Август вече е осъден
да е малък и отвъден,
скрит, заключен там, където
няма излаз към морето.
Студ ще му отнеме плама.
Ще е сам и ще го няма,
като в изпит по търпение,
като принц във заточение.

Пресрещат ме оранжево и жълто –
листата, разгорени като свещи.
Днес погледът ми цветовете гълта.
Днес нямам със кого да имам среща.

Сега усещам как се утаяват
тъгите ми по дадено и взето.
Днес имам да мълча. Да охладнявам
в хармония с ноември и с небето.

*

Тодор Толев

В пожълтелите градинки
почти няма стари хора.
Пейки има, но саминки,
неуютен е декорът.

А въпросните старици
знаят своята пътека.
Стискат в шепичка парици –
все ще има за аптека.

И за обед мъкнат хляба,
вкъщи ще приготвят супа.
В случай, че си имат дядо –
той обича пълна купа.

Верно, трудно се оправят
с дати, дози, снимки, всичко.
Но добре е – ще забравят,
божичко, че са самички.

…

В пожълтелите градинки –
събирачки на листа.
Бабите ще пият гинко
да си върнат паметта.

И какво ли им се губи,
да го връщат пак назад?
Техните мъже са груби,
както всичко в този свят.

И ръцете им са тежки,
точно както старостта.
И животът – пълен с грешки,
както паркът – със листа.

Те се мъчат да измамят
времето и то да спре.
Може би така, без памет,
бабки, ви е по-добре…

Правоъгълни бали слама.
Светлината е на петна.
Под небето – една голяма
и хранителна тишина.

Хоризонтът, извит в усмивка.
Ароматна прохладна пръст.
Във сърцето – покой. Почивка.
И надежда – околовръст.

Дъждът пониква от небето
и пуска тънички филизи.
Прозрачните му клонки, ето,
растат и до земята слизат,

и влага лъскава облива
дърветата изящно голи.
И сокът на дъжда прелива,
разпуква капките наболи,

и те блестят и натежават,
и падат сладки и узрели,
а по земята разцъфтяват
напити, сочни акварели.

Септември е преломен,
макар и милостив.
Дори да си бездомен
е лесно да си жив.

Той бавничко изстива.
Искри дъхът му свеж.
Септември си отива
обут с чорапи, пеш,

и няма лято – точка! –
угасва мълчешком.
Септември бе отсрочка
да си намериш дом.

.

Есента се загръща в дебели мъгли.
Есента стъпва тежко, надула корема.
И е чисто и просто – предстои да боли.
Не работи за нас озлобеното време.

Предстоят студове. Не вали благодат.
Закатанчени порти. Заковани кепенци.
Есента гушва силно умълчания свят
като грозно, любимо до болка детенце.

.

На пазара продават жилетки.
И чорапи – буквално до горе.
Снощи някой забравил е клетката
на студа да се вее отворена.

Сутринта се усети – излизал е
и храна си е търсил наоколо.
И листата изглеждат изгризани.
И по-сиви са сивите блокове.

Насъбрали се сенки по пейките.
Свети слънце, но зло и дребнаво.
И страхът със очите си зейнали
се опитва нощта да забрави.

Аз вървя и усмихвам се леко,
и сама с две ръце се прегръщам,
но студът вече знае пътеката
до сърцето на моята къща.

Гальовното ни лято –
без щъркели, без рози,
палатката си вдигна,
замина и забрави.
Отиде си – до атом.
Без ласки. Без възторзи.
Какво не му достигна?
Защо ни изостави?

Такова поражение!
Издънихме се всички…
Не бяхме ли щастливи,
добри и всеотдайни?
Във зъбите – с решение,
в косите – със тревичка,
отиде си – красиво.
самотно и сияйно.

Ръждиви старчески петна
нашариха листата.
Не искам да се наранят.
Трошливото им злато.

Треперещият им финес.
Въздишките им кротки.
Последният им ден е днес.
И първата разходка.

На тях дори не им е жал.
Отронват се красиво –
през въздуха – до тази кал.
И нежно я завиват.

Това е Гинко през есента.

Моля те, слънце, погрей за утеха.
Имам в багажа си шарена дреха.
Имам в обувките пясък от плажа.
Имам на майка две думи да кажа.

Имам и студ, по-дълбок от морето.
Цялото топло ми беше отнето.
Цялото лято на юг емигрира.

Слънце – стотинка. Капачка от бира.
Слънце – рисунка във детска градина.
Хапче, наронено наполовина.

Въздуха хапя. Дъхът ми не стига.
Дрехата ми е корица на книга.
Аз съм история. Разказ записан.
Спомен на пътник, във мисли улисан.

Губя се зиме. Намирам се лете.
Слънчице, слънце, стопли ми ръцете.

През ноември – топло време:
старец, който в парка дреме,

жълти дюли във градините
под небе – от яркосините,

сутрин – тънко заскрежено,
късо, обезоръжено,

без успехи, без доспехи,
потно под дебели дрехи,

жалко като стих неказан,
сочно като плод прерязан,

гузно и половинчато –
нито зима, нито лято.

Валя до обед, а сега е ясно,
и капките полека-лека спират.
Като уши на палав първокласник
листата руменеят и прозират.

Сив облак, с тънко розово поръбен,
блести, и слънцето е укротено.
Спокойствие със аромат на гъби.
Оранжево и матово зелено.

Усмихнатите локви се вълнуват,
когато вятърът ги гъделичка.
Следобед като този съществува
да спра и да се помиря със всичко.