Ако трябва да съм напълно честна, малко ми е притеснено да говоря за „Зимоковецът” (автори Тери и Лин Пратчет, илюстрации Пол Кидби, превод на български Катя Анчева, изд. Архонт-В ООД).
За Тери Пратчет и неговите книги има много ревюта в нета и всички са написани страхотно компетентно, а една твърде голяма част от ревютата е отделена, за да се обясни подробно защо преводът им е лош.
Моят английски ми стига, колкото след 50 грама алкохол да се осмеля да сглобявам изречения, с които компанията да се доразвесели (без връзка с това, какво конкретно се опитвам да кажа).
Въпреки това винаги ми се иска да изръмжа на големите разбирачи – хора, това е ТЕРИ ПРАТЧЕТ! Той пише по такъв игрив, интелигентен и мискински начин, че аз не бих се обидила, ако долната половина на всяка от страниците му съдържа бележки под линия в смисъла на старовремското * Непреводима игра на думи.
А пък то не е така!
Впрочем, едно от любимите ми неща в неговите книги са точно бележките. Последната в „Зимоковецът” например е:
* Коо…
Не мога да си изкривя душата и да кажа, че заглавието ми харесва безумно. Препраща ме право при Косьо Самоковеца, което е първото от двете просташки неща в българския вариант на книгата. Второто е песента „Пляс-пляс педалите”, която Мак Фигъл пеят, докато се спускат по водопада. Защо ще пеят това?!?! Кривунци!
Но това са малки дефекти на фона на една голямо, важно, смешно, многопластово, интересно, забавно, поетично, приказно и щастливо за мен събитие – че си имам нова книжка от Тери Пратчет.
Ужасна е мисълта, че ще дойде ден, в който ще си купя последната книга от него и други няма да има.
Поредицата за Тифани вече ми е най-любима. Харесват ми снежинките и айсбергите, харесват ми котето Ейти и сиренето Хорас (макар че ми се искаше Хорас да има някаква мисия, а не просто да се мотка с карирана препаска и да хмнка песнички).
Харесват ми плодородните ходила и короната от лед.
Ако някъде има някоя дребна пукнатинка в текста или дефект, който привлича погледа ми, усещам го като пластмасова капачка от бутилка, изпусната от турист в огромната красива планина, пълна с мечки-стръвници, зайчета и всякакви ужасии, красоти и красотички.
При положение, че ние обожаваме Тери Пратчет (за разлика от другата, по-никаква половина от човечеството, която пък не може да го търпи), естествено, че всяко отклонение от съвършенството ще отиде на сметката на преводача и редактора.
Но „Зимоковецът” е книга, в която има ей такива редове:

Докато говореха, третомислието на Тифани оглеждаше стаята от крайчеца на зрението й.
Беше чудно чиста и светла, накитена с всевъзможни драгоценности – евтини, веселяшки, от сорта на онези, на които пише „Най-добрата мама на света”. А там, където нямаше украшения, имаше снимки на бебета, деца и цели фамилии.
Тифани си беше представяла, че само разни величества живеят в подобни домове. Та тук имаше газени лампи! Имаше и тенекиена вана, удобно окачена на кука до тоалетната! Имаше помпа вътре в къщата! Леля обаче се тътреше с доста износената си черна рокля, съвсем невеличествено.
*

– Остави ме мен, ти коя си? – сопна се Тифани.
– Аноя, богинята на нещата, които се заклещват в чекмеджетата – представи се жената. – Приятно ми е да се запознаем. – Тя пак дръпна от горящата цигара и се разхвърчаха искри. Част от тях паднаха на пода, но май не причиниха никакви щети.
– И за това ли има богиня? – изуми се Тифани.
– Е, намирам запилени тирбушони и забутани под мебелите неща – разпери ръце Аноя. – Чат-пат и разни джаджи, наврени под възглавниците на гарнитурата. Молят ме да оправям и запецнати ципове, ама обмислям въпроса. Най-често се вестявам, когато хората заблъскат заседнали чекмеджета, зовейки боговете. – Тя пафна от цигарата си. – Да ти се намира чай?
– Никого не съм зовяла!
– Напротив – възрази Аноя, разпръсквайки още искри. – Ругаеше. Рано или късно всяка ругатня става молитва.

*

И ето, когато затвори очи, мечът беше в ръката му – толкова лек, че едва се усещаше, толкова тънък, че едва се виждаше, едно острие във въздуха, създадено да поразява. Хиляди врагове беше покосил с него там, пред огледалото. Никога не му дотежаваше, движеше се като слято с него и ето го сега в ръката му. Оръжие, което посичаше всичко алчно, лъжливо и крадливо….
Роланд въртеше въздушното острие, а упирите се разкъсваха като паяжини. Прииждаха още и още, но сребристият лъч неизменно ги достигаше и покосяваше. Те отстъпваха, пробваха нови форми, отскачаха, попарени от горящата ярост в главата му. Мечът свистеше. Упирите попадаха под острието, пищяха и изчезваха с пращене в нищото…
…а някой тропаше по шлема му. От доста време.
– Ъ? – изхъхри той, отваряйки очи.
– Пооля се – съобщи Сите О’Бери.

Боже, колко много обичам Тери Пратчет…………………..