Няма убежище за радостта ни.
Няма за нея „Зелени Балкани”.
Щом е ранена – от всеки страни,
но не си търси по-топли страни.
Хората казват си: „Тая изкука!
Бури, виелици – тя все е тука!”
Плашат я, пъдят я – тя не отлита.
Гледай я – мъничка, пък упорита.

Но напоследък тук каца за кратко.
Куца, проскубана, среща се рядко.
В някои случаи – явно нетрезва.
Има съмнения чак, че изчезва.
Тия съмнения мътят ума ти.
Щом не се вижда – тя някъде мъти.
Или се крие – в уютно гнезденце,
в топлата шепа на спящо детенце.
Сили събира. По-шарена става
и от тъгата сама се спасява.

Не е изчезнала. Как ще замине?!?
И да умре дори – пак ще й мине.

Понякога се случва чужди и студени хора с с гневен тон да ни пожелават това, което искаме с цялото си сърце.

Нервничим и викаме: „Няма ли да ти свърши ремонта?!!” на човека с вечния флекс.
Началници съскат на притеснени майки: „Тези ваши деца кога ще спрат да боледуват?”
Шофьори натискат клаксоните, докато някой възрастен човек с всички сили крета и се опитва да пресече колкото може по-бързо, но краката му не държат и ситни едва-едва.

Кой иска повече да види онзи дом чист и подреден – ние или проклетникът с къртача?
Кой желае по-силно тези дечица да са здрави?
Кой си дава душата, само за малко да се почувства силен и свободен от унизителната съпротива на тия два немощни крака, които не сътрудничат, а само пречат вече…

Не знам дали добрите пожелания, изречени с гаден тон, не помагат поне малко. Не вярвам да помагат.
Повече помагат търпението и милостта, обикновената доброта.
Необикновената, чудотворна доброта, която добавя лекота в дишането поне за минутка.

Прасенцето Христаки беше най-безгрижното същество в целия двор.
То беше розово и миличко, миглите му бяха руси, очите – сини, а погледът – ведър и открит. Христаки обичаше всички и всички го обичаха.
Кокошките му къткаха майчински. Петелът го събуждаше сутрин рано, за да гледат заедно изгрева. Кравата го ближеше по челото. Христаки не харесваше това, но виждаше, че тя го прави с добро чувство, затова деликатно я избягваше, а ако не успееше – стоеше и търпеше.
Христаки се разбираше добре и с кучето, но най-добрата му приятелка беше старата котка Желязка. Тя живееше в двора на училището, но поне два пъти на ден се отбиваше да нагледа Христаки. Двамата обичаха да обсъждат всякакви теми на дълго и на широко.
– Няма да повярваш какво видях тази сутрин! – посрещна я веднъж прасенцето.
– Ще повярвам, кажи.
– О, няма, няма! Небето се скубе!
– Какво? – засмя се Желязка.
– Скубе се! Видях го с очите си – перушината му се ръси. Ама нормално е да има пера. Щом има пера, значи има крила. Точно с тях е литнало и се е качило горе.
– Интересна хипотеза – измърка Желязка.
– Да бе! Така ще е! Аз нарочно скрих една перушинка от небето, да ти я покажа… Обаче я няма. Ей тук беше, на топло до полога…
– Да не би да се е стопила? – усмихна се котката.
– Перушината не се топи! Бяла беше, мъничка, студена. И не беше само една, а много.
– Аха?
– Да! Обаче… ако небето се проскубе съвсем, няма ли да падне?!
– Не знам. Ти как мислиш?
– Мисля, че първо ще затънем до ушите в бял пух, а после небето ще се сгромоляса . И ще ни сплеска като пържоли!
– Христаки?
– Чакай де! И небето ще падне – буууммм!, и звездите ще завалят като дъжд – тряс! тряс! тряс!, и…
– Христаки!
– Какво?
– Хайде да не говорим за Коледа, а, моето момче?
– Обаче перушината…
– Млъкни, Христо. И изобщо това с името ти е… Пълна подигравка.
– Не харесваш името ми?! – оченцата на Христаки се наляха със сълзи.
– Много те обичам.
Желязка се обърна рязко и изтича към оградата. Шмугна се през една пролука и изчезна.
Христаки вдигна рамене и отиде да търси изгубената небесна перушинка.

Пастелна земя с цветове умълчани.
Полета разтребени. Кротки поляни.
Кафяво, прошарено. Шипки и сламки.
И пътища като напукани рамки.
Това е спокойствие. Не е умора.
Картина, приятно лишена от хора.
Току под небето – резка в акварела –
баири от синьозелена дантела.
И точно до пътя – подробност последна –
един топъл камък, на който да седна.
С прозрачни копита, със мека муцуна,
дойде тишината, за да я целуна.
Оса ли ме жилна, тъга ли ме жегна –
какъв хубав камък, под който да легна…

Днес, докато съм все още цяла
и туптя, и трепкам, и се движа,
докато добре ми служи тялото
и ме носи, и за мен се грижи,

докато е гладно за прегръщане,
докато си вее с радост дрехите,
тръгва и не мисли за завръщане
и се наслаждава на успехите,

докато не гледам час и дата,
докато си имам даром здраве,
нека си използвам свободата,
нека нещо свястно да направя.
 

Гущерът беше сух и грозен дори като за гущер.
За онова с опашката няма смисъл да се споменава. Пръстчетата на предното и задното ляво краче бяха премазани и зараснали зле, цялата му лява половина беше буцеста и извита, в най-изпънато положение пак беше изкривен надясно и стопчен. Изглеждаше като идея за грозен гущер, която се бори, за да изпълзи от буца пластелин.
Видът лъже. Той не се бореше с никого за нищо.
Доживяваше последните си дни върху камъните на един срутен зид, който някога е опасвал градина и къща сред градината.
Сега градината и къщата бяха разпасани. Къщата се свличаше от тежестта на ниското лятно небе, едната й стена се беше издула, разпукана като презряла смокиня, като корем на жена, която някога е била бременна, а сега стриите по празния й стар корем проблясват безсмислено и незаличимо.
Гущерът беше на мястото си, трудно подвижен, усукан, жълтеникав. Кожата на гушата му туптеше, той преглъщаше сухо. Гледаше, без да мига, с наслада.
Слънце. Този копнеж, който не се насища.
Колкото повече прииждаш, толкова повече ми недостигаш. Ща, ща щастие. Не ща нищо друго.
Гущерът заваляше думите, без да ги изрече, още в мисълта му те се заплитаха, завъртаха се като онези тръни, които вятърът гони през зимата по дългите безснежни полета.
Отвори уста, за да пусне още повече слънце навътре в себе си. Опита се да надигне глава и нещо във врата му изпука и се скъса.
От стрехата капна една керемида.
После нищо.

Чувството ти си го носиш.
Градът е невинен.
Щом се страхуваш,
пристига страхът безпричинен.

Щом си щастлив,
всяка улица маха с опашка.
От завистта
радостта ти е сиромашка.

Всички са мрачни?
Недей помрачнява поне ти.
Я просветлей!
Може целият град да засвети…

Защо все трябва да е трудно?
Сред яснота и лекота,
наспани сладко, се събуждат
необходимите неща.

С ръка посягат да докоснат
лицето ти. Те идват тук
съвсем естествено и просто,
с честит разпознаваем звук,

спокойно въздухът ги диша,
водата се напива с тях.
И сам моливът ти ги пише,
и ги разсмива твоят смях.

А ако още са далече –
почакай. Запомни добре:
Не може нищо да попречи,
не може никой да ги спре.

Мария:

Ако не говоря за пейзажа
и за всяко срещнато животно,
ще ми се наложи да разкажа
колко ми е тъжно и сиротно.

А това е загуба на време,
щом не смогвам даже да опиша
радостта, която ме обзема –
всичко гледа, свети, шава, диша.

Аз, докато мога да избирам,
ще говоря за цветя и котки.
А наложи ли се да умирам,
ще си тръгна – като на разходка.

Доктор Толев:

Ако не говоря за пейзажа,
слънчице и разни животинки,
иде ми понявга да размажа
доста от наличните гадинки.

Казват ми – било недопустимо,
знак било за калпави маниери,
за естети – чак непоносимо
някой донкихотчо да се пери.

При това количество задачи
и нещата, дето ми се правят,
чини ми се – глупаво е, значи,
с опуси батални да се бавя.

За да мога още да се трудя,
римички ще вадя от вързопа –
за тревички, мравки, пеперуди,
та спокойно да си хвърля топа.

Жабите не спряха да говорят
заради това, че ти отмина.
Те си имат спорове за водене,
почнати предишната година,

цяла зима те не са забравили
за какво си бъбреха тогава.
Днес отново моабет си правят,
чаша от лютиче си подават,

с крякане издигат в тишината
паметник на своята победа,
без да се ослушват за слушатели,
без да се оглеждат кой ги гледа.

Има ли те тук или те няма?
Беше им свидетел и пазител, но
ролята ти, според теб голяма,
всъщност е пределно незначителна.

Като рисунки тебеширени
зачеркваме се в ядни крайности.
По дребни поводи умираме,
възраждаме се от случайности.

Делим си не по равно болката
и нежните усмивки сваляме.
Сега какво? Какво пък толкова –
за първи път ли се проваляме…

Надеждата със зъби трака
и ласките й са подсъдни.
Угасва въздухът от чакане,
което няма да се сбъдне.
 

Томинка Гук носеше щастие.
Ако беше продавачка на лотарийни билети, всички щяха да са печеливши. Ако беше крупие, собственикът на казиното щеше да фалира, да започне почтен бизнес и да стане благодетел на обществото. Ако беше говорителка по телевизията, всички новини щяха да бъдат добри.
Но Томинка Гук беше домакиня. Тя живееше с мъжа си в яркосиня къщичка в рибарското селище. Мъжът й беше рибар и излизаше с лодката още по тъмно. Лодката беше бяла и се казваше „Одеса“.
Мъжът на Томинка Гук се плъзваше по гладката повърхност на залива, но не влизаше много навътре.
Рибите сами идваха при него, раците се биеха помежду си за място в капаните му. Затова той никога не бързаше. Оставаше на плиткото, близкият бряг почти опираше в гърба му, а очите му се взираха в далечината.
Мъжът на Томинка Гук  беше разбрал по трудния начин, че отдалечи ли се от брега, от синята къщичка и от Томинка, отгоре му се струпваха беди и злощастия. Струпваха се и отдолу, и от всички страни. Премазани пръсти, повреден двигател, пробойни в току-що поправената лодка, бури – и никакъв улов.
Около Томинка той беше защитен, в безопасност и благоденствие. И всяко отклонение се наказваше жестоко и незабавно.
Те нямаха деца и се обичаха от деца. Животът им минаваше в благост и тишина. Като онзи философ, чието име не беше запомнил, мъжът на Томинка Гук обичаше да казва: „Имам, каквото ми трябва. Каквото нямам, не ми е нужно.“
Томинка беше хубаво момиченце и неусетно се превърна в хубава млада жена, а после – в още по-хубава стара жена. Косата й беше мека и чисто бяла, приличаше на глухарче с две тънки черни фиби, които я придърпваха към земята и откриваха широките й сиви очи. Томинка беше бяла, сива и розова като гальовен облак, който е скрил слънце и го носи за някой специален приятел.
Мъжът на Томинка Гук беше доволен. В седефената й сянка той замираше като притихнало дете, като погален котарак, като бучка захар, която се топи в топъл чай.
Но дори и малко да се отдалечеше от дома, неприятностите се превръщаха в беди, а бедите – в злощастия. Той беше благодарен. Беше женен за ангел, за гълъб като божия дух.
Отдалечеше ли се от Томинка Гук, мъжът й започваше да се измъчва от безпокойство, ситни злобни мравчици плъзваха по самата му душа, тормозеше го чувството, че нещо е забравил, че не знае как да нарече това, което го заобикаля, което го притегля към яркосинята къщичка с жълтите пердета.
Дори през зимата пердетата правеха светлината топло-лятна, а вечер къщичката изглеждаше като убежище и той подтичваше, за да се прибере по-бързо, дори ако беше излязъл преди пет минути, за да донесе дърва за печката или да откъсне някой домат през лятото.
Томинка готвеше, грижеше се за кокошките и гълъбите, чистеше ситната риба, която мъжът й носеше от плиткото море, миеше прозорците всеки ден, на масата в кухнята, точно по средата, винаги имаше ваза с цветя.
Лодката „Одеса“ мируваше и вълните галеха облия й корем. Пясъкът се ронеше от ботушите на рибаря, докато те бавно изсъхваха вечер. Тревата се украсяваше със ситни цветчета. Пчелите преяждаха и забравяха да се приберат.
Томинка Гук гледаше през искрящото прозорче на малката си кухня, а мъжът й стоеше с лице към към хоризонта и се опитваше да си припомни нещо, което никога не беше преживял.

Теменужките правят семенца. Аз не знаех. Дори имаше период, в който почти бях повярвала, че съществува специален градински вид лилави мишки, които разсаждат теменужките из целия град и се стараят да направят така, че всичките да разцъфнат в един и същи ден.

То не било точно тъй. Осинових си онези няколко теменужчета, които цъфтят между плочките до блока, и започнах да ги наблюдавам от близо. Това значи да коленича и да се наведа до земята, почти да опра нос в цимента, за да видя как са ми другарчетата. Коленичене и кланяне му е майката. Сигурно се спукват от смях като ме гледат. Те всъщност нищо не крият, погледнеш ли ги – всичко  си показват.

Цветчетата се превръщат в нещо като малки зелени плодове. Един ден те се разпукват, разделят се на три (точно както човек събира палец, показалец и среден пръст, за да се прекръсти). Разтварят си трипръстите шепички и се оказва, че са държали в тях малки семенца, като ситен сусам. И ги пускат.

Тогава се намесват дъждът и вятърът (и лилавите мишки, евентуално). 

Във всяко семенце живее една бъдеща теменужка. Всяко е достатъчно голямо, за да си намери път, място и всичко, което му трябва, за да живее.

Значи не може да е чак толкова трудно. Щом даже те го могат.