Не сме в силата си.
Не сме в радостта си.
Душата ни постоянно е някъде другаде.

То се вижда по мобилните телефони. Постоянно ги носим със себе си в очакване някой да ни повика.
(Телефонен повик с три букви.)
Постоянно желаем да сме някъде другаде и говорим с други хора, не с тези около нас.

То се вижда по десетките часове на денонощие, прекарвани в интернет.
По безкрайния чат в мълчание.
По въображаемия секс с непознати, докато партньорът ти спи самотен в леглото ви.

Душата ни е другаде.
И умът ни.
И сърцето ни, затова общуваме без душа, работим без мисъл и в работата ни няма сърце, пулс, дъх и дух.
И не си я харесваме.
И още повече искаме да се махнем.
И сме изтощени от повдигане на пръсти и от протягане на ръце към това, което никога няма да видим.
И ако го видим, вече няма да го искаме.

Не сме в силата си.
Не сме в радостта си.

Измъчва ме носталгия по тук.

Твоето нещо ще те намери.
Скътани вещи в тъмни килери.

Точните думи – в някоя книга.
В празника шумен – няколко мига,

твои и само за тебе приготвени.
Две-три идеи, в ума ти закотвени.

Цветето. Вазата. Сянката. Шепотът.
Точно ей тази светулка във шепата.

Значи е важно, причина си има
именно аз да ти бъда любима.

Както със теб сме смутени и смешни,
за да ме видиш, когато те срещна,

важното, тихото, страшното, нежното –
твоето нещо, това, неизбежното,

то ни е чакало, то е избрало
да сме си заедно, да сме си цяло.

*

Приятели, книги, детски играчки.
От това може да излезе един доста приличен рай.

Снимката е направена от Силвия Димитрова на премиерата на „Добавено лято“ в книжарница Хермес по време на „Пловдив чете“, вчера. 🙂

Литературен фестивал „Пловдив чете” 2012

6 – 11 юни

Аз ще хвана началото – утре следобед ще отида да видя какви деца учат в Гимназия „Св. Св. Кирил и Методий“ – един учебен час само ще бъда там, между 15,40 и 16,20… нещо такова.

После ще видя откриването.

После аргументирано ще се възхищавам на книгата на Евгени Черепов „Добавено лято“ в книжарница „Хермес“ – Централ от 18:00.

После – цялата програма е на мое разположение.

🙂

Когато те обикнах,
тъгата беше сенчеста поляна
със шипки и със гущерчета,
стрелкащи се в лайката.
Понякога отивах там
да помълча
и да погледам облаците.
С времето
нашата любов порасна
и се разпростря,
модерен град с предградия
с музеи и сладкарници.
Подземната железница
на нашата любов
препуска;
площадите й
са окичени със знамена.
А цял един квартал
с небостъргачи
и с непрогледен трафик
е тъгата.

*

Две слънчеви зайчета
се гонят по блока.
Те нищо не знаят.
Те нямат посока.

Кръжат и се спускат,
блестят и надничат,
и блока във блузка
от слънце обличат.

1986

.

От 1972 година до сега, без прекъсване, в Държавна психиатрична болница „Доктор Георги Кисьов“ – Раднево, се провежда Майски фестивал на изкуствата.
Тази година фестивалът ще бъде на първи юни.
От 10 часа сутринта в Залата за културтерапия ще бъде представен спектакълът „Има ли смисъл да утепваме мечка“ от Панчо Панчев, режисиран от Ивелин Керанов.
Снимките са от днешното предпремиерно представление.

*

Аз заспивам в ума си
като в бункер бетонен.
Мисли сиви и къси
безполезно се ронят,

рамене вкаменени
се повдигат сънливо,
и се чувствам сменена
с нещо тежко, неживо,

нещо бавно, което
в мен се е настанило,
то расте от кафето,
то е нервно, немило…

И кого обвинявам?
То е влязло, докато
мрънкам и съжалявам
за дъждовното лято,

неудобния климат
и природата цяла…
Недоволството има
тихо, ситно начало,

но не спре ли навреме,
радостта се задъхва,
и дъждът ще задреме,
и липа не полъхва,

и защо още мрънкам…
Слагам новата рокля,
и излизам навънка
за да се поизмокря!

*

Хубава дума е „стихотворение“.
В среден род, непретенциозно, а пък дългичко, така че най-естествено да получи дължимото внимание, докато човек го изговаря.
Прилича на животинче от приказка на Туве Янсон – две кръгли любопитни очи под рошав бретон.
Зъбите ми изтръпват и получавам пристъп на гадене, когато чуя думата „стихо“.
Моето животинче-стихотворение – остригано и наранено, или пък, в по-добрия случай, едва се мерва профилът му, докато бяга от онзи, който така му е смачкал думата.