Автор – девойките от бар „Кораба“ 🙂

Мария

Усетих всичко. Аз бях там,
когато то се случи.
Един човек стоеше сам,
самичък като куче.

И куче след това дойде,
самотно по човешки.
Човекът беше пременен
с прилични чисти дрешки.

А кучето – дръгливо псе,
с разръфани ушета.
Но той във скута си го взе.
Почти замърка псето.

Изядоха един геврек
на равни половини.
И кучето като човек
полегна да почине.

И умореният човек
отиде да работи.
Но вече беше странно лек,
по-мек дори от коте.

Каква минута – като плод
в дланта му кротко капна.
Най-сладкото в един живот –
с приятел да похапнеш.

Доктор Толев

И аз бях там. И ето на –
в отсрещната градинка
човек един, на хладина,
със свойта половинка.

А половинката е псе –
бездомно старо куче.,
което откъде се взе
човекът не научи.

Човекът – ми, и той без дом,
и той е стар и болен.
Не мяза да е гастроном,
но гледам, че доволен.

Доволен от какво е той?
Че скита като псето?
Че има глад, че носи бой
и плаче след което.

Досетих се! Държи геврек
и виж какво ще става!
На кученцето залък мек
доволен е, че дава!

*

Вика ми Страхил:
– Вали – не вали, аз вчера отидох и налових осемнайсет каракудки. Ей такива! – показва над китката си. – Три тигана като си изпържих – доволна работа. И като ги полях със…
– Не ми казвай! Не ми казвай! – пищя аз с престорен ужас и се смея. – Нека да не знам с какво си ги поливал!
– Ами то е така, Миме, човек трябва да се разнообразява и да се подслажда. То не е… все така с лъжицата да ядеш от коритото, едно и също…
Така си е. В болницата, а и в защитеното жилище, имаш покрив, но нямаш кой знае какъв избор.
– Никакъв избор нямаш! Ти знаеш ли, че горе в отделението има момичета, които не знаят нито кои са, нито къде са. Много болни.
– Има, има – подкрепя го Мария. – Има такива, които от години не са излизали от стаята. Не са ма, Марийче! Не знаят нито кои са, нито къде са!
– Ние като отидем да свирим по отделенията, то на тях им става радостно, не знаят защо, но усещат, че нещо става. – продължава Страхил. – Аз затова съм си добре. Тука в културтерапията – свирим, концерти. Някоя роличка ако ми дадеш – по-друго е. Разнообразие. И като отида да наловя някоя рибка, и в петък на пазара като напълним потребителските кошници – по-друго е.
– Чакай! – сещам се за нещо. – Чакай! – седим с Мария и Страхил на пейката и си говорим пред залата за културтерапия, те пушат. Изтичвам вътре, оглеждам се да видя къде съм си захвърлила раницата, вадя фотоапарата и отивам да им покажа. – Точно преди да вляза, снимах това. Гледай!
– Това къщата на духовете ли е? – Това е една необитаема къща, в която понякога отиват алкохолиците, които са вдигнали ръка на някого от персонала или са се напили, или са направили друга непростима постъпка и са били дисциплинарно изписани от психиатрията. И те спят там на някакви дюшеци и чакат да им бъде простено и пак да ги приберат, особено през зимата… Или ги прибират, или се запиляват някъде. Някои изчезват завинаги, други се връщат пак и пак.
– Не бе, не е къщата на духовете, виж, къщата на доктор Кисьов е.
– Точно като идвах, видях на прозореца тази котка. И друг път съм я виждала.
– Да, Страхиле, виж, котка!
– Помислих си, че тази къща с котката прилича на тези болни момичета, за които сега ми разправяше. Забравени, изоставени, хората ги гледат – или ги съжаляват, или се плашат от тях. От тях нищо не става… И тая котка се връща… – искам да продължа: „като болна душа”, но ми прозвучава толкова литературно, че ме досрамява да го изрека.

Тази зима е Рим.
Тази пролет е варварин.
С теб стоим и мълчим,
и не смеем да вярваме.

Вън провикват се славеи
и дъждът се излива.
Аз не знам и наяве ли
ти се виждам красива.

Пролетта се е втурнала
и така ни се иска
да сме млади и влюбени,
да сме тихи и близки.

Безпосочен и пламенен,
разпознавам копнежа.
Капка дъжд върху рамото
може да ме разнежи.

Полъх лек по лицето ти
може да те събуди.
И желание – ето те!
А стоим и се чудим.

Като във математика
за деца побелели
се събираме някак си
в идващите недели.

Умножаваме някак си
идващите години.
Ако още изчакаме,
този миг ще отмине.

И докато стоим,
и защото не вярваме,
с теб сами сме си Рим
и сами сме си варвари.

Думите ръмят и ромолят
и звукът им те успокоява.
Остани по-дълго този път.
Вечерта изглежда е такава,

че й трябва време. Топлина.
Правена е да се вкусва бавно.
Бялата варосана стена
се изправя свежа и неравна.

В стаята ухае на трева,
на дъски, на хубаво и чисто.
Думите отронват се едва
и не помним кой ги е измислил.

Има нещо лятно във дъжда,
който вън бърбори и се чува.
Гледай как унесено кръжат
няколко прашинки. И потъват.

Тази вечер свети със очи.
Пълна е с очакване беззвучно.
Отдъхни. Постой и помълчи,
и каквото трябва – ще се случи.

А аз потривам длани и трупам, трупам 🙂
Към предишните четири корици с дами, облечени в червено, които се отдалечават от читателя, добавям още две, този път има нов нюанс – летен пейзаж с пясъци.
Много, много ми е чудно, какво има в червенодрехите каки, че така се харчат?
И тъй, добавям
„Да отвориш сърцето си“ от Пати Калахан Хенри, издателство „Слънце“
„После“ от Розамънд Липтън, издателство „Ентусиаст“
и „Хиляда сияйни слънца“ на Халед Хосейни, издателство „Обсидиан“ (дамата е леко в профил, но дрехата й е наистина много червена)
От тези книги съм чела само „Бонбонени обувки“, може би тайната е скрита в текстовете… казвам го само за изчерпателност, но не го вярвам наистина 🙂

Тъга радостта ни прекършва
и няма къде да се скрием,
защото надеждата свършва,
където започваме ние.

Какво като има причини
да спрем да се срещаме скришом.
Какво като всичко горчи ни
и често забравям да дишам.

За малко ни стават любими
случайни кафета и стаи.
Магии – звънни ми… звънни ми… –
открих, че владея и зная.

А срещите ни се разреждат,
и всичко е тежко и тясно.
Какво като няма надежда?
Какво като всичко ясно?

Когато на розата никнат листа,
те първо са крехки, прозрачни и румени.
Червени и вишневи, смътно блестят.
Така беззащитни. Така неразумни.

За пръв път ги виждам – ръждиви и тънки.
Преди да изпръхнат в прилично зелено,
преди да започнат пчелите да звънкат,
преди пролетта да надникне при мене,

след толкова чакане права в студа,
решава и тръгва, красива и храбра.
На воля, на нула, напук на реда,
с ръце зачервени тя въздуха грабва.

Целта на настоящия текст е чрез споделянето на личен опит да помогна да всички, повтарям – всички, дами да разкрият безценния дар, който маймуните, Бог или двамата им родители са им дали още с рождението – красиво и удобно тяло, на което да се радват.

Прекрасно Тяло, което ние твърде често измъчваме с диети, прочистване на черния дроб, физкултурни чудеса или… знам ли и аз какво.
И безсмъртна душа, която пък по този повод тормозим с неизпълними намерения за диети, прочистване на черния дроб, физкултурни чудеса или знам ли и аз какво, и в добавка – с чувство за вина, че не сме направили всичките тия гадости (естествено, че не сме ги направили!)
И аз съм мислила и правила какво ли не, докато един хубав ден в центъра на град София ми се даде да открия Прекрасното си (по най-високите съвременни стандарти) Тяло.

Всичко стана така.
Влязох в един магазин за дрехи. Мъничък магазин – честно казано, едва се побрах вътре. Но както и да е. Влязох.

Полу-магазин, полу-джунджурийница, герданчета, играчки, сандък за ровене и откриване на Неща… абе рай.

И ето, стигаме до откриването на Прекрасното ми Тяло.
Разгледах подробно всички дрехи – в такова малко магазинченце това не отне много време, към 45 минути някъде. Имаше много дрехи с дантела, романтични такива. Развълнувах се (сега осъзнавам, че това е било трепет и предчувствие заради предстоящото прозрение)
Накрая се спрях на две дрехи, абсолютно неустоими, и се приготвих да ги пробвам.
1. Жилетка от снежно бяла истинска вълна с качулка, цип и джобове.
2. Ефирна мммм блузчица от тюл, с дантела на ръкавите и от кръста надолу, цвят шампанско, крехка като захаросана паяжина.

Всичко се случи за по-малко от минута.

В началото изглеждаше като разочарование, но то беше само докато се фокусирам.
1. Жилетката ми беше много широка. (Оооо, защо съм толкова слаба!)
2. Блузчицата не можеше да се закопчее. (Оооо, защо имам такива големи цици!)

Момент…
Момент!
Аз съм много слаба и имам големи цици!

Осъзнаването беше освежаващо – като да те издебнат и от оранжева детска кофичка да ти плиснат морска вода на гърба, както си дремеш на плажа.

Хораааа!!! Аз съм слаба, и при това имам гръдна обиколка, която не може да се пренебрегне!
И го постигнах без диети, без упражнения, без да давам пари за химия и да отделям време за физика.
Само премерих две наистина много хубави дрехи.

Реших, че е редно да споделя този опит с вас.
Благодаря за вниманието.

Пътеката на старите ми мисли –
едни и същи, все едни и същи –
при твоята усмивка ме завръща.
От странстване безкрайно се прибирам,
когато видя твоята усмивка.

И чувствата ми, мравки без надежда,
ревниво влачат късчета от тебе.