В очакване кога ще те целуна,
прелиствам часовете като книга.
Светулките си вдигнаха катуна
и вече няма кой да ми намига.
През юни на човек му се обича.
Дали ще дойдеш скоро, аз не зная,
а трябва да получа – спешно, лично –
една целувка сладка най-накрая!
Мъчително влюбване. Чак те боли.
Мъглата оставя по всички игли
на тъмните борове капчици влага.
Сърцето те стяга. Сърцето те стяга.
Потапя те прилив от чувството остро,
и всеки предмет се превръща във остров.
Не си се надявал от страсти да страдаш.
Държиш се за всичко, и падаш, и падаш.
Мъглата ли хващаш в ръцете си груби?
Откъснеш ли щастие – ще го погубиш.
Не го ли откъснеш – с какво ще живееш?
Сърцето ти пее. Сърцето ти пее.
След няколко мига, красиво ужасни,
мъглата се вдига. Какво не е ясно?
Във леопардовия мрак
на улиците летни
един любовен котарак
зеници ще присветне.
Една светулчица любов
над него ще прелитне.
Сърцето – липово листо –
ще трепне беззащитно.
То иска да се предаде
съвсем без бой, самичко.
Луната да го отведе.
Довиждане на всичко.
Дано, дано не се спаси
и пътя му да мине
луна със сребърни коси,
луна със дрехи сини.
Обичам любовта ни, макар че е ужасна.
Когато няма дъно. Когато е натясно.
Докато се отчайва. Докато се напива.
Защото се разкайва. Защото си отива.
Обичам я такава. Защото. Без обаче.
Защото се смущава, когато й се плаче.
Защото е безсрамна, когато се целува.
Обичам любовта ни, защото съществува.
Моето всичко днес има рожден ден.
За пръв път е далеч от мен на рождения си ден, но въпреки това ми е толкова празнично, че не мога да спра да пея весели песни и да подскачам.
Даже този рожден ден ще му е 26 часа, защото започна по българско време, а ще завърши по шотландско.
Иво е най-щастливото, най-хубавото, всичко хубаво.
Искам той да има прекрасен живот. Искам да работи, каквото обича, и да има много успехи. Да живее сред здраве, радост и безкрайна споделена любов.
Припомних си нещо, което казах преди няколко негови рождени дни. Усещам го много силно (плюс тръпката заради самолета), затова ще го повторя пак.
На тази снимка се вижда как чакам Иво:
Чакам го, макар че той е вътре в мен.
Мисля за него, говоря му, дори да не ме чува, мечтая си за бъдещето му, вслушвам се в него, тревожа се, вълнувам се и го обичам с цялото си сърце.
Той се роди около 6 месеца след деня, в който е направена снимката, преди доста години,
а аз продължавам да правя всичко това и продължавам да се чувствам точно така.
Честит рожден ден, Ивенце!
Аз толкова те харесвам…
И толкова ти се моля…
Ще дойда да те калесам –
ела във моята пролет.
Светът се върти – пиян е,
заплашва и обещава.
Каквото има да стане –
за двама нека да става.
Чувството
Влезе тук, като заспивах.
Във ума ми се засели.
После стана по-игриво,
а мечтите му – по-смели.
Цялото – в една усмивка.
Цялото – във топли краски.
Гушна се. Доби обвивка,
мека, хубава за ласки.
Дръпна с нокът тайна струна
и събуди я случайно.
Смигна ми. И ме целуна.
И престана да е тайно.
История
Имаше ни. Бяхме.
Първо се открихме.
Дишахме. Живяхме.
Ядохме и пихме.
Винаги любими.
Никога омразни.
Милион години
във мечти напразни.
Милион минути
във любов искряща.
Щастие нечуто
тъжно ни изпраща.
Начала, финали,
дадено и взето.
Тишината галим.
Помниш ли небето?
Помниш ли земята?
В дланите ти плува
ласката, с която
ти си ме сънувал.
Тайно. Всеотдайно.
Дишахме. Живяхме.
Кратко. И безкрайно.
Имаше ни. Бяхме.
***
Всичко, което имахме…
Кой ще го притежава?
Ние живяхме скрити
в тайната си държава.
Бяхме си всичко. Двамата.
Имахме политика –
граници нека нямаме,
да не граничим с никого.
Колко пътеки минати.
Колко целувки взети.
Аз ли ти бях родината?
Ти ли ми бе морето?
Вече сме си история.
Вечност от ден до пладне.
Нашата територия
просто ще се разпадне.
***
Смокинята прибра във портмонето си
безброй зрънца от захар на кристали.
Дали ти е добре, сега където си?
Дали си имаш кой да те погали?
Кристали розов лед искрят във динята,
а семките са диаманти черни.
Дали успявате да си починете?
Дали си вярвате, че ще сте верни?
Най-после хлад. Звездите капят в тъмното.
Луната свети в клоните зелени.
Когато тя заспи, а ти осъмнеш,
дали си мислиш малко и за мене?
*
Има едно кученце.
То е малко, но не е дребно, дебеличко едно такова, енергично и весело. Сигурно ще порасне още. По-скоро късокрако, с хубава издължена муцуна, бистри кафяви очи, черно носле. Козината му е с цвят на мляко с малко нес кафе.
Кученцето живее в един двор на улицата, по която минавам на път за работа. Във всички дворове има кучета, но само това ми се радва. Тича със силни ситни стъпки от единия до другия край на мрежата, пъха нос и лапички през дупките, когато се спра, за да му кажа някоя и друга дума. През цялото време скимти и подджавква, все едно ми обяснява някакви обстоятелства.
Първо му давах по някое бадемче или лешник, които все се намират в джобовете на палтото ми. Кучетата ядат ли ядки? Не вярвам да му навредят.
Къщата е ниска и широка, точно такава искам. Дворът е подреден, но изглежда необитаем. С кого живее това хубаво кученце? Като подвие опашка, козинката му леко се къдри и се ветрее като пух, като пухеното на птиче перце.
Един път видях от къщата бавно да се измъква една баба. Ниска и широка като къщата. И превита на две. Явно моето кученце е нейно.
Започнах да го храня тайно. Коричка от пица, половин филийка хляб.
Започнах да му давам храничката така, че да не се вижда от къщата – или зад смокиновото дърво, или в другия край на оградата, зад ъгъла на една барака.
С дрезгаво, смътно чувство за нещо нередно.
Разказвам на колежките си и усещам неодобрението им.
– Като го храниш, кучето няма да лае по чужди хора. – То мене ме познава! Аз не съм му чужда. То по другите пак ще си лае. – Едва ли го държат гладно. – Ама то винаги иска храна. Мисля, че иска. Знаеш ли колко се радва! – Бабата сигурно си го гледа добре, особено пък ако живее сама, само с него. – Ама то ми се радва. И ме познава, дори ако минавам от другата страна на улицата…
И с всяка следваща дума си звуча все по-неубедително и глупаво, и жалко.
До това кученце ли допрях да ме обича.
Следващия път ще му купя нещо специално.
Разбрах нещо за самотата.
Тя е вътрешно присъща на човека и представлява тежест от любовта, която имаш нужда да дадеш, а по някаква причина не можеш.
Самотата може да се нарича с името на някой, който те е напуснал, някой, за когото мечтаеш, а също и да няма име, защото никога не си срещал този човек.
Тя се състои от любовта към непознатите родители, които са оставили детето си за осиновяване и то мъчително се стреми към тях, дори да си мисли, че ги мрази.
Тя може да бъде копнеж по дете, или по още едно дете, което някоя добра майка никога няма да роди.
Такава любов кара пубертетите да стискат зъби, да крещят на близките си и да правят глупости.
Тази любов е вътре в сърцето и има свой конкретен получател, който обаче не е наблизо. Тя расте, тупти, ферментира, а не може да излезе навън. Не може да бъде дадена на друг и всички опити това да стане са неудовлетворителни.
Понякога адресатът на любовта е наблизо, но е неспособен да получи това, което е предназначено за него.
Хората произвеждат много повече любов, отколкото могат да дадат.
Светът страда от свръхпроизводство на любов.
Не можеш да упрекваш някого, че си нарекъл самотата си с неговото име. Не може да бъде вина това, че някой те обича, и че те обича много.
И присъствието не решава нищо.
Любовта е в повече и затова самотата е в повече.
Непоносима.
Може да донесе облекчение, ако не мислиш само за любовта си и ако не мислиш само за себе си. Ако правиш нещо и я влагаш тази любов някъде, в това, което правиш.
Подозирам, че е като кърменето (извинете за физиологичния пример) – колкото повече суче бебето, толкова повече кърма има майката.
Все пак да, това е някакво решение.
Мек като пръст над къртичина прясна,
залезът пламна и после угасна.
И светлината се слегна. Изтече.
Търсиш ли нещо на пътя, човече?
Имаш ли къща? Дали се прибираш?
Или не знаеш къде се намираш?
Там, на града във сърцето безлюдно,
крачи самичко човечето будно.
И зад ребрата му нещо трепери –
пърха надежда с крила пъстропери.
Мрака разгръща. Звездичките щраква.
Имаш си къща и тя те очаква.
Имаш си печка, завивка и книга.
Малко човече, какво не ти стига?
Нещо, което душата ти гони
и под дъга от преплетени клони
кара те до преумора да крачиш,
нещо да имаш, да мислиш, да значиш,
да си задаваш безкрайни въпроси,
да се зазяпваш в мечти русокоси,
и да не спиш. Да се чудиш за всичко.
Малко човече, само и добричко,
твоята радост почти е готова!
Тя те очаква, измита и нова,
тя като тебе почти не е спала,
поуморена, но чиста и цяла.
Търси те. Чака. От нерви трепери.
Малко човече, дано те намери.
Мисли за теб, от надежда сияе.
Малко човече, дано те познае…
Да, знам за любовта – онази,
която себе си не пази,
която като плод се кашва,
която лъже и заплашва,
която в пъкъла вирее…
Да сте я виждали къде е?
Онази, да, онази съща,
която плаче и прегръща,
с очи червени, с рокля къса,
която от сълзи се къса,
а после през сълзи се смее.
Да сте я виждали къде е?
Любов, хем нежна, хем проклета,
сто глупости на търкалета
която върши, и вършее,
и мачка… Аз не знам къде е,
но само да я срещна нея,
сто пъти ще я преживея!
Изля се дъжд и пламна фойерверк
от жълти и червени хризантеми.
Ти страшно непринудено зачеркна
живота с мен. То явно е от времето.
И сигурно на него се дължи
отчаяната, тъпа упоритост,
с която радостта ми продължи
да те очаква и за теб да пита.
Не се засягай и не се коси.
Ще се науча малко да ми стига.
Дървото с изрусените коси?
То вчера нула номер се подстрига.
Стара Загора – два пъти мой град: веднъж по раждане, веднъж – по избор.
Защото много дълго бях далеч, аз виждам по-добре и оценявам дърветата, сънливите квартали, Аязмото, прегърнало града, и езерото – цялото зелено, и гарата, защото знам, че мога спокойно, дълго, бавно да разчитам на тяхното присъствие край мене.
Харесват ми полетата за шах и фигурите, жарките турнири, разпаленият коментар, макар че за мене той е непонятно-скучен. Обичам Хе-ли-кон! Какъв ти кон – Пегас! – витрини с книги, и всичките ги искам. Всеки път, когато ида там, така се случва, че без да са ме питали, започвам да увещавам непознати хора, че трябва да си купят четиво – предимно „Шантарам”, а напоследък им казвам за „Човек на име Уве”.
Ами библиотеките? И тях със цялата си обич ги обичам, засмяните момичета в „Родина” и много ясно, цялата „Захарий” със хубавата зала, във която театърът ми идва да играе. Театърът! Работното ми място, и бял, и розов, в Градската градина. Градината и в нея шадраванът. И градският оркестър, който прави надвечер лете своите концерти.
Защото много дълго бях далеч, а после по желание се върнах, на мен не ми е даденост градът, а ми е даден, за да го обичам два пъти повече. Например зърнах вчера на ъгъла пред кино „Комсомол”, че вече има кестени – и пушек, и аромат, и есенна тъга ме лъхнаха от печения кестен. А преди седмица излязох вън след втора за сезона премиера в театъра, и чух за първи път – чак в центъра! – как феновете викат и как скандират там, на стадиона, защото имаше Берое мач, със друг отбор, не толкова велик, ох, ЦСКА ли, някой друг ли беше…
Когато бяхме малки, много пъти сме чували привечер със сестра ми рева на лъв, замръкнал в зоопарка. И също, нощем често чувам влак да ме зове, когато преминава.
И ето, моят град съдържа звуци – тролеи, джаз, съдържа аромати – които след реакция химична със въздуха така в едно се смесват, че аз изпитвам някаква любов, която иначе е безпричинна. Тя не е обяснима, но нали е дадена не да се обяснява, а да се чувства и да се живее.
И както я живея, любовта към този град, със всичката му глупост, със всичките му мили бъркотии, и с другите, съвсем, съвсем не мили, аз все си казвам – днес ще съм така, реша ли утре – може да замина. И ми е много хубаво да знам: замина ли, пак тук ще се завърна, и моят град ще става все по-мой, и по рождение, но и по избор.
Нещастието ни е в кърпа вързано,
но нека засега да го отложим.
Ела да ме целунеш. Без да бързам,
ръката си в ръката ти ще сложа.
Нещастието вече си е наше
и никой няма да ни го отнеме.
Във шепата ти като в топла чаша
се е събрала малка глътка време.
Каква наслада е да помълчим.
Да се допреш до мен. Да си почина.
От толкова отблизо не личи,
че сме дефект във общата картина.
Мария Донева 