
Безлюдно… А Коледа идва – по график!
Декември е, а без искра от украса.
Без лампички и без сребриста пластмаса.
Без коледни песни, без ярки реклами.

– Ах, онзи вълшебен плъх май ме измами!
Къде са ми хората? Искам децата!
Мъжете с ботуши, жените с палтата!
Кутии с подаръци, панделки златни.
Задават се празници, но неприятни.
Къде са ми хората!

После се сети.
Надникна. Макетът във кметството свети.
Жужи от мелодии. Май го огря
пожар? Не, една подранила заря!
Във малката църквичка мигат свещички.
Рисуват се картички с цветни боички.
Ботушките тупкат към бели пързалки.
И весели бебета с майчици малки
посрещат във къщите малки бащи.
В камините огънче топло пращи.
Невидими ангели тайно надничат.
И всички са заедно и се обичат.

Градът си избърса окото с ръкав.
Внимателно, бавно изправи се прав.
Нави си часовника горе във кулата.
Видя термометъра – точно на нулата.
Видя календара. Добре. Бъдни вечер.
– Е, време е. Свършва магията вече.
Починах си. Стига. Прибират се скоро
любимите, топлите, моите хора!

А после добави, стаил нежно дъх:

– Дано си добре, мой магически плъх!

Може би е още малко рано, но искам едно по едно да си завърша годината, за да се събера и прибера, да се успокоя и да си помълча малко, без да се налага да бързам за нищо.

И през 2023 работата ми беше свързана с музика и с книги.
МУЗИКА
Имахме няколко концерта с „Джазът пее на български“. С трио „Дивертименто“ също, дори за програмата „Сезони в музика и стих“ получихме награда: „Музикален проект на годината“.
Водих концерти в Държавна опера Стара Загора – концерта на Генко Гешев, на Петя Петрова и Симона Кодева; и преди дни – на Младежката оперна студия.

Много хубаво събитие беше „Бохеми и пеперуди„, в което разказах за живота на Пучини и по-конкретно за операта „Бохеми“, с участието на солисти на операта.

Имаше още две заглавия, по които ми беше много интересно да работя:
Написах текста, с който превърнахме балета „Фантастичното магазинче“ в оперета за деца, за детската школа към старозагорската опера.

Радост Младенова пък ме покани за проекта „Пътешествие във времето. Орисниците“. Получи се превъзходен спектакъл.

Още нещо за сцената: пиесата „Принцесата и граховото зърно“ беше селектирана на Шуменския фестивал.

КНИГИ
Говорих и писах за книги.
Продължих да водя рубриката си в „Сега“. Вестникът спря да излиза на хартия и се пренесе онлайн, така че аз продължих да препоръчвам книги на страницата. На 31 декември ще станат точно 100 заглавия, за които съм писала през 2023.

Да добавим към това и предаването „Флашмоб“ по радио Стара Загора, и там си имам рубрика - „За книгите“. В подкаста има записи на част от тези предавания.

Превеждах книги.
Не знам по-хубаво нещо от това.
Всяка от тях ми е скъпа и любима.
Ето ги тазгодишните.

Книгата, която написах, е „Боядисвам в бяло лятото“. Издателство Жанет 45, редактор Здравко Дечев, коректор Мария Венедикова, художник Люба Халева.

Освен това написах една коледна поема, мечтая си след време да излезе в отделна красива цветна книга.
Преди това обаче ще дойде редът на най-любимото ми: с художничката Елена Панайотова подготвихме „Писмото на мравката“. Цялото ми сърце очаква това.

ПЪТУВАНИЯ
Срещи с читатели и концерти.
Имах много срещи на север, юг и във всички посоки: в София, Хасково, Силистра, Голямо Дряново, Балчик, Варна, Деветашкото плато, Бургас, Русе, Сопот, Горна Оряховица, Велико Търново и безчет в Стара Загора. С деца и с възрастни; на открито и на закрито, в училища, библиотеки, книжарници, читалища, клубове и барове.
Особено се откроява гостуването в Кьолн, за пръв път бях в Германия.

Други пътувания.
Видяхме Бяло и Черно море.
Успяхме цял един път да отидем на гости на кака в Гърция.
Направихме прекрасно пътуване до Вроцлав, пак бих отишла.
Данко ме заведе да видя Чудните мостове.

НОМИНАЦИИ, НАГРАДИ

Значиии, напукахме ги номинациите тази година!
„Мишките отиват на опера“
– беше номинирана за наградата „Константин Константинов“, Кирил Златков получи тази награда за илюстрациите.
– беше в краткия списък за наградата „Перото“ за детска литература
– номинация и за „Златен лъв“ на АБК
– за „Бисерче вълшебно“
+ още 4 номинации за „Бисерче вълшебно“ за четири от моите преведени книги (и само едно спечелено бисерче – за „Най-елегантният гигант“)

Обаче пък Съюзът на учените в Стара Загора каза, че съм Будител на Стара Загора за 2023 година.

Не знам какво пропускам. Да си припомниш една цяла година и да избереш снимки и линкове се оказа много трудоемко.
Има нещо огромно и страшно, което се случи, но то си е мое и аз няма да говоря за това.

Годината свърши. Хайде да си починем малко и да продължим нататък.
Благодаря за всичко.

Това беше най-милият възможен финал на трудовата ми година.
Така се случи, че в галерия „Байер“ беше подредена най-пъстрата изложба (вж. снимките по-долу). Имаше смях, сълзи, прегръдки, бонбони, плюшена котка и истински кавалджия от ансамбъл „Загоре“. Здравко си беше Здравко, а централният букет съдържаше чушки, мохито, коледна украса и шоколад. Толкова много мисли и чувства имам, а всичките се съдържат в една дума.

Благодаря!

Снимките, единомислието и приятелството са ми от библиотека Родина, със съдействието на издателство Жанет 45 и Хеликон.

Слагам един тон снимки, нека да има!