Баклавата се пече
и ухае надалече.
Спеше си като мече,
но сега си буден вече.

Вечерта блести с очи
и сред аромати плува.
Много сладко си личи –
смееш се и ми хитруваш.

Сънен, бос, си дотърчал
и приличаш на момченце.
Много ли си огладнял?
Ще опиташ ли парченце?

До прозореца стоим.
Вън – луна като тава.
Тънък вятър, лед и дим.
Тихо. Запомни това.

Някъде далече,
в топличката стая,
мъничко човече
кротко си играе.

Гръбче. Перушина.
Меко и сънливо.
Някой тихо мина.
Някой го завива.

Подът леко пука.
Някой дрехи глади.
Кой е буден тука,
а не се обади?

Звуците се ронят
някъде далече…
Зимен сън следобед.
Топличко човече.

Щом трябва да е зима –
да идва и да свършва.
Тя светлината взима
и клоните окършва.

Снегът натрупва бавно.
И стяга. И сивее.
И рязко става явно,
че сам не се живее.

Праскови има още.
Ябълки има вече.
Става студено нощем.
Ти си ми все далече.

Ти си ми все далечен.
Аз не намирам пътя.
Само страхът е вечен.
Като яйце го мътя.

Болка ще се измъти.
Болка за всички има.
Студ и мъгли размътени.
Страх, самота и зима.

*

Защо тъгата се изостря и продължава да боли?
Къде, по дяволите, ходи проклетото лечебно време?
Не помня откога е зима. Димят замаяни мъгли.
Надеждите мълчат студено като съкровища подземни.
И тази тежка самота във вечерите се стоварва,
премазва тънката мечта, която някакси покарва,
и бледо, стръкчето пълзи и по зелен корем се влачи,
и времето едва сълзи, и нищо силата не значи.
И сякаш вечно ще остане, инертна и непоклатима,
отпусната, във лед скована,
огромна неуютна зима.

Между прогизнали селца
шосето кротко лъкатуши.
Гугутки с гащички с перца
и сиви щъркели с ботуши.

И чапла, глътнала бастун.
И омърлушени соколи.
Криле и хвъркане, и шум.
А даже още не е пролет.

Най-бавно се топи снегът,
където имаше пътека.
Покрай отъпкания път
почти не стъпва с крак човекът,

а в рохкавото като пух
на утринната си разходка
врабци със героичен дух
разказват вицове за котки.

Там в първия по-топъл ден
снегът въздъхна и потече,
и до следобед – разтопен,
и даже локви няма вече,

и твърда, стегната стои
една изпъкнала пътека.
Ледът е истински стоик,
а слънцето го гледа меко,

и само го побутва с пръст.
А той, от стъпките пресован,
отвсякъде околовръст
в по-топъл въздух опакован,

не се предава и мълчи,
когато някой го прегази.
Но ето, вече си личи,
че стъпките, които пази,

се стапят, стават на вода,
на тънка ледена дантела,
и вече се прокъсва, да,
и после от пътека смела

превръща се в следа от път,
от охлюв диря треперлива…
И от пътеката снегът,
стопен последен, си отива.

*

Ако чакам слънце да стопи снега,
дълго ще си ходя до ушите в преспи.
Искам да е чисто още днес. Сега –
ако ме потърсиш, да ме видиш лесно.

Сънища и грешки, счупени тъги,
думи с бримки, тайни, чувства захабени.
Няма да ги ползвам. По-добре да ги
махна, за да има въздух и за мене.

Просека. Пътека. Хубав път. Следа.
Светнало. Без преспи. Чисто. Без капани.
Всичко ще приготвя, за да можеш да
дойдеш тук. И, знам ли… Може да останеш.

☼

Хайде някой да ме вземе
и да ме поглези!
Час поне безгрижно време.
Просто да излезем.

Въздух, сняг, небе и вятър.
Да ми върже шала.
Да походим по земята.
Ябълка узряла

да ми купи. Да я лъсне
малко със ръкава.
Тя ще бъде много вкусна.
Като мен такава.

Весела. Доволна. Сладка.
Цяла зачервена.
Глезене! Поне за кратко!
Хубаво студено.

Хубав януари. Леден.
Поносима зима.
Да се смеем. Да се гледаме.
Да сме си любими.

Във хаоса да има красота.
И в ритъма хармония да има.
И слабите, объркани места
на някого да станат най-любими.

И белезите да не ни грозят,
а само да са повод за целувки.
И виното с изящния си цвят,
с високите си стъклени обувки

да обикаля заедно с кръвта
на тялото пулсиращите зали.
И още – дълъг сън. До пролетта,
която болките ни ще погали.

Събота е пазарен ден, а пазарът е основно социално събитие. Ще отидем след малко. Сега пия кафе, и дано то ми размрази гърлото, защото вече не ми е чак толкова забавно. Мрън.
Вчера ходихме на гости на Мария. Тя е много сладка, прилича на малко момиченце и на принцеса едновременно. Двете с кака седят на възглавници пред камината и си клюкарстват (в приятния смисъл на думата). Говорят си за рецепти – кокошката е най-вкусна, ако е хранена само с царевица. Обаче ако е домашна, трябва да престои повече в марината, защото е по-жилава. Слагаш я с гърдите надолу в една голяма тенджера 6 часа преди да я сготвиш, в марината от вода, половин чаша сол и една чаша захар, а след като я извадиш, напъхваш ръката си и леко отделяш кожата, и пъхаш под нея… Разбирам почти всичко, но повече ми харесва да се оставя на мелодията на думите. Милото ми гърло ме освобождава от задължението да участвам в разговора, почти заспивам от тежко преяждане с бонбони, баклава, трюфели, сушени плодове… вече не мога да поемам храна, затова ме изпращат с куп сладкиши за всички вкъщи.
По-малкият син на Мария е войник и тя ни показва снимки от клетвата му, и постоянно е на ръба да се разплаче.
Бягам от социални теми, но истината е, че подушвам страх и несигурност, някакво сурване към тъмнина. Сестра ми ми казва, че за едно семейство да имат син-войник е също толкова скъпо, както и да имат студент, защото всеки ден ги пускали в градски отпуск, за да не се налага да ги хранят, и  родителите трябва да осигурят пари за обяд и вечеря на децата си в чуждия град. Данъците върху горивата са толкова високи, че хората масово си купуват печки на дърва, в резултат въздухът в големите градове и толкова замърсен, че хората се задушават (през лятото се задушават, през зимата се задушават, абе… )
А следобед отидохме в Грива, то е близко селце, и там в планината строят една грамадна църква.
Красиво е. Още не е завършена, но може да се влезе (ако си момиче с панталони, препасваш си нещо като пола) За пръв път виждам икони, изрисувани върху метални плочи. Не снимах вътре. Подът е покрит с разкошни мраморни мозайки. На една от иконите Петър и Павел са изобразени в озадачаваща прегръдка. С Иво се спогледахме и застанахме в същата поза, а после се махнахме, преди и двамата да сме казали нещо неуместно.
Отвън, от двете страни на входа, има мозаечни икони на Богородица с бебето и на Христос.
Стана ми много мъчно.
Това са семейни дела. Ето я млада и красива с нейното детенце. Ето го детенцето, пораснало висок хубав мъж с книга в ръка. А после влизаш в църквата и разбираш какво е станало с него.
Може да схващам примитивно-битово историята. И може това да е пътят (и истината, и животът).
Ама на мен си ми е мъчно. Пък.
Добавям и снимки на лимоните в магазина на Аргир, против скорбут. И една елхичка.

Коледата е излишество
от притоплени емоции,
и отстъпки за количество,
и усмивки със промоции.

Дребни жестове на едро,
глезотии за най-малките.
Настроението щедро
сваляме от закачалките.

Златно и искрящо алено.
Яркосиньо и сребристо.
И от радостта погалени,
ден поне сме леки, чисти.

Не е добър за раждане
такъв един сезон.
Настръхналите граждани,
с усмивки от лимон.

Сезон за оцеляване,
замръкнал насред път.
И във легла оправени –
деца, които спят.

Врабци, които хълцат.
Съсирена вода,
на ситен сняг накълцана,
и пепел по леда.

Дърветата разголени.
Пейзажът настървен.
Декември чака Коледа
от първия си ден.