През зимата се отопляваме с една печка с дърва. Не може да се сравни с нищо друго – наситената трайна топлина и удоволствието да наблюдаваш пламъците.
Татко пали огъня – това е мъжка работа. Той е голям майстор на паленето на огън, макар че майка често го критикува и му показва как е правилно според нея.
На мен не ми пречи – да си спорят, нали след малко ще стане топло, чак горещо в стаята.

Татко безброй пъти ми е обяснявал, че човек трябва да си осигури всякакви дърва за зимата.
Трябват подпалки – трески, съчки, хартия – защото те пламват лесно.
Трябват средно дебели дърва – да поемат огъня и да го задържат. Те вече наистина топлят, но също изгарят бързо.
Най-богатата работа е да имаш голяма печка и вътре да се побира цял пън – той държи жар, гори бавно и ще ти бъде топло цяла нощ, чак до сутринта.

Ако имаш само клечки и съчки, нищо не става – пламват за миг, изгарят за два и не топлят.
Само със средно големи дърва трудно се пали огън, а и трябва постоянно да добавяш нови и нови, за да го поддържаш.
Само с големи изобщо не можеш да запалиш огън. В печката няма ли въглени и пламък, ще се гледате с тоя пън, ще се мъчите, ще си мълчите и ще си мръзнете (докато съвсем си омръзнете).

Всичко трябва. Трябват ни и малките неща, до последната троха, пощенска картичка и целувчица.
Трябват и средно големите, които запълват дните и увличат и създават смисъл всеки ден.
Трябват и големите, и огромните трябват, защото без тях не се живее.
Само с тях се живее, но не е хубаво.

NB Трябва да слушам татко, дори когато повтаря едно и също безброй пъти, защото има шанс на хилядния път да разбера какво ми казва.

Изящна смърт,
бъди любезна.
Дари ми кротко да изчезна.
В теб като бебе да се гушна.
Бъди със мен великодушна.
Прегръдката си не спестявай,
не бързай.
И не закъснявай.

Пътищата са премазани
и посоките се скриха.
Който страда, е наказан,
който лъже, пише стихове.

И небето се отвори,
ала никой не повярва.
Не погледнахме нагоре.
А пък ангели ни трябваха.

И дъгата разкривена
си превиваше гръбнака.
От смеха си уморена,
аз усмивката си чакам.

1989 г.

Добре де, заглавието е подвеждащо.
И с десен крак става. Проверила съм.

Защото на поетите им е лесно! Работят с думи. Всеки човек знае да говори още от една-две-тригодишен. Дори и без думи става – кой ти пречи да си съчиняваш мълчаливо и наум. Не е задължително да умееш да пишеш. А ако ще пишеш, можеш с молив, машина или компютър. Ако си момченце, направо на снега може да напишеш някое… хайку.
Вдъхновение? Винаги ще се намери кой да ти разбие сърцето. Няма такъв? Пекне слънце – щрак! – стихотворение. Текне дъжд – епическа поема!

А за музикантите е далеч по-сложно. Трябва инструмент, който да бъде посредник между тях и публиката. Че да го избереш, че да го купиш, че да го разнасяш насам-натам… Ако е тромпет или гребен – как да е. Ама органистите?
Имаш инструмент, обаче трябва и да се научиш да свириш на него.
Абе не е за разправяне!

Обсъждам тия работи със себе си, докато свиквам с мисълта, че ок, добре, днес ще мина с прахосмукачката… И се сещам, че преди време много хубаво бях открила как се свири с пръсти.
С пръстите на ръцете знае всеки хъшлак. Аз мога с пръстите на краката!
И с прахосмукачка.
Вадя я, сглобявам я, включвам, опитвам… Да! Не съм загубила тази своя дарба! Благодаря ти, Създателю, Велики Архитекте! Благодаря!

Прави се така (просто е):
Допираш тръбата на включената прахосмукачка до пръстите на краката си, въздухът минава между тях и при промъкването си издава нежен звук. И вече с шаване на пръстчета, респективно с различно плътни чорапи или без такива, може да се променя звукът. Можеш да имитираш животни, насекоми, автомобилно състезание… и това още при първия опит! Какви хоризонти, какъв простор, какъв полет на духа!
И цялото това спиритуално занимание е съпроводено с приятен и проветряващ масаж.
NB! Трябва да се прави в добре затоплено помещение, защото въздухът се усеща хладен. За да се постигне виртуозност, сигурно са необходими часове упорити занимания и има опасност човек да настине.
Щото от краката най-много се настива.

После установявам, че от 30 минути се трепя с тази прахосмукачка (седнала удобно до кашона в стаята) и решавам да приключа с чистенето за днес. Изключвам, разглобявам, прибирам.

После поливам цветята и си правя малка дъждовна гора в банята. Красиво е.
Населвам я със същества.
Снимам ги, после връщам и трите саксии по местата им.
Наливам си чаша вино.

Женската работа край няма.

Благодаря за вниманието.
🙂

Трябва да има красиви, успокояващи, истински неща, в които да се вкопчим, когато реката от помия нахлуе в дома ни и заплашва да ни отнесе. Ето моите, моите, моите, събрани панически, моите, моите.

Неделя – спокойна, дебела, мъглива.

Тя знае, че някой сега я проспива.
Тя знае, че принципно му е любима,
но планове други за днес той си има.

Тя буди се рано след сънища лоши,
усмивката й – със прането във коша.
Кафето е рядко, закуската – сива.

Неделята знае, че не е красива.

Макар че той, все пак, не може без нея.
Но, все пак, тя иска той да се гордее
с това, че е негова.

Не по съседство,
а радостно, както в далечното детство,
а трепетно, хубаво, нежно, без дрехи.

Неделята готви уханни утехи.

Неделята хапва по малко от всичко,
сама гледа филм, и заспива самичка.

Тя е малко момиче
на шейсет и отгоре.
Тя избягва да тича.
Тя е вкъщи затворена,

а я будят мечтите,
все така неулегнали.
Тя изглежда сърдита,
със клепачи натегнали,

но зад строгите клепки
и в сърцето й кротко
има порив и трепкане,
има гръбче на котка,

има смях и вълнение,
и ръка за погалване,
уморено търпение
и искра за запалване.

И добре, че е баба
и децата посреща,
че алиби й трябва
да политне към нещо,

нещо светло и звънко
тя да си пожелае,
и да хукне навънка,
за да си поиграе…

Детството няма да свърши скоро.
Даже със цялата тъмна умора.
Даже със черните дрехи през зимата.
Даже със тежките сенки край името.
Детството – семчица, стръкченце хилаво,
всъщност е меко, но силно и жилаво.
Стряска го болката, дебне го мракът,
умни тревоги го блъскат със лакът…
То оцелява си невъзмутимо.
Свива гнезденца във всичко любимо.
Идва със новото бебе във къщата.
Тръгва си. Връща се. Връща се.
Връща се.

Старостта е осакатяване. Да не можеш да тичаш и дори да не можеш да вървиш. Да не можеш да се качваш по стълбите.
Никой да не иска да те прегърне. Да не можеш да зачеваш и да раждаш деца.
Старостта е немощ – да нямаш мощ и нищо да не можеш да направиш.
Да не можеш сам да си смениш чаршафите.
Старостта е тялото да се износи. Тялото, тази мека машина от кости, месо и кръв.
То остарява и се поврежда, и това е повече от сигурно („…но кой знае какво ни очаква, освен безнадеждните дрипи на старостта…”)

И какво може да се направи.
Мисля, че може би е възможно
да отглеждаме това, което няма да ни изостави. Да се окуражаваме, за да стане духът смел. Умът любопитен и неуморен. Душата прощаваща, обичаща и блага.
Да гледаме картини. Да слушаме опера. Да слушаме птици, гълъби, гугутки. Хеви метъл, родендрол, или това, което ни повдига над тялото. Да четем книги. Да препрочитаме любимите си книги и ако вече не ни вълнуват, да се разделяме с тях като със стари приятели, които са тръгнали надругаде. Да ги препрочитаме пак. Да пътуваме и да сравняваме небесата. Да се прибираме. Да трупаме мекота и благост.
Да се грижим за тялото, защото е тук за малко.
Да се грижим за душата, защото ще ни съпровожда по-дълго.
Да си позволим да прегръщаме повече, да се научим да се разделяме навреме.

Със щит от яйчена черупка
животът идва на света.
Към него с малки бързи стъпки
подтичват да го поздравят

тъгите, дребните провали,
нещастията и бедите,
и искат той да ги погали.
Избегне ли ги, са сърдити.

Сдружават се. Капани слагат.
Набутват му се във леглото.
И той не може да избяга,
и приютява ги, защото

за всичко се намира време.
И щом със лошото се свърши,
веднага пак ще се съвземе
и нос в ръкава ще избърше,

и ако си затананика,
ще му просветне пред очите,
и с песничката ще извика
и радостите, и мечтите.

Това, което свързва, не разделя.
Което има аромат – ухае.
Когато си почиваш, е неделя.
Щастлив ли си? Не трябва да го знаеш.

Голям ли си? По-малък от реката.
Добър ли си? Децата ти ще кажат.
Богатството ти други ще го смятат.
Че си го имал – ти не знаеш даже.

За малко, за година, за минута
светът пред теб спокойно се разлиства.
Минават неусетени, нечути
докосвания, спомени и мисли.

И ти живееш, и това е ценно.
А после спираш просто. И тогава
усещаш, че в живота си на гости.
Отиваш си. И даром ти се дава

да си щастлив. Или да си нещастен.
Подарък е, и ти не си заслужил.
Дъждът вали – да можеш да пораснеш.
И щом си тук – на някого си нужен.

И щом те няма… Правилно е всичко.
Добре е. И нормално. И красиво.
Да се родиш. Да искаш. Да обичаш.
Отива ти, че кротко си отиваш.

Човекът е тесто от сняг и сажди.
Човекът е човече мимолетно.
Прекрасно е, че беше тук. И дважди –
че времето ти свърши неусетно.

Усетих всичко. Аз бях там,
когато то се случи.
Един човек стоеше сам,
самичък като куче.

И куче след това дойде,
самотно по човешки.
Човекът беше пременен
с прилични чисти дрешки.

А кучето – дръгливо псе,
с разръфани ушета.
Но той във скута си го взе.
Почти замърка псето.

Изядоха един геврек
на равни половини.
И кучето като човек
полегна да почине.

И умореният човек
отиде да работи.
Но вече беше странно лек,
по-мек дори от коте.

Каква минута – като плод
в дланта му кротко капна.
Най-сладкото в един живот –
с приятел да похапнеш.

Дъждът, по-сладък от шира,
със дълги капки ме облива.
Наистина ли ще умра?
И вече няма да съм жива?

Във някой сочен следобяд
ще спре изобщо да ме има,
и чуруликащият свят
ще ме покрие със килима

на ароматната трева.
И с трепет, с облаци, с жужене,
заети много след това
ще бъдат всички тук. Без мене.

Вода. Земя. И благодат.
И няма да е по-различно.
Освен за моя собствен свят,
за който аз се грижа лично.

Ще се разпадне на перца,
трохи, иглички от елхите,
и думи – галени деца.
Дали ще ги осиновите?

И да се смеем, и да плачем –
живеенето е за малко.
За малко само нещо значим.
Една черта от  химикалка.

Приятели – дано са здрави.
Деца – дано да са щастливи.
Това най-много да оставим.
Довиждане – и си отиваме.

И нищо няма да си вземем.
И нищичко не притежаваме.
Освен, назаем, малко време.
И радостта, която даваме.

Първо правило на ремонта – направете всичко възможно, за да го избегнете.
Аз направих всичко възможно, но все пак ремонтът ме сполетя, и ме връхлетя, и макар че аз само помагам, а пък съм най-облагодетелствана от промените вкъщи, пак съм доведена до пълно изтощение.

Днес обаче прекарах няколко приятни часа в подреждане на книги. Отвори ми се още място, и сега част от книгите ми не са в колона по три; има отделно място за повечето детски книжки, а също и за фантастиката; за учебниците; за готварските книги; за безумните книги…

Всъщност неусетно подреждането се превърна в класиране.
Имам рафт със значима съвременна българска литература (не е задължително да ми харесва), имам си и гето-рафтове.
Имам едно място за най-любимите, друго – за тези, които ценя особено (една сериозна част от тях не съм прочела още)
Отделих специално книгите, които трябва да връщам.
Поезията тук, приказките – до нея.
Книгите, писани или превеждани от любими приятели – в съседство, мисля, че ще им бъде хубаво заедно.
А колко интересни нещица изникнаха покрай това – покани, снимки, писма, билети, дребни пари, картички…

Да вметна. Вкъщи се отнасят с особено уважение към мен. Като пререждаме гардеробите, всичко се изважда и се сортира на три купчини – за обличане, за изхвърляне и за зайци.

Призната съм!