Аз, долуподписаният, в ясно съзнание и по своя воля пиша това завещание, защото чувствам, че не ми остава много време и искам да се разпоредя със земните си притежания, за да се разведри душата ми и да се откъсне от този свят леко, както пеперудата се откъсва от чашката на цвете, без да е допила нектара.
Къщата, заедно с двора и ябълковите дървета, оставям на онзи, който намери това писмо.
Човек, проявил воля и издръжливост да стигне чак до тук, заслужава награда. А ако се случи да е заблуден нещастник, оставил живота си в ръцете на съдбата, дано моят дом се окаже пристанът, който е дирил. Ако пък е клетник, сторил зло на невинни и беглец от ударите на закона, уединението ще бъде негов затвор, без угнетението на принудата, без униженията, наложени от груба чужда сила, без очите му да понасят обидата на решетките, когато вдигне поглед към търпеливото и великодушно небе. Нека тук моят непознат наследник да намери радост и мир.
Заедно с къщата, която е малка, но доста удобна за сам човек, върви извор. От края на градината след последната ябълка гледката е неописуема – виждат се три планини наблизо, и гънките им се редят, докато избледнеят в далечината и се слеят с небето.
Често съм си мислил дали моите три планини са направени от небе, или небето е от камък, че така охотно и с лекота се сливат.
Водата от извора и планините от облак, и небето от скала са също толкова мои, колкото и къщата. Нея сам я направих, отгледах я камък по камък, посадих ябълките, ашладисах ги, доведох им вода. Затова завещавам дома заедно с целия си дял земя и небе.
Нямам документ за собственост. Насам от половин век не е стъпвал друг човек освен мене и никой не знае, че съм тук.
Усвоих мястото с трепет и уважение и за всичките години на обитаването си не навредих на земята, а я подреждах и опитомявах, съобразявах се с волята й, гладувах, когато ми обръщаше гръб и добрувах, когато беше щедра. Никога не погледнах назад и не й изневерих нито с дело, нито с помисъл да се върна там, където вече никой не ме търси, никой не ме чака и никой не ме помни.
И ако сега пиша това завещание, то е за да освободя от съмнения и угризения непознатия, който един ден ще мине край дома ми. Ще го призове жуженето на пчелите, ако е пролет, или тупкането на зрелите ябълки ще му се счуе като стъпки на дете, ако е през есента. Ще се провре под сплетените клони, ще види къщата ми, ще се осмели. Ще седне до тази маса. Погледът му ще падне върху писмото.
Здравей, пътнико. Добре дошъл си в своя дом.

Крокодилът дари публиката с усмивка.
Усмивката беше смутена и нервна.
Публиката също.

Хората бяха виждали този крокодил безброй пъти, и то не чак толкова отдавна. От самото начало на кариерата си – млад, зелен, наперен, покоряваше всички още излизането си на сцената. Красив, елегантен, с блестящи очи, той се покланяше сдържано. Приближаваше колкото може повече до първия ред зрители. Винаги запазваше първата минута за тях (тези билети бяха в пъти по-скъпи). Мълчаливо установяваше контакт. Вглеждаше се в лицата. Концентрираше се – вниманието му ги притегляше напред. Те се привеждаха в очакване, затаяваха дъх, дори им се причуваха първите думи.
Напрежението ставаше осезаемо. Крокодилът стоеше в кръг от светлина. Шумовете в залата се слягаха – а залите бяха огромни, с хиляди присъстващи – наставаше тържествена тишина. Крокодилът така приковаваше вниманието, че се случваше да примигне и някой да припадне. После се усмихваше и цялата зала отвръщаше на усмивката му.
Той си поемаше дъх и когато започнеше да говори, хората отпускаха рамене, размърдваха се и с радостно облекчение започваха да попиват думите.

А думите на крокодила! Той разказваше истории, които никога не се бяха случвали, а всеки от присъстващите ги усещаше като свои и се питаше – от къде този крокодил знае това за мен? Как е разбрал, как ме разбира? Как е възможно той да ме познава по-добре и от родната ми майка?
Зрителите се връщаха към времето, когато са били невинни и благородни. Припомняха си отколешни мечти и пред очите им се откриваха пътища; прости, но хитроумни ходове; възможности и удобни моменти за постигане на желаното. Крокодилът разкриваше тайните на света, с няколко думи успяваше да го приближи, да покаже чудесата му, да направи така, че всеки да се почувства вдъхновен и всемогъщ.
И още нещо. Магията на крокодила имаше ехо. Няколко дни след среща с него хората продължаваха да сънуват щастливи сънища, да се държат мило, да ходят из града с безпричинни усмивки по лицата. Някои твърдяха, че срещите с крокодила носели късмет и в работата, и в любовта. Други им противоречаха – а всъщност то си беше потвърждение:
– Истината е, че той не прави нищо повече от това да внуши увереност и от там – смелост. А всеки знае, че който се усмихне, става по-привлекателен, и ето ти късмет в любовта.
Мнозина се влюбваха в крокодила. Искаше им се завинаги да останат потопени в светлата му аура, леки и защитени. Искаха да продължат да се чувстват така безкрайно дълго. Да водят очарователни разговори, да се смеят заедно, да се губят в усмивката му. Да го имат за себе си. Да чувстват одобрението и благата му благосклонност.
Но след всяка среща, докато светлината още не беше угаснала, а сълзите от вълнение мокрееха по лицата на зрителите, крокодилът изчезваше, гмурваше се в улиците на градовете като в реки и се изгубваше.

Когато признанията на крокодила бяха качени в интернет от онзи барман  – крайно непрофесионална постъпка, която му спечели завистта и омразата на хиляди – обществената реакция беше странно приглушена. Повече ропот, отколкото крясъци, повече ръмжене и плясък на крила, отколкото…

Крокодилът не направи изявление. Нито отрече разкритията, нито се извини.
Това наистина бяха чисто лични неща. На никого не влиза в работата, че извън сцената е бил самотен, отчаян, скапан зъл карък, разочарование за родителите си, изоставен от всяка жена, с която някога е пожелавал да бъде близък.
Все едно цялата му сила, опитност, лекота и добър късмет се бяха изливали в думите и чрез тях – у другите хора.

След близо три месеца мълчание крокодилът обяви дата за следващ спектакъл.
Билетите свършиха на часа.

Крокодилът дари публиката с усмивка.
Замълча за момент, изправен, сам.
После въздъхна и заедно с него публиката се засмя.

Уууу, всичко тревясало!

Почуквам тихо с мотиката.

Баба ми слуша, но се спотайва

„Влез!“ ли да каже?

Поприкрий си сърцето! Всеки има тревоги и грижи
и над всеки в небето на безкрайни гердани се нижат
гръмотевици, птици, снежинки и пух от тополи,
всеки знае какво е тъга и възторг, че е пролет,
всеки все пак е сам и протяга надежди и думи,
и се свива от срам, и се прави на храбър и умен.

Няма нужда и ти да добавяш към общата врява
и въздишка, и паника, че остаряваш,
и – обиден сирак – да посягаш с юмрук към звездите,
да жужиш за вкуса на меда, и кръвта да опиташ.
За какво е това безразборно и бурно споделяне?
Ти си градско дете на пазар сред животни и селяни,
ти си хлебна троха, изтървана в завод за машини,
ти си пътник и много далеч е родината.

Ти си чужд, неуместен – и пак си еднакъв със всички,
ти си звук, изговорен погрешно, но звук си от сричка.
То е толкова ясно и толкова неразбираемо –
че животът е твой, ала само за малко назаем.
По-добре помълчи. Съзерцавай. Гушни си детето.
Между хора бъди, но все пак поприкрий си сърцето.

Катастрофи, войни и взривени недели.
У дома се върни. С мен недей се разделя.
Страховете налитат. Маршируват омрази.
Искам да се опитам някак да те предпазя.
Ветровете са бесни. Дъждовете са груби.
Ако знаеш къде съм, няма да се загубиш.
Аз си търся утехи в разцъфтялата пролет
и се вслушвам във ехото. На кого да се моля?
Безразлично небето – ни помага, ни пречи.
Аз съм тук, а детето ми е ужасно далече.