Времето не се променя
и Луната е прилична.
Вън листата са зелени.
Който може, ме обича.
Музика, каквато искам,
вее тихички дантели.
Облаците слизат ниско.
Чаша ментов дъжд споделят.
Равновесно. Неподвижно.
Хладинка във дрехи ярки.
Под дърветата безгрижно
юли спи на пейка в парка.
Мъчително безсилие.
Пълзят ми буквите.
И знам, че
страниците пожълтяват
по-бързо и от нокти на пушач.
А костите в ръцете ме болят като изгнили.
Тежат ми
книгите, които не държа
тежат ми
липсващите продължения на дланите.
Легнахме си снощи
прегърнати и топли,
не помня аз какво сънувах,
но ти ми каза сутринта –
сънят ми означавал,
че ме обичаш.
Снимки: Атанас Жеков
В непоносимата жега и скверен шум във влака за Пловдив (в купето – агитката на „Берое“ на път за Смолян) започнах да чета „Токио: отменен“ – книга на Рана Дасгупта, преведена от Невена Дишлиева-Кръстева и издадена от Жанет 45.
Приказна!
Пътувах, прибрах се, и ето, днес прочетох на глас първата история, „Шивачът“. Ако искате да послушате, можете да изтеглите файла (MP3) от тук:
Линковете за достъп до файла ще бъдат активни до : Вторник 14.08.12.
Опитвам се
да се откъсна.
Налагам си
да се владея.
Днес не погалих гръбчето
на книгата ти,
когато минах покрай нея.
Любовта си прегриза
прикованата лапа.
Предпазливо излиза.
С капки кървави цапа.
И е страшна. И куца.
И не стига далече.
Заплашителни звуци.
Тежки сенки препречени.
Самотата посяга
болно да я прегърне.
Няма как да избяга.
Няма как да се върне.
Няма път, няма място,
и трепери самичка.
Диша плитко. На тясно.
Ужасена лисичка.
Купче есенни листи,
мокри на тротоара.
Златно облаче чиста
рязко вдишана пара.
В Стара Загора ще откриват Валдорфска детска градина, ето тук е написано.
А това лято вечерите ще има занималня за майки и изобщо за възрастни… в смисъл, които не са деца… добре де, разбрахте ме! – рисуване, музика, хубави неща.
Там си направих това пиленце от сух филц.
Нали е миличко?
Дъждът на мене чака!
На мене чака сушата!
Светулки пушат в мрака.
Калинки бъбрят сгушени.
Рояк врабчета – целите
подхвърчат от вълнение:
– Нали ще ни заселите
в добро стихотворение?
– Там, вижте, да е весело…
Да има и заглавие… –
котаците унесени
бълнуват от тщеславие.
За нас – да бъде ярко! –
изискват пеперудите. –
Очакваме, другарко,
добре да се потрудите!
Природни феномени,
бозайници, инсекти
се трупат покрай мене
с надежди и проекти.
Не книга, а гъмжилище
сега се очертава.
На бръмбари е жилище
поезия такава!
Когато бях малка, имах една много любима книга – „Хей, крийте се!” на Казис Сая. В нея се разказваше за едни дребосъчета, които живееха… в някакви гъби в гората? Не знам, не помня, но беше много интересна и имаше жълта корица. Помня и шрифта на заглавието… а къде е книгата – не знам.
В къщи всичко е затрупано с книги, натъпкани, притиснати една в друга, в чекмеджета, по рафтове, в буркани и в консерви. Едва ли не.
Като не знаеш къде ти е някоя книга, все едно, че си я нямаш. Къде е „Гретхен Закмайер”? Къде е „Малкият вълшебник и голямата двойка” на Уве Кант? Къде ми е „Хей, крийте се”?
Днес никой не знай, днес никой не знай.
Но!
Имам нова книга на Казис Сая – „Близнаците Угри”.
Получих я като дар от Павел, който чете блога ми (здрасти :)) Той ми я прати в замяна на куклата Нини, известна още като Марияни Нимирияну.
И така, „Близнаците Угри”.
Преведена е от литовски от Антония Пенчева. Корицата е на Капка Кънева. В същия стил като корицата на „Негър” от Татяна Громача (ако някой я е чел, извинете, вие открихте ли някъде негъра?)
Първо си мислех, че книжката се казва „Близнаците УгриН”, защото бинокълът прилича на Н, но после си усетих грешката.
Пиша това, за да ви кажа, че книгата е много хубава и да ви я препоръчам.
Мария Донева 