Завивките ми топлят –
затоплени от тялото.
Нещата имат смисъл,
ако са част от цялото.

Че от какво да бъдат,
по дяволите, част?
Светът е безразсъден?
Светът е част от Аз.

Светът е хубав? Гаден?
Засрамващ? Спотаен?
От приказка изваден?
Светът е част от мен.

Вратите са отворени.
за всеки цвят и звук –
и аз съм отговорна
какви са, щом съм тук.

Блажено чувство – да избереш такси със затворени прозорци – значи климатикът работи и е хладно, да се пъхнеш вътре, и после – нищо.
Нищо не се иска от теб. Затвори очи.
Почини си.
В колата ухае на нещо приятно. Не го мисли какво е, просто е приятно. Като сладоледа едно време.
След жегата навън този хлад успокоява и лекува.
– Къде отиваме?
Шофьорът ме гледа с интерес. Не се усмихва, не е отишъл чак толкова далеч, но една усмивка наднича точно зад рамото му. Не е усмивка, слънцето е – слязло е ниско, но пак свети с пълна сила.
Усещам как лицето ми, разхладено от климатика, изведнъж пламва от вътре навън.
– Извинявайте!
Казвам адреса и колата потегля. Прави обратен завой и сега слънцето свети право в очите ми в края на правата улица, а тротоарите са покрити с дълги сенки.
Август е. Не е редно в такъв ден човек да е бил на работа девет часа и да е толкова уморен.
Поне да правех нещо смислено. Присъствие телом в стая с пет бюра – четирите от тях празни. Стени, покрити със стелажи с папки. Жива душа не влезе цял ден в стаята, телефон не звънна, не направих нищо смислено, затова съм уморена, все едно девет часа собственоръчно съм закопавала ослепителния, леко мазен, бавен, отпуснат августовски ден. Както вчера и както утре.
Колата се движи съвсем гладко. Изобщо не бързам да пристигна.
Не ни хваща нито един червен светофар, един-два пъти имаме късмет, ние с шофьора, другите светофари пък ги избягваме, като минаваме по малки пресечки.
Свършва една песен по радиото и започва друга. Тази я обичам. Тактувам с показалец по дръжката на чантата си. Движението привлича погледа ми, гледам ръката си като нещо чуждо, като живо същество, което води собствен живот, ето, танцува му се. От прохладата халката на пръста ми вече не е така злобно впита. Колко малко е трябвало…
Шофьорът също потупва волана с пръсти. Поглеждам към него, срещам погледа му и се засмиваме. Приятно е.
След този завой излизаме точно до старото ми училище. Миналото лято най-после го пребоядисаха, беше жълто, сега е червеникаво, почти кафяво, не мога да свикна, макар че го виждам всеки ден. След малко ще бъдем пред къщи.
Отпускам се назад, притискам главата си към облегалката, стисвам силно клепачи.
Пожелавам си да не пристигаме преди края на песента.
После си пожелавам още малко нещо, все едно придърпвам предпазливо завивка към себе си – да подминем блока, да обърнем, да не спираме, да падне яркосиният здрач, да караме през лилавата нощ, под жълтите звезди, край светлинките на села в далечината, да караме до морето, какво, август е.
Боже, от кога не съм се целувала за пръв път с някого.
После пристигам, плащам, слизам, слизам, слизам, кацам на размекнатия асфалт, прибирам се вкъщи.

Седя на леглото си, облегната на възглавницата, и не мърдам, не правя абсолютно нищо. Никакво движение.
Гледам ръката си. Отдолу под кожата кръвта се движи. Отвътре се движа аз.
Кръвта обикаля и най-затънтените крайчета. Сърцето тупти, дори ако гледам достатъчно дълго, виждам туптенето. И дишам, нали дишам? Дробовете се разширяват и свиват, а въздухът влиза и излиза, мускулите вършат невидимата си работа.
Очите ми трепкат и клепачите мигат.
В корема ми през няколко секунди червата правят, каквото правят.
Впръскват се ензими, хормони, ври и кипи цялата тайна химия. Прескачат искри от електричеството по нервите.
Имам си още скрито общество от милиони (милиарди? три-четири пенталиона?) бактерии и вируси, които ту се сдружават, ту воюват помежду си и дори не искам да си представям какво са ми планирали.
И косата ми расте през цялото това време.
Нямам представа как успявам да удържа в относителен мир и равновесие цялата тази гмеж.
И всичко това – докато лежа НЕПОДВИЖНО.
И се нося върху планетата из безкрайната Вселена.
А утре е понеделник, на всичкото отгоре.

Има дни, в които красотата
просто се набива на очи
Няма точна, специална дата
и от сутринта не си личи.

В локвите вода по тротоара
скоква подмладеното небе.
Гълъб. Кран. Момиче със цигара.
Църква със проблясващо кубе.

В цветовете, деликатно бледи
или ярки, светлината ври.
На очите просто им се гледа,
на обувките им се върви.

Всяко нещо нежно и възторжено
си показва най-добрия вид.
Ти ли си така предразположен?
От дъжда градът ли е измит?

И когато стане нещо грозно
и от този свят те хване срам,
казвам ти напълно сериозно –
красотата още си е там.

Няма убежище за радостта ни.
Няма за нея „Зелени Балкани”.
Щом е ранена – от всеки страни,
но не си търси по-топли страни.
Хората казват си: „Тая изкука!
Бури, виелици – тя все е тука!”
Плашат я, пъдят я – тя не отлита.
Гледай я – мъничка, пък упорита.

Но напоследък тук каца за кратко.
Куца, проскубана, среща се рядко.
В някои случаи – явно нетрезва.
Има съмнения чак, че изчезва.
Тия съмнения мътят ума ти.
Щом не се вижда – тя някъде мъти.
Или се крие – в уютно гнезденце,
в топлата шепа на спящо детенце.
Сили събира. По-шарена става
и от тъгата сама се спасява.

Не е изчезнала. Как ще замине?!?
И да умре дори – пак ще й мине.

Понякога се случва чужди и студени хора с с гневен тон да ни пожелават това, което искаме с цялото си сърце.

Нервничим и викаме: „Няма ли да ти свърши ремонта?!!” на човека с вечния флекс.
Началници съскат на притеснени майки: „Тези ваши деца кога ще спрат да боледуват?”
Шофьори натискат клаксоните, докато някой възрастен човек с всички сили крета и се опитва да пресече колкото може по-бързо, но краката му не държат и ситни едва-едва.

Кой иска повече да види онзи дом чист и подреден – ние или проклетникът с къртача?
Кой желае по-силно тези дечица да са здрави?
Кой си дава душата, само за малко да се почувства силен и свободен от унизителната съпротива на тия два немощни крака, които не сътрудничат, а само пречат вече…

Не знам дали добрите пожелания, изречени с гаден тон, не помагат поне малко. Не вярвам да помагат.
Повече помагат търпението и милостта, обикновената доброта.
Необикновената, чудотворна доброта, която добавя лекота в дишането поне за минутка.

Прасенцето Христаки беше най-безгрижното същество в целия двор.
То беше розово и миличко, миглите му бяха руси, очите – сини, а погледът – ведър и открит. Христаки обичаше всички и всички го обичаха.
Кокошките му къткаха майчински. Петелът го събуждаше сутрин рано, за да гледат заедно изгрева. Кравата го ближеше по челото. Христаки не харесваше това, но виждаше, че тя го прави с добро чувство, затова деликатно я избягваше, а ако не успееше – стоеше и търпеше.
Христаки се разбираше добре и с кучето, но най-добрата му приятелка беше старата котка Желязка. Тя живееше в двора на училището, но поне два пъти на ден се отбиваше да нагледа Христаки. Двамата обичаха да обсъждат всякакви теми на дълго и на широко.
– Няма да повярваш какво видях тази сутрин! – посрещна я веднъж прасенцето.
– Ще повярвам, кажи.
– О, няма, няма! Небето се скубе!
– Какво? – засмя се Желязка.
– Скубе се! Видях го с очите си – перушината му се ръси. Ама нормално е да има пера. Щом има пера, значи има крила. Точно с тях е литнало и се е качило горе.
– Интересна хипотеза – измърка Желязка.
– Да бе! Така ще е! Аз нарочно скрих една перушинка от небето, да ти я покажа… Обаче я няма. Ей тук беше, на топло до полога…
– Да не би да се е стопила? – усмихна се котката.
– Перушината не се топи! Бяла беше, мъничка, студена. И не беше само една, а много.
– Аха?
– Да! Обаче… ако небето се проскубе съвсем, няма ли да падне?!
– Не знам. Ти как мислиш?
– Мисля, че първо ще затънем до ушите в бял пух, а после небето ще се сгромоляса . И ще ни сплеска като пържоли!
– Христаки?
– Чакай де! И небето ще падне – буууммм!, и звездите ще завалят като дъжд – тряс! тряс! тряс!, и…
– Христаки!
– Какво?
– Хайде да не говорим за Коледа, а, моето момче?
– Обаче перушината…
– Млъкни, Христо. И изобщо това с името ти е… Пълна подигравка.
– Не харесваш името ми?! – оченцата на Христаки се наляха със сълзи.
– Много те обичам.
Желязка се обърна рязко и изтича към оградата. Шмугна се през една пролука и изчезна.
Христаки вдигна рамене и отиде да търси изгубената небесна перушинка.

Пастелна земя с цветове умълчани.
Полета разтребени. Кротки поляни.
Кафяво, прошарено. Шипки и сламки.
И пътища като напукани рамки.
Това е спокойствие. Не е умора.
Картина, приятно лишена от хора.
Току под небето – резка в акварела –
баири от синьозелена дантела.
И точно до пътя – подробност последна –
един топъл камък, на който да седна.
С прозрачни копита, със мека муцуна,
дойде тишината, за да я целуна.
Оса ли ме жилна, тъга ли ме жегна –
какъв хубав камък, под който да легна…

Днес, докато съм все още цяла
и туптя, и трепкам, и се движа,
докато добре ми служи тялото
и ме носи, и за мен се грижи,

докато е гладно за прегръщане,
докато си вее с радост дрехите,
тръгва и не мисли за завръщане
и се наслаждава на успехите,

докато не гледам час и дата,
докато си имам даром здраве,
нека си използвам свободата,
нека нещо свястно да направя.
 

Гущерът беше сух и грозен дори като за гущер.
За онова с опашката няма смисъл да се споменава. Пръстчетата на предното и задното ляво краче бяха премазани и зараснали зле, цялата му лява половина беше буцеста и извита, в най-изпънато положение пак беше изкривен надясно и стопчен. Изглеждаше като идея за грозен гущер, която се бори, за да изпълзи от буца пластелин.
Видът лъже. Той не се бореше с никого за нищо.
Доживяваше последните си дни върху камъните на един срутен зид, който някога е опасвал градина и къща сред градината.
Сега градината и къщата бяха разпасани. Къщата се свличаше от тежестта на ниското лятно небе, едната й стена се беше издула, разпукана като презряла смокиня, като корем на жена, която някога е била бременна, а сега стриите по празния й стар корем проблясват безсмислено и незаличимо.
Гущерът беше на мястото си, трудно подвижен, усукан, жълтеникав. Кожата на гушата му туптеше, той преглъщаше сухо. Гледаше, без да мига, с наслада.
Слънце. Този копнеж, който не се насища.
Колкото повече прииждаш, толкова повече ми недостигаш. Ща, ща щастие. Не ща нищо друго.
Гущерът заваляше думите, без да ги изрече, още в мисълта му те се заплитаха, завъртаха се като онези тръни, които вятърът гони през зимата по дългите безснежни полета.
Отвори уста, за да пусне още повече слънце навътре в себе си. Опита се да надигне глава и нещо във врата му изпука и се скъса.
От стрехата капна една керемида.
После нищо.

Чувството ти си го носиш.
Градът е невинен.
Щом се страхуваш,
пристига страхът безпричинен.

Щом си щастлив,
всяка улица маха с опашка.
От завистта
радостта ти е сиромашка.

Всички са мрачни?
Недей помрачнява поне ти.
Я просветлей!
Може целият град да засвети…

Защо все трябва да е трудно?
Сред яснота и лекота,
наспани сладко, се събуждат
необходимите неща.

С ръка посягат да докоснат
лицето ти. Те идват тук
съвсем естествено и просто,
с честит разпознаваем звук,

спокойно въздухът ги диша,
водата се напива с тях.
И сам моливът ти ги пише,
и ги разсмива твоят смях.

А ако още са далече –
почакай. Запомни добре:
Не може нищо да попречи,
не може никой да ги спре.