Напоследък много мисля за книгите и за четенето.
Винаги съм чела, но сега се опитвам да вникна в смисъла на четенето, във връзките, които то създава между мен и света. Винаги съм имала сърце, но и до сега имам само най-обща представа за анатомията и физиологията му. Не е странно, че мисля за книгите – те са мои.
Ето какво мисля днес:
Книгата е огледало.
Разбирам хората, които цял живот четат само една книга. Дали е свещена книга или пък роман като историята за Швейк; дали е томче с поезия, все едно. Те са като хората, които имат само една любов. Това не прави живота им по-беден или по-богат, прави го конкретния и единствен техен живот.
Книгите ги умеят тези работи, да откликват на читател, който е готов за тях.
Връщам се стъпка назад: книгата е огледало.
Можеш от бебе до старец да се оглеждаш в едно и също огледало, и то никога няма да ти покаже един и същи образ. Напротив, показва ту красоти, ту безобразия.
Младо лице и лице с белези, петна и бръчки.
Понякога лицето сякаш се опитва да слезе от лицевите кости. Понякога изглежда, сякаш се топи бавно.
Смело лице.
Покрито с целувки.
Подуто от сълзи.
Бременно тяло; тяло, което се възстановява. Бледо и изнежено; кафяво от слънце; болно.
Голо тяло, обгърнато от голото тяло на друг човек.
Самотно тяло.
А огледалото – все едно и също.
Има книги, които ги могат тези неща. Гледаш тях, а четеш себе си.

Лаген наблюдаваше планетата на монитора. Траекторията на капсулата позволяваше да види релефа в светлина, на каквато не беше случвал до сега. Планинският хребет беше почти отвесен от западната страна и светлината го обливаше щедро до ръба, а после следваше дълбока мастиленолилава сянка.
Лаген си спомни деня, в който тази планина израсна напълно. Беше сговорчива, пластична, израсна равномерно и точно както я беше замислил. Планините рядко показват такова благоразположение и инженерът винаги трябва да бъде готов за изненади, но този път – не. Рами от разсадника наистина му беше подбрал най-рафинирани семена.
С планините Лаген по принцип имаше успех. Харесваше му да се разгръща в по-едър мащаб. А планините винаги са добро начало.

Оставят те на чисто нова планета само с контейнер, пълен със семена. Имаш време – и то винаги изглежда безкрайно, отчайващо дълго в началото – и крайно недостатъчно преди финала.
Имаш светлина и тъмнина, суша и вода. Решаваш в общи линии концепцията и тръгваш. Първо се правят големите форми – планини, вулкани. Лаген не беше по подземната част, затова предпочиташе еднородни, плътни планети, върху чиято повърхност да работи на спокойствие.

След като постави планините, имаше само едно моментно усложнение.
Планини се правят както всяко друго нещо. Избираш мястото, поставяш семената, напръскваш с разтвор. Планината пораства за около два дни до края на първия етап. Тогава тя е висока до метър и половина, широка до два-три квадратни метра и все още може да бъде преместена, завъртяна или моделирана при нужда. После се оставя резервоар със съответното количество разтвор и инженерът се отдалечава. Резервоарът е настроен да се отвори и при разливането на разтвора планината израства, докато стигне до предвидения размер.

Лаген предпочиташе частта с моделирането. С изчисленията се справяше, но с труд и без увереност, дори сега, след цели 39 планети.
Да, с тази имаше един неловък момент – на втория материк планините израснаха рязко и оста на планетата се измести.
Лаген реши да я остави сама да намери равновесие. Беше забелязал (макар че не можеше да го докаже), че семената на планините винаги се стремят към пълния си потенциал и когато ги оставиш да се разгърнат, цялата планета се развива по-благоприятно след това.

Когато планетите са готови, се полагат семената на по-дребните форми, а на празните места се нанася паста, от която повърхнините омекват и стават лесни за вдлъбване.
Лаген понякога сънуваше езера с електриковосиня вода и с дъна, покрити с отпечатъци от пръстите му.

Беше доволен.
Работи тук прекалено дълго. Опита някои решения, за които беше мислил. Решения на ръба на разрешеното, и отвъд ръба – неразрешени решения. С неговия опит проверките бяха съвсем формални.
Донякъде и затова избра отдалечена, сравнително малка планета.

Обичаше моделирането. Всъщност…
Лаген прекъсна мисълта си, за да погледне за последно планетата в реално време.
Сбогом, мила. Съвсем скоро ще изпратят био-инженер и той ще донесе подходящи същества.

Лаген целуна пръстена си. Вместо камък – и това беше немислимо, абсолютно забранено и на практика чудовищно – вместо камък на пръстена му имаше планета.

Завивките ми топлят –
затоплени от тялото.
Нещата имат смисъл,
ако са част от цялото.

Че от какво да бъдат,
по дяволите, част?
Светът е безразсъден?
Светът е част от Аз.

Светът е хубав? Гаден?
Засрамващ? Спотаен?
От приказка изваден?
Светът е част от мен.

Вратите са отворени.
за всеки цвят и звук –
и аз съм отговорна
какви са, щом съм тук.

Блажено чувство – да избереш такси със затворени прозорци – значи климатикът работи и е хладно, да се пъхнеш вътре, и после – нищо.
Нищо не се иска от теб. Затвори очи.
Почини си.
В колата ухае на нещо приятно. Не го мисли какво е, просто е приятно. Като сладоледа едно време.
След жегата навън този хлад успокоява и лекува.
– Къде отиваме?
Шофьорът ме гледа с интерес. Не се усмихва, не е отишъл чак толкова далеч, но една усмивка наднича точно зад рамото му. Не е усмивка, слънцето е – слязло е ниско, но пак свети с пълна сила.
Усещам как лицето ми, разхладено от климатика, изведнъж пламва от вътре навън.
– Извинявайте!
Казвам адреса и колата потегля. Прави обратен завой и сега слънцето свети право в очите ми в края на правата улица, а тротоарите са покрити с дълги сенки.
Август е. Не е редно в такъв ден човек да е бил на работа девет часа и да е толкова уморен.
Поне да правех нещо смислено. Присъствие телом в стая с пет бюра – четирите от тях празни. Стени, покрити със стелажи с папки. Жива душа не влезе цял ден в стаята, телефон не звънна, не направих нищо смислено, затова съм уморена, все едно девет часа собственоръчно съм закопавала ослепителния, леко мазен, бавен, отпуснат августовски ден. Както вчера и както утре.
Колата се движи съвсем гладко. Изобщо не бързам да пристигна.
Не ни хваща нито един червен светофар, един-два пъти имаме късмет, ние с шофьора, другите светофари пък ги избягваме, като минаваме по малки пресечки.
Свършва една песен по радиото и започва друга. Тази я обичам. Тактувам с показалец по дръжката на чантата си. Движението привлича погледа ми, гледам ръката си като нещо чуждо, като живо същество, което води собствен живот, ето, танцува му се. От прохладата халката на пръста ми вече не е така злобно впита. Колко малко е трябвало…
Шофьорът също потупва волана с пръсти. Поглеждам към него, срещам погледа му и се засмиваме. Приятно е.
След този завой излизаме точно до старото ми училище. Миналото лято най-после го пребоядисаха, беше жълто, сега е червеникаво, почти кафяво, не мога да свикна, макар че го виждам всеки ден. След малко ще бъдем пред къщи.
Отпускам се назад, притискам главата си към облегалката, стисвам силно клепачи.
Пожелавам си да не пристигаме преди края на песента.
После си пожелавам още малко нещо, все едно придърпвам предпазливо завивка към себе си – да подминем блока, да обърнем, да не спираме, да падне яркосиният здрач, да караме през лилавата нощ, под жълтите звезди, край светлинките на села в далечината, да караме до морето, какво, август е.
Боже, от кога не съм се целувала за пръв път с някого.
После пристигам, плащам, слизам, слизам, слизам, кацам на размекнатия асфалт, прибирам се вкъщи.

Здравей.

Не съм ти писала отдавна, защото не искам да ти пиша. Искам нещо друго – да си тук, на този диван.

Аз го намерих!

Беше изхвърлен на улицата. Казах ли ти, че до нас се нанесоха нови хора? Не помня кога беше последното писмо. Нищо.
Зелената къща я продадоха. Още не съм виждала новите съседи. Виждам само майстори, които идват сутрин и си тръгват вечер. Живият плет вече е по-висок от мен, не само скрива градината, а успява да погълне и шумовете. Не чувам ремонта, никой не ме безпокои, не се тревожи.

Сигурно майсторите са изнесли дивана. Видях го и веднага го харесах. Избутах го до вратата и доста се измъчих, докато го вкарам в двора – накланях го напред и назад, издрах си гърба на касата. Сигурно съм била жалка гледка, докато се катерех по дивана-чудовище и ту го бутах, ту го дърпах, докато го вкарам вътре. В такива моменти си ми черен. Защото те няма! Мога без теб, но с тебе щеше да бъде толкова по-лесно. Вбесявам ти се и ми идва сила – диван мога да преместя.

Изтиках го зад къщата, под крушата.

Диванът е широк и обемист, заоблен. Точно такъв исках, помниш ли – диван, на който да заспиш следобед, а аз да се пъхна между гърба ти и облегалката, и пак да не ни е тясно.
Дамаската е жълтеникава, доста прокъсана. Намерих на дъното на раклата една тъкана черга и с нея го покрих. Не му трябва друго.

Откакто го примъкнах на двора, прекарвам следобедите там.
Знаеш ли какво виждам? От лозето не е останало почти нищо. Малините са решени да завладеят цялото място. Лешникът и черешите изсъхнаха още преди две зими. Двата ореха са пораснали, няма да повярваш на очите си, ако видиш – малкият орех вече е голям почти колкото стария.

Лежа на дивана и през рехавите клони на крушата наблюдавам небето. Или седя по турски и гледам тревата. Малините. Веднъж една малина се отрони точно когато погледнах към нея.

Имам книги, а под възглавницата – тази тетрадка, в която и сега ти пиша. Вода в плетената дамаджана – чудно колко е студена водата от нея.

Много спя. Спя по цяла нощ, понякога пия кафе сутрин и пак заспивам. Спя и на дивана следобед. Много ми е странно да спя под открито небе, отвита. Все едно ще падна в небето.

Понякога мисля за змиите. Почти ги виждам как се плъзгат и скриптят като въжета. Така си представям. Ако змиите дойдат, ти ще си виновен.

После започвам да мисля за нещо друго. Как ще ме затрупат листата на крушата наесен.

Понякога гледам двора, но вместо запустението, го виждам такъв, какъвто беше преди. Гладко окосен, плосък като длан, а ти пиеш вода. Или обърканият ти детински поглед, когато видиш, че за една нощ са пораснали милион глухарчета.
Лозето, когато все още беше лозе.
Ние, когато все още бяхме ние.

Иначе съм добре. Нали ти казах. И ти не си ми писал, значи и ти си добре. Така го разбирам.

Ела някой път, ще ти покажа дивана.

Комарът Шарл се събуди, протегна се сладко и се претъркули на другата страна. Песента, с която беше заспал, също се събуди в ума му и той си я затананика от мястото, на което сънят я бе прекъснал:
– Elle me dit des mots d’amour
Des mots de tous les jours
Et ça me fait quelque chose…
Гласът му приятно отекна и той се засмя от удоволствие.
– Elle est entré dans mon cœur
Une part de bonheur
Dont je connais la cause… – и пак се засмя.
Шарл беше дребен и смугъл. Крилата му бяха по-гладки от коприна, краката му – пъргави, очите – зорки. Това си беше, както винаги.
Но всичко друго – не. Защото Шарл беше влюбен, ужасно влюбен и изобщо – най-влюбен от всякога досега.
Цяла нощ спа на рамото на момичето. Тя ухаеше упоително, кожата й беше нежна и леко влажна и Шарл реши, че не иска нищо друго, освен да прекарва с нея всяка нощ до края на живота си.
Той не познаваше други комари, нито пък други хора. Попадна в стаята й по каприза на един полъх на вятъра и остана там.
За един – каприз, за друг – съдба.
Шарл блаженстваше. През деня стоеше край локвичката, която откри на дъното на една кристална ваза. Съзерцаваше безбройните си отражения по шлифованите повърхности на кристала, губеше се в лабиринта от искри и слънчеви зайчета и давеше копнежа си в топлата размътена вода. Усещаха се нотки от роза и ехо от маргаритки, блед мирис на гниене и тръпчив нюанс на безнадеждност. Шарл се опияняваше от ароматите, отдаваше се на очакването и така се подготвяше за нощта.
Той беше наясно, че е комар, а тя – момиче, но това не беше пречка за него. Искаше да стъпва по кожата й, да скита по нея с часове, да броди из джунглата на косите й, да се люлее на дъгите на миглите й, да жужи до ухото й, да се носи по въздушните течения на дъха й, просто да я обожава. Тя бе за него увеселителен парк, неовладяна територия, загадка, удоволствие, дом и божество.
– Et dès que je l’aperçois
Alors je sens en moi
Mon cœur qui baaaaat….
Шарл направи няколко танцови стъпки. Гребна малко вода, пийна от шепата си, а с остатъка от капката намокри лицето си. Почувства такъв прилив на радост, че скочи с два крака във водата и сам се изненада от скока си.
Крилата му понатежаха. Имаше още много време, докато тя влезе в спалнята, докато се приготви за сън и си легне, докато заспи дълбоко, докато започне да диша тихо и равномерно като планета.
Тогава Шарл щеше да кацне. И да остане чак до сутринта.