Тя е винаги кратка.
Всяко мигче обаче
е съкровище рядко
във гнездото на свраче.

Като зайче се бялва
в къса лятна минутка.
По лицето те галва
със перце от гугутка.

Като тайна те чака.
Като капчица лъсва.
И със зъби от мляко
след това те разкъсва.

Една малка любов във леглото се сгушила,
лавандула цъфтяла и тя я подушила,

едно крайче от слънце като зъб се подавало,
ромоляли щурци и почти се смрачавало.

Любовта била радост, смях и жестове мили,
непризната все още от великите сили,

а денят й бил кратък. Тя мълчала. Притихнала.
Нещо се замечтала, нещо се поусмихнала.

Кръг от чаша разлята – нейната територия.
Тя си нямала още нито път, ни история,

даже ясни желания не била си избрала.
Тя била като капка, съвършена и цяла.

Една малка любов, кротка, с пръсти изстинали.
Ще остане ли тук? Ще боли ли? Ще мине ли?

=

Кой живее в това тяло?
Кой казва на ръцете кога да удрят и кога да галят?
Кой заповядва на краката да продължат да вървят, дълго след като силите им са свършили?
Жена е.
Добре е избрала тялото. Харесва го.
Понякога го напуска.
Понякога обръща гръб, за да не гледа какво прави то.
Изоставя го болно, после се връща и го лекува, докато се изправи.
Като всички, които са близки, случва се взаимно да се засрамят.
Когато с тялото станат едно, това е любов.
Кой живее в това тяло?
Кой кого ще надживее?

Даже и ако ме няма,
няма времето да спре.
Няма да си с мен. И няма
да отидем на море.

Няма да напишем книга.
Няма да я прочетем.
Ако нещо не достига –
няма и да разберем.

Както е обикновено,
наболява и горчи.
И че беше част от мене,
днес почти не си личи.

Шипката е разпростряла
розова, зелена, бяла
циганска пола с волани.
Ще посегне да те хване,
ще разтърси ситни клони
и цветът й ще се рони,
ще е дива и небрежна,
а на теб ще ти е нежно,
ще настръхнеш, щом те галне
с нокти ситни и нахални,
ти – до кръв докоснат лично,
тя – засмяна безразлично.

Тази любов във ума ти
трепти и се срива.

Почва от нищо,
за всичко се хваща.

Расте.

Като дете,
което не иска да спи,
но накрая заспива.

Като желано,
внезапно,
объркващо всичко дете.

Къде изчезна лекотата
на обичайните неща?
Стопи се нежната позлата.
Лъжа. Горчивина. Ръжда.

И стана трудно. Неуместно
е да те хвана за ръка.
О, искам пак да ни е лесно!
Да те обичам пак така,

както преди, както отдавна,
както в наивното начало,
което се топеше бавно,
докато се стопи изцяло.

Нева е неуловима,
но я има, но я има!

Кой я има? Не е ясно.
Нева не стои на тясно.

Тя е жилка. Тя е шило
Тя е нещо крайно мило.

Тя пътува и превежда.
Или бомби обезврежда?

Или пише? Или снима?
Значи – явно, че я има.

Тя е залез. Тя е роза.
Тя превежда кратка проза.

Тя превежда и обширна.
Рядко се поспира мирна.

Как без нея ще намерят
повод да ни срещнат с Керет?

Има тя идеи смели.
Монтеросо, Манганели,

Вилялобос, Албахари
вече са й дружки стари.

Вдъхна каталонски вятър
и във нашия театър

с драмите на Галсеран.
Тя е стройна като кран!

Кран строителен, със рамо…
(тази рима имам само.)

Пак чрез нея са познати
разказите на Будзати.

А и други, още доста.
С нея два пъти във Коста

аз кафе съм пила даже.
Твърдо може да се каже –

Нева е неповторима.
И я има! И я има!

Луната през деня е бяла
като отлитнал сливов цвят.
Замаяна и премаляла,
мълчи и се топи от глад

и, в меки облаци завита,
се сгушва тихо и лежи.
За слънцето, което скита,
луната мисли и тъжи.

Зарича се, че няма вече
да се измъчва и ревнува,
да наблюдава отдалече
как то със всички се целува.

Откъсва се и заминава…
Решава пак да се завърне.
Срамува се, но продължава.
Не може гръб да му обърне.

Луната слънцето обича.
Луната други не поглежда.
Тя е отчаяно момиче
с прозрачна рокля от надежда.

Толкова дълго пътувах към теб,
че пътят е моята същност.
Моля те, чуй ме! Ръце за ръце
връщат се птиците в къщи.

Моля те, виж ме! Блясва светът,
щом разбереш, че ме има.
Жалко е да биеш толкова път
и да не бъдеш любима.

1987

Мария

Тя е нож, изваден от канията.
Верен. И способен да разрязва.
Тя потраква тихо със чиниите.
На детето приказки разказва.

Тя замазва. Чисти и подрежда.
И гневът й бавно се изостря.
Сготви ли последната надежда,
все едно кога, дори пред гостите,

ще пререже ласкавите нишки,
те от самота са изтънели,
брака от представите от книжките,
мрака на тревожните недели.

В нея любовта се свечерява.
Ножът свети. И минава време.
На котлона бавно се сгъстява
страх. И нежност, колкото поеме.

Доктор Толев

Той е нож, изваден от канията.
Хладен и с нагласата да реже.
Фаса си остави във саксията.
И добре е да се забележи.

Някак не услажда му се вестника.
Може би защото е от вчера.
Вчера запозна се със заместника.
Който пък го кани на вечеря.

Гледа я. Не ще и дума, хубава!
Как усърдно мие две чинии!
Загорчава. И му става глупаво
да използва думичката ние.

И понеже иде реч за рязане,
в този пункт идеята е слаба.
След това завършекът доказан е.
С този нож не би нарязал хляба.

.

Тази зима е Рим.
Тази пролет е варварин.
С теб стоим и мълчим,
и не смеем да вярваме.

Вън провикват се славеи
и дъждът се излива.
Аз не знам и наяве ли
ти се виждам красива.

Пролетта се е втурнала
и така ни се иска
да сме млади и влюбени,
да сме тихи и близки.

Безпосочен и пламенен,
разпознавам копнежа.
Капка дъжд върху рамото
може да ме разнежи.

Полъх лек по лицето ти
може да те събуди.
И желание – ето те!
А стоим и се чудим.

Като във математика
за деца побелели
се събираме някак си
в идващите недели.

Умножаваме някак си
идващите години.
Ако още изчакаме,
този миг ще отмине.

И докато стоим,
и защото не вярваме,
с теб сами сме си Рим
и сами сме си варвари.

Думите ръмят и ромолят
и звукът им те успокоява.
Остани по-дълго този път.
Вечерта изглежда е такава,

че й трябва време. Топлина.
Правена е да се вкусва бавно.
Бялата варосана стена
се изправя свежа и неравна.

В стаята ухае на трева,
на дъски, на хубаво и чисто.
Думите отронват се едва
и не помним кой ги е измислил.

Има нещо лятно във дъжда,
който вън бърбори и се чува.
Гледай как унесено кръжат
няколко прашинки. И потъват.

Тази вечер свети със очи.
Пълна е с очакване беззвучно.
Отдъхни. Постой и помълчи,
и каквото трябва – ще се случи.

Тъга радостта ни прекършва
и няма къде да се скрием,
защото надеждата свършва,
където започваме ние.

Какво като има причини
да спрем да се срещаме скришом.
Какво като всичко горчи ни
и често забравям да дишам.

За малко ни стават любими
случайни кафета и стаи.
Магии – звънни ми… звънни ми… –
открих, че владея и зная.

А срещите ни се разреждат,
и всичко е тежко и тясно.
Какво като няма надежда?
Какво като всичко ясно?

Пътеката на старите ми мисли –
едни и същи, все едни и същи –
при твоята усмивка ме завръща.
От странстване безкрайно се прибирам,
когато видя твоята усмивка.

И чувствата ми, мравки без надежда,
ревниво влачат късчета от тебе.