Теменужките правят семенца. Аз не знаех. Дори имаше период, в който почти бях повярвала, че съществува специален градински вид лилави мишки, които разсаждат теменужките из целия град и се стараят да направят така, че всичките да разцъфнат в един и същи ден.

То не било точно тъй. Осинових си онези няколко теменужчета, които цъфтят между плочките до блока, и започнах да ги наблюдавам от близо. Това значи да коленича и да се наведа до земята, почти да опра нос в цимента, за да видя как са ми другарчетата. Коленичене и кланяне му е майката. Сигурно се спукват от смях като ме гледат. Те всъщност нищо не крият, погледнеш ли ги – всичко  си показват.

Цветчетата се превръщат в нещо като малки зелени плодове. Един ден те се разпукват, разделят се на три (точно както човек събира палец, показалец и среден пръст, за да се прекръсти). Разтварят си трипръстите шепички и се оказва, че са държали в тях малки семенца, като ситен сусам. И ги пускат.

Тогава се намесват дъждът и вятърът (и лилавите мишки, евентуално). 

Във всяко семенце живее една бъдеща теменужка. Всяко е достатъчно голямо, за да си намери път, място и всичко, което му трябва, за да живее.

Значи не може да е чак толкова трудно. Щом даже те го могат.

Спомням си много ясно първия си допир с тази идея преди 3 години – едни хора ще стоят в читателски гнезда и на всеки половин час ще четат един и същи откъс от книга, а други хора ще прелитат от гнездо на гнездо, докато чуят всички откъси, и по същото време същото нещо ще се случи в безброй градове на Европа.
Беше ми по-скоро неясно, нещо като „добре де, ще пробваме и ще видим“… и се включиха толкова много хора, че чуденето се превърна в радост, а четенето – в празнуване.
Ние не сме малцина, не сме сами, не сме странни. За мен поне е страхотно да го виждам и да го усещам. С всичко, което правя.
И ето, наближава 10 май 2017. Участвайки активно в празника, отново (и то с удоволствие) ще го пропусна, защото ще чета.
Ще гнездя в РБ „Захарий Княжески“ и цялото четящо войнство ще се извърви, и ще се видим.
Моят откъс е от книгата на Селя Ахава „Неща, които падат от небето“.
Чао до тогава 🙂

Когато остарее любовта
и я заместят с друга,  по-искряща,
по глупав нов закон я отменят,
или пък със досада я отпращат,

когато все не идва неин ред,
а после се окаже старомодна,
когато няма никакъв късмет
и нужното сърце не е свободно,

тя се оттегля, спира да тупти,
за нея вече въздухът не стига,
тя няма „аз“, остане ли без „ти“.
И си избира страница от книга,

завива се със бял и дъхав лист,
открива мир, утеха и спасение,
потапя се във сън, смирен и чист,
и се превръща във стихотворение.

Като си мисля за предишната ни среща в Русе, миналата година, споменът ми е оранжев, сигурно защото това е цветът на Хеликон. И аз се бях издокарала с оранжева фанелка, за да се вижда, че съм вътрешен човек. Аз чета всеки ден. А ти? Така пише на фанелката, и е вярно.
Споменът от срещата ни онзи ден е син. Толкова син:

Пътуването ми към Русе е уверено, тихо-нетърпеливо, пътуване към сигурно място. Нищо не отнема от привързаността ми към града. Не към града, а точно и специално към Хеликон-Русе, улица „Александровска“, хората, които обичам и местата, на които съм била.
Нищо не отнема, а всичко прибавя, задълбочава, разхубавява моята обич. Усещам, че към нея се е добавило нещо и от книгите на Иван Станков, от „Спомени за вода“, а също и от новите разкази, които предстои да бъдат издадени.
Вече познавам много от хората, които идват на нашите срещи. Хора, аз виждам как растат децата!
Ние идваме с новите си любови, с новите си бебета, с изкласили деца, с непоносими загуби, с новини за разказване, с прегръдки за даване. С безкрайна умора, с безкрайни надежди. Ние се гледаме и наистина се виждаме.
Сърцето ми е изпълнено с благодарност.
Ще взема назаем няколко снимчици, за да си имам хубости и радости в блога, а целият албум на Ваня Хинкова е тук.
Едно разбрах аз. Любовта идва там, където вече я има.

Направих малко лично езиковедско откритие, докато пътувах в автобуса към Русе вчера.

От мъжете се очаква да бъдат големи: да имат големи мускули, големи планове, големи постижения, да бъдат големи във всяка област и всяко отношение.

Светът изисква това от тях. Момичетата го изискват от момчетата (всички сме харесвали батковци, нали?), жените го изискват от мъжете, а и те самите имат такъв стремеж.

Можем да го признаем или не, но категорично е така. Повод и потвърждение на това разсъждение открих в самия език. Очевидно е:

Умалителната форма на съществителните имена от женски род не променя рода им: роза – розичка, сестра – сестрица, жена – женичка.

Отнемеш ли от големината на кое да е било мъжко нещо, то веднага губи своята мъжественост. Умалиш ли ги, съществителните имена губят мъжкия си род и преминават в среден: прозорец – прозорче, слон – слонче, мъж – мъжленце.

Ако ще е мъж, голям да е.

Ще се видим!
Към днешна дата програмата ми за май е такава:
3 май – на премиерата на „Помня Едем“ на Данка Калчева в РБ – Стара Загора
4 май – „Любовта идва“ в Хеликон – Русе
10 май – Европейска нощ на литературата (ще чета Селя Ахава)
11 май следобед – среща с ученици в 53 училище в Орландовци
11 май вечерта – премиерата на Ваня Могилска в София
16 май – среща с ученици в Пето основно училище в Стара Загора
18 май – на Каралийчевите празници в Стражица
19 май – „Джазът пее на български“ във Велико Търново
20 май – „Джазът пее на български“ в Чайната в София
24 май!
29 май – „Любовта идва“ в 8mamas в Бургас

 
Как бих могла да спя, когато знам,
че рапицата свети на полето?
Усмивката ми втурва се натам
и радостта ми с нея е заета.

Какво отдръпване, какъв покой,
когато тя не се пести, а вика?
По-свежа от лимон, с искри безброй,
красива и когато няма никой,

изящна и когато е сама,
най-жълто жълта, хубава без мярка.
През много километри, у дома,
в ума ми звънва, във съня се мярка,

събужда ме, високо ме държи,
показва как се свети, и изисква
ако ще се тъжи – да се тъжи,
ако си близко – да си много близко,

щастливо до изчерпване, до край.
Да стана истинска и цяла вече.
Ако е май – да бъде вечен май.
А после юни – вечен. Юли – вечен…

Ние може да се виждаме за първи път, може и никога повече да не се срещнем.

Но през часа, който споделихме, беше толкова уютно и вълнуващо, чиста радост, чиста тъга, чиста близост, че аз наистина имах нужда от допир, преди да се разделим. И всички, които дойдоха накрая, за да се погледнем съвсем отблизо, и ми дадоха прегръдка, всъщност ми дадоха нещо много повече.Ние си имахме един общ час безсмъртие и си тръгнахме с обикнати сърца.

Мисля, че затова се правят такива срещи. За какво друго?!

Благодаря! ❤
София, Весела, Петко, благодаря ви, че ми подарихте тази среща.

Харесва ли ти да си влюбен?
Например – да си влюбен в мен?
Сърцето ти кънти, събудено,
оглежда се, печели време.

Красиво ли ти е? Красиво
тъгите времето полира,
и чувството, живяло диво,
в желан уютен дом се спира.

Ти искаш да издигнеш къща.
Звънти болезнено-изящно
дъхът ти. В любовта се връщаш,
и нищо, че е малко страшно.