Миналата година в Етрополе се почувствах така. Все едно там съм родена, все едно винаги съм живяла там. Едно нещо каза Щрак и аз си бях на мястото.
Защото ме приеха… не просто добре. Защото така ме приеха моите домакини.
В Попово – Светла и Тони.
В гимназия „Христо Ботев“ и в СОУ „Любен Каравелов“. Снимките са само няколко, но е хубаво да си ги имам.

А после ме заведоха да видя скалния манастир в Крепча. За първи път виждам такова нещо. И още нещо – за първи път тази година почувствах есента, с тишината й, със златистите паяжини в неподвижния въздух, мекото спокойствие, чувството, че в този момент всичко е наред.
Това е, което искам да запазя колкото може по-дълго – това чувство.
А когато то ми изчезне, знам къде да го потърся пак.

На втората вечер за десерт и за съвсем пълно щастие, видях Руми и изпихме една бутилка много хубаво вино. Снимки няма.

Тези няколко дни бяха невъобразими.  В три дни бях в една детска градинка и едно училище, в БНТ за Малки истории (най-после успяхме, Весела!) и на премиера – това в София,
а после в две училища в Попово.
През цялото време (и в момента), съм ужасно настинала, обаче какво нещо е публиката – когато трябваше, хремата ми спираше, появяваше ми се що-годе някакъв глас, идваше ми усмивката – и като за тези обстоятелства, всичко мина добре, нали?
А имаше и път, и великолепна луна, и приятели, и подаръци, разговори, които не искахме да свършват, весели и тъжни новини, скален манастир, есен, кафе във вълшебни чашки и животоспасяващ чай, аленият шал от Зоре – като ме прегърне шалът, все едно съм в сърцето й, Марийка и Скокльо, две библиотекарки в нисан микра под знака за Попово
Вече съм в Стара Загора, всичко е тук, наложи се майка и татко да ме посрещнат, защото не можех сама да си прибера букетите вкъщи, а се заинатих, че искам да им ги покажа
Трябва да сваля снимките от фотоапарата и от приятелите във фейсбук и в пощата
Но вие не знаете!!! Имам истински професионални снимки от премиерата в София, направени от любимата Ивелина Чолакова, сега ще сложа тях в блога, а другите – вероятно утре, като ги посъбера
Истината е, че почти спя
Майка и татко трогателно пазят тишина в другата стая
Сетих се какво искам да кажа.
Без приятели в беда не можем да оцелеем,
но в щастливи времена без приятели… просто времената не са наистина щастливи. Да споделиш радостта е страхотен жест, иска се да отделиш време, да подариш вниманието си, да си с открито и щедро сърце.

Благодаря!