Есенната тишина.
Да не я смутиш с гласа си!
Кротко помълчи. Една
мигла падна. И се скъса
паяжина. И златист
прах контурите запали.
Приеми, смирен и чист,
залезът да те погали.

Вчера си намерих кестен
и прогнозата е ясна:
непременно ще е есен.
Бавно слънцето загасва,

сменя си цвета морето,
в шал от пяна се загръща.
Прибери се там, където
има кой да те прегръща.

Късни рози, потъмнели,
като скупчени небрежно
смачкани чаршафи. Зрели,
напоени с дъжд и нежни,

във мъглата се потапят
търпеливо и разумно,
и надеждите им капят,
и разпадат се безшумно.

Сезоните са на квартира.
И всеки нещо майстори.
Един навреме се прибира,
а друг вилнее до зори.

Единият цветя засажда,
а другият му ги бере.
Един квартирата охлажда,
друг ръси пясък от море.

Понякога е неуютно,
а друг път като в собствен дом.
Един стените й ще бутне,
а друг разтребва мълчешком.

Декември мъкне кални чанти.
А август се разхожда гол!
И бедните съквартиранти
понасят този произвол.

Валя до обед, а сега е ясно,
и капките полека-лека спират.
Като уши на палав първокласник
листата руменеят и прозират.

Сив облак, с тънко розово поръбен,
блести, и слънцето е укротено.
Спокойствие със аромат на гъби.
Оранжево и матово зелено.

Усмихнатите локви се вълнуват,
когато вятърът ги гъделичка.
Следобед като този съществува
да спра и да се помиря със всичко.

Това не е стихотворение.
Това е текст на български, с който може да се изпее тази песен.
Трябва да се пробва, за да се разбере.
Аз съм слушала как я изпълнява Марина Господинова и сърцето ми й принадлежи завинаги.

Във летен ден, красив и тих,
далеч от мен замина ти.
Останах сам, и ти простих,
дори забравих те. Почти.

Но в този леден дъжд валят листата
и ме прегръща само тишина,
и аз очаквам теб и светлината,
и да се върнеш у дома.

Autumn Leaves – Nat King Cole

Нарушен уют. Чадърът
е направен от пищяли
на комари, тежко болни
от скорбут и от рахит.

Кой ме кара да излизам?

Град прогизнал. Път неравен.
А е ден човек да гали
милото си, или с книжка
да е във леглото скрит.

Есента е меланхолна,
есента е тъжна днеска.
Май настива. Май е болна.
Даже с новата прическа

пак не се харесва. Сухо
клонче гърлото й дращи.
Някаква гугутка глуха
глупаво глава поклаща.

Вятърът подритва орех.
Всеки бърза по задачи.
Никой с нея не говори.
Иде й да се разплаче

и сълзите й са близко.
Иде й да се остриже.
Иска някой да я иска
и за нея да се грижи.

✿

Ето тук има още, в коментарите. Вчера бе чудесен ден.

Руса като малък принц,
алена като лисица,
есента се настани
и потрепна със ресници.

Дъхава като смола,
сладка като сок от круша,
мека, пухкава мъгла
във краката й се сгуши.

И светът въздъхна цял
на листата от поклона –
нежен церемониал,
крехка облачна корона.

С навити крачоли
мъгливи тополи
прекрачват през плитката есен.

Включено на двайсет, грее
слънцето, пече си сладки.
Хрускави листа канелени.
Кестени приятно гладки.

Малки трепкащи моменти
хвъркат, весело разголени.
Есен е – по документи.
Но на пипане е пролет.

Костенурково-зелени
са дърветата одрямани.
По стъблата им, по мене,
по изстиналите камъни

слънцето подхвърля блясъци
като хладна лимонада.
В кафенетата по масите
никой днес не ще да сяда.

Вече е студено. Клоните
са увиснали от влага.
Тук-таме листа се ронят.
Котка неохотно ляга

на земята, после става,
после хуква възмутено.
После слънцето престава.
После – всичкото зелено.

Иван
Как живееш днес, Мария?
С битови детайли ти ми
SMS-че нашари,
па прати ми.

Колко захар на кафето
слагаш? Слагаш ли въобще?
Дреболии разни, дето
аз зарадвам им се ще 🙂
–

Има още →

Още нося лятното си тяло,
а пък то е тънко за мъглата.
Ветровете го обгръщат цялото
и го вдигат леко над земята.

Доверчиво гали дъждовете,
глупаво във къщи ги прибира.
Щом луната ледена засвети –
вижда се, през кожата прозира.

Топлината вече е изпита.
Пръстите са влажни и студени.
На кълбо се свива, беззащитно,
тялото, за лято пригодено.

Мек като опашката на коте,
сивият следобед спеше тихо.
Падаха листата от дървото,
но преди това се извиниха.

През мъглата дъжд полека мина.
Локвите потрепнаха насън.
И пейзажът кихна и настина,
а ще бъде цяла нощ навън.