Любимо лято! Ласкави лозници
листа люлеят. Лястовици. Лапки
лениво ближе котка. Леки птици.
Луната – с лятна рокличка на капки

просветва като весело момиче,
което привечер ще има среща.
Луничките й много й приличат.
Латинки. Лайка. Ласкаво. Горещо.

Лилава нощ любовно ляга. Лъхва
тих полъх – пеперуда кадифена.
Небето се разхлажда и въздъхва.
Любимо лято, поживей си с мене…

Първо правило на ремонта – направете всичко възможно, за да го избегнете.
Аз направих всичко възможно, но все пак ремонтът ме сполетя, и ме връхлетя, и макар че аз само помагам, а пък съм най-облагодетелствана от промените вкъщи, пак съм доведена до пълно изтощение.

Днес обаче прекарах няколко приятни часа в подреждане на книги. Отвори ми се още място, и сега част от книгите ми не са в колона по три; има отделно място за повечето детски книжки, а също и за фантастиката; за учебниците; за готварските книги; за безумните книги…

Всъщност неусетно подреждането се превърна в класиране.
Имам рафт със значима съвременна българска литература (не е задължително да ми харесва), имам си и гето-рафтове.
Имам едно място за най-любимите, друго – за тези, които ценя особено (една сериозна част от тях не съм прочела още)
Отделих специално книгите, които трябва да връщам.
Поезията тук, приказките – до нея.
Книгите, писани или превеждани от любими приятели – в съседство, мисля, че ще им бъде хубаво заедно.
А колко интересни нещица изникнаха покрай това – покани, снимки, писма, билети, дребни пари, картички…

Да вметна. Вкъщи се отнасят с особено уважение към мен. Като пререждаме гардеробите, всичко се изважда и се сортира на три купчини – за обличане, за изхвърляне и за зайци.

Призната съм!

Снощи поемата за заека имаше официална премиера.
Дойдоха много хора, много повече, отколкото очаквах и се надявах.
Дойде моето сладко семейство, и това е страхотно, защото и в поемата се говори за семейството.
Беше топло и беше хубаво. Сега в къщи ухае на лилиуми, в хладилника има моркови и поостанала мента, а в сърцето ми – желание да пътувам и да говоря, и да се смея.
Мечтая си за новата книга. Чудя се какво да правя с този заек. Имам няколко много обещаващи идеи за него. Продължавам да се вълнувам.
Ето тук, в блога си, Николай Колев е разказал много мило за снощи.

Благодаря!

🙂

Това малко зелено легло
беше на Ивелина, на Мария,
на Нико, на Андони, на Иво.

Една нарисувана лисичка

ги преведе през сънищата,
през тряснатите врати,
през далечните камбани,
през високата температура,
през ваксините, през млякото, през чая.

Боже на детските легла,
боже на плетените кошчета,
боже на люлките,

грижи се за малките в твоята кошара
и не забравяй нарисуваната лисичка.

Четене на глас на стихове и поема

1 август, 19:00 часа
Фоайето на Радио Стара Загора

Официална премиера на поемата

„Заекът и неговата мечта“

Мили приятели! Имам идея!
Каня и вас да се включите в нея.
Случи се тъй, че написах поема.
И си реших – аз защо ли не взема
и да я кажа пред всички на глас?
Не, не пред всички, а само пред вас!
Може да стане! Помислих, и ето:
в сряда. На радиото фоайето.
Точно във 7 – да бъде по-хладно.
За да не слушате рими на гладно,
знайте, че топло ще бъдат приети
всякакви кифлички, сладки, солети.
Аз ще ви черпя със тоник и мента,
за да е свеж и прохладен моментА.
Юли преваля и август пристига.
Лятос – поема. На есен пък – книга.
Давам ви повод да се съберем,
че ще се изпозабравим съвсем.
Нека се видим да ви прочета
„Заекът
и
неговата мечта“!

🙂

Тук елхите потрепват със тънки игли.
Тук и птиците пеят тревожно.
Ти живееш в гора със вълшебни мъгли
и да тръгнеш не ти е възможно.
По черешата съхне изпраният цвят,
а дъждът с капки люляка цели.
Аз ще дойда за теб, и ще тръгнем назад
към двореца, огласян от трели.

Твоят дом – очарован, прикрит и смутен,
е скрит от света и от мене.
Ти не знаеш – духът ти е там заловен,
омагьосан в гората зелена.
Нека съхне тревата без капка вода
и луната да чезне в небето.
Все едно, аз ще дойда да те отведа
в светъл замък с балкон над морето.

В кой ден ще излезеш, във колко часа,
внимателна и предпазлива?
Кога на ръце аз ще те отнеса
там, където ще бъдем щастливи?

Ще те грабна, щом искаш. Насреща съм, знай.
Колко сили съм пръскал без нужда…
Ще си имаме свой, малко бедничък рай,
щом дворците прекрасни са чужди.

Един опит, с цялото ми смирение.

Да е ясно – аз съм си момиче!
Нищо, че синът ми е голям
и подир госпожиците тича.
Той се чувства възрастен. Аз знам,

че е друг човек, съвсем отделен
и си има път определен.
Време му е с мен да се разделя
в някой прекалено близък ден.

Той вода студена пие потен.
Пие и каквото там си ще.
Учи. Управлява си живота.
С мене се държи като с дете.

Дава ми акъл и ме поправя.
Не съвети, иска джобни само.
А пък аз не трябва да забравям,
че е мъж, не бебето на мама.

Той ще тръгва ей сега. След малко.
Стискам палци. Няма да го спирам.
Той е мъж, а аз съм още малка.
Гледам. Всичко знам. Но не разбирам…

За него друго е по-важно –
не любовта. Не любовта ми.
Той трябва пътя да покаже.
А аз от този път го мамя

да слезе – само за минута,
за миг дори – но да ме види
как страшно дълго ще се лутам,
ако от мене си отиде.

Той има мисия. Идеи.
Той има работа да върши.
Аз искам само да се смеем,
докато този свят се свърши.

Аз искам бебета. Да плачат
и да ме хапят с млечни зъбки.
Той търси кръста, и палачът
очаква твърдите му стъпки.

Високо, трайно и значимо
е неговото. Аз съм ниска.
Мечтите ми са постижими,
но той деца и дом не иска.

Той ври, кипи, строи, говори,
и аз поглъщам всяка сричка.
Но той обича всички хора,
а аз не искам да съм с всички.

Мария
Вали дъжд на парцали,
вали дъжд на откоси,
и водата ме гали
между пръстите боси,

между пръстите пясък
и във чехлите тиня,
и каквото донася
този дъжд – ще отмине,

ще отмине небето,
смешно мокрият юли –
като нещо, което
мимоходом сме чули.

ТТ

И ще дойде полека
топла есенна пара,
и мъглицата мека
като дъх на попара,

и ще вейнат вихрушки,
ще простине морето,
дим от печени чушки
ще просмуква прането,

и денят ще се сгуши
като баба на сянка,
ти плетеш, аз пък пуша –
ние, вечните двамка…