Обичам Джоан Харис.

Не съм влюбена, не е нито толкова трепетно, нито толкова неспокойно и възторжено. Обичам я бавно и сигурно, както се обича някой, който няма да те предаде.
Имам четири нейни книги, едната прочетох току-що, другите три стоят непрочетени.
Всички други съм й чела – от библиотеката или от приятели.
Когато съм болна, или стара, или бедна, ще имам нови книги, които ще ме радват.
Исках да кажа – ще ме топлят – но ми се стори зловещо.
Но те ще го направят, защото Джоан Харис пише много топло.
Първият неин роман, с който се срещнах, беше „Къпиново вино”, и вероятно затова я свързвам със сгряващо, замайващо, потъващо в небето преживяване, представям си парник с растения, светлина, която прониква през прашно стъкло, влага и сладост – неотделими.

Обичам Джоан Харис още от кориците.  Например тези:

Няма други такива наситени с детайли, уютни, красиви, живописни корици като нейните. Днес ще изляза и ще видя в книжарницата един и същ автор ли ги прави, и ако да, и ако не – страхотни са, разпознаваеми, задълбочени, част от плътта на разказа, затворен между тях. (Без тези двете, скандинавските. Що така?)

Обичам плътта на романите й. Обичам крехкото им детство, израстването, младостта, ароматът им на подправки, далечен дим и изсъхнала морска вода, горещата уста, прехапаните устни, вкуса на кръв, трепета като пред припадък.

Обичам задълбочените познания за световете, които Джоан Харис описва-създава-описва-създава. Романите й са различни като тематика, а всяко място и време са описани така, все едно авторката е изживяла живота си там и тогава… Франция по време на Втората световна война или през Средновековието, Англия и нейните консервативни училища или малките градчета, в които дори сериен убиец не е в състояние да смути изражението на невъзмутимо благоприличие, или пък някой завой на огромна, озъбена, блестяща и препускаща африканска река, която тече през едно неопределимо днес… Всяко място и време е изплетено и уплътнено от безброй детайли, цветове, аромати, случки, герои, митове и чудеса, и аз изпитвам распект, граничещ със страхопочитание – колко живота трябва да си изживял, за да знаеш толкова много, и да използваш знанията си, за да създаваш светове…
И общото между всички тях – неподражаемата, сгъстена атмосфера, осезаема, лесна за вдишване, която ме заобикаля и я нося около себе си през дните, в които чета някоя от книгите на Джоан Харис.

Поводът да кажа всичко това е сборникът с разкази „Шапка, котка и въже” (превод – Магдалена Куцарова – Леви). Подарък ми е и съм толкова радостна, че си я имам!
Четох я бавно, с дълги почивки след всеки разказ. Четох я навън – в различни кафенета, на пейка като онази на корицата, макар и още не сред такава буйна зеленина. Четях и спирах почти след всеки абзац, за да погледам безцелно минувачите или просто слънчевата светлина, да обмисля прочетенето, да вкуся някой израз, който ми е допаднал, да го опитам как звучи (смъртни богове, смъртни богове, смъртни богове… ) На моменти изквичавах от смях: „Представата й за литература се изчерпва с онзи тип романи, в които жени на средна възраст преоткриват себе си чрез пластична операция или весели афро-карибски семейства побеждават лондонски банди от закоравели престъпници само с помощта на пържени пилешки бутчета и положителен мироглед.”

Оставях се да потъна в красотата на случайно избрана фраза:
„– Отвори го – каза той. – Направих го за теб.
Беше дървена чиния, широка около половин метър. Приблизително с формата на сърце, изработена от съвършен напречен разрез на ствол, с открояващи се в дървесината концентрични кръгове.”
Приблизително с формата на сърце, изработена от съвършен напречен разрез на ствол, с открояващи се в дървесината концентрични кръгове.
Приблизително с формата на сърце, изработена от съвършен напречен разрез на ствол, с открояващи се в дървесината концентрични кръгове.
(Така си повтарям. Представям си чинията. Представям си парчето дърво, разреза като дебела твърда филия от дървесина. Дълбаенето (инструменти?). Пръсти с лепенки. Шкурка. Фин, бял дървесен прах.)

Обичам начина, по който се чувствам, докато чета тази книга.
Разбира се, абсолютният ми фаворит са разказите за Фейт и Хоуп.
Първият разказ за тези две прекрасни възрастни дами от старческия дом „Медоубанк” е част от друг сборник, мисля, че от „Истории от тук и там”, но може и да греша. Толкова много го обичам – „Вяра и Надежда отиват на пазар”, че го снимах на ксерокс, подвързах го някак и го подарих на доктор Толев – представете си колко чудесен разказ е това. В „Котка, шапка и въже” има още два разказа за Фейт и Хоуп, и… да, те ме изпълниха с вяра и надежда.

Книгите на Джоан Харис са такива – бавни и сладки, и показват, че човек никога не е безпомощен.
Истории са силата на човека и насладата от живота.

Ех, жалко за хубавото изречение, което написах току-що – то не е съвсем вярно. Предишната книга на Дж.Х., която прочетох, беше „sineoko momche”, и тя определено е зловеща. Това е криминален роман за събития, които се случват предимно в интернет и във фантазията на героите, а после рязко – в действителността, за деца – синестети (чудно, прочетох малко преди това „Творците на памет”, явно ми беше период за четене за синестезия, забрава, нещастни любови и в крайна сметка смърт).

Обаче аз обичам Джоан Харис. Щастливо и уверено.

„Е, това беше. Отворих очи. Хрумна ми, че или съм получил по-силно сътресение, отколкото съм предполагал, или има нещо, което нашият Тор не ми беше казал. Той стоеше надвесен над сем със срамежлив и смутен вид. Съни беше коленичила до мен, без да обръща внимание на уличната кал, и синята й рокля сияеше като лятно небе, босите й крака бяха като бели птички, сладникаво русата й коса падаше на лицето ми и аз се зарадвах, че не е мой тип, защото тази дама можеше да създаде на човек само грижи.”
Е, това беше.

дълга покана:

Пролетта не е момиче.
Пролетта е жена.
Застава на прага и рамката на вратата се превръща в рамка на картина.
Слънцето от бяло става жълто като жълтък от яйце на домашна кокошка.
Дърветата от бели стават зелени.
Лицата от бледи стават розови, и очите блестят, и устните се усмихват.
Крайно време е да се влюбим и непременно да е щастливо.
Предстои. Съвсем скоро.

Проектът JAP (Джазът пее на български) навършва четири години в самото начало на пролетта, в самото начало на любовта.

Като официална комисия по посрещането на пролетта
ви каним на концерт на 22 март, за да уточним подробностите.
Подготвили сме нежен дъжд, свежи морета с рохкав пясък без нито една стъпка по него, разтопени снегове, горчиво кафе, карта с начертани маршрути до Париж, Рио де Жанейро, Ню Йорк и където още сърцето ви желае.
Концертът се препоръчва и за тези, които вече са влюбени – защото любовта винаги е начало.

На 22 март от 20 часа в Чайната на „Бенковски” 11 в София 
джазът ще пее на български 
с Марина Господинова – вокал,
Антони Дончев – пиано,
Венци Благоев – тромпет
и Мария Донева – думи.

https://www.facebook.com/groups/318368831534421/

Вход за концерта – 10 лева. Телефон за резервации: +359887051080

Това заглавие съдържа в себе си цял роман.
Хванах се, че мисля за него и се опитвам да отгатна за какво става дума в книгата. Първото ми предположение беше очевидното – че става дума за отминала любов и за някой, който се е възстановил почти напълно от раздялата.
Аз си мисля: „Ако можех да те видя сега, да те зърна, някой да ми каже какво се случва, как се справяш, с какво си запълнил мястото ми…”
Но това е съвсем друг роман.
А „Ако можеше да ме видиш сега” е книга на Сесилия Ахърн. Препоръча ми я Таня от Хеликон и привлече вниманието ми. Аз първо не си я купих, защото тия 17 лева ама хич не ми се даваха.
Наистина, като си помисля за стотиците хиляди книги в библиотеката, които не съм прочела, напоследък ми става все по-съвестно, че постоянно купувам книги.
Така че се въздържах.
Но един ден Иво ме заведе в мола, погледнахме в един магазин, който го интересуваше, и после ме заряза и отиде на среща с приятели, и аз останах сама в големия мол. И какво? Отидох в книжарницата, купих си книгата, намерих си тихо място в едно кафене и започнах да чета.
Дожаля ми за сервитьорката – попитах я за няколкото специални предложения (капучино с вкус на ябълков пай и други разни парфюмерии), а тя не беше ги опитвала. Така че си взех мляко с нес кафе и…

Нека започна с това, което не ми хареса. В книгата всичко е казано направо. Ама по най-късия възможен път, че и леко тромаво. Просто е съобщено – тя е такава, прави това и това, защото така и така. Все едно авторката не вярва, че ако ми покаже нещата, аз ще се сетя защо са такива, затова ми ги обяснява доста прилежно. Аз не обичам претенциозните, загадъчни, завъртени изказвания, но не обичам и чак толкова да ми сдъвкват храната.

Обаче… докато се възмутя както трябва, усетих, че още преди да се е разразил, ядът ми затихва, и аз се оставям да ме водят. Стана ми чудно като какво ще е това същество… да е куче, не е куче, защото има часовник на ръката и маратонки, изцапани с трева… но и дете не е… пък загубило най-добрия си приятел преди три минути и тръгва да търси следващия си най-добър приятел… И после изведнъж сцена с бяс и крясъци, а в същото време смях и търкаляне по тревата…
И се предадох и започнах да чета книгата такава, каквато е – добре, обяснителна, но пък интересна.
Мисля, че историята се разказва така бавно и внимателно, защото една съществена част от нея е през гледната точка на Айвън, а той от векове е свикнал да общува с деца и затова така хубаво и кротко обяснява. Може би е затова.

Развих вкус към четене на женски романи, докато лежах бременна в болницата месеци наред, и ценя увлекателното четиво, което те занимава с поредица от случки и преживявания и така ти дава да си отдъхнеш от своите грижи поне за момента на четенето. А и в обтекаемата, гладка опаковка на роман за минаване на времето спретнато са подредени куп сериозни теми – за отговорността и грижата за семейството, за жертвите, които човек прави, за прошката, за реда, за израстването и за отглеждането на децата и на себе си.
Говорихме си после с Таня и тя ми обърна внимание върху друго хубаво нещо – героят на книгата е, ох, да речем за удобство – въображаем приятел. Чудното е, че и той е объркан и озадачен, и той изпада в необичайна ситуация и не зная как да постъпи.
Героите, Айвън и Елизабет, хем са много различни, хем си приличат по безброй важни неща. Красиво е как се доближават и стават видими един за друг. То точно така си става в живота.

Да ви кажа честно, краят не ми хареса. Беше правилен, не съвсем това, което очаквах, справедлив, красив, вълнуващ, дори поплаках малко, с радост, тъга и удовлетворение. Но ме подразни това рязко припомняне на епизод от миналото, който нито беше някакво велико откровение, нито някаква велика изненада.

Сега е ред на трите неща, които ми харесаха много, ама много, и заради които книгата си струва четенето според мен.

1. Действието се развива в Ирландия, красиво е, чисто е, бих отишла там. Харесва ми.

2. Има много хубави мисли, които ме забавляваха, накараха ме да се замисля, доставиха ми удоволствие. Никакви прозрения или разтърсващи открития, но хубави, разумни мисли, успокояващи и проясняващи моя на моменти пообъркан ум.
„Важно е не как изглеждаме, а ролята, която играем в живота на най-добрия си приятел. Хората  избират определени приятели, защото това е компанията, която търсят в конкретен момент, а не защото имат подходящия ръст, възраст или цвят на косата.”
Веднъж прочетох, че малкото дете обича майка си, без значение как изглежда тя. Новороденото бебе дори не може да я види както трябва, но знае, че това е точно тя, нали!

Или пък това например:
„Когато изпуснеш чаша или чиния на земята, те издават силен трясък. Когато се пръсне прозорец, пречупи се кракът на маса или някоя картина падне от стената, следват гръмки звуци. Но колкото до сърцето, когато то бъде разбито, това става съвсем безшумно. Човек би помислил, че като е толкова важен орган, би издало възможно най-силния шум на света или дори може да се чуят някакви церемониални звуци като  от гонг или чинели, или пък звънтенето на камбанка. Но всичко се случва безшумно и чак ти се иска да имаше някаква врява, та да те разсее от болката.”

3. Най-важното хубаво на книгата.
Тя е 350 страници и още от първия ред, докато я четох, бях потопена в чудесна, радостна атмосфера. Текстът ме придърпа към себе си и ме прегърна, и не искаше да ме пусне, а на мен ми беше хубаво в прегръдките му. Общото усещане е за нещо предстоящо-радостно, че ще стане нещо хубаво, вълнуващо, нещо, което ще ме подкрепи, ще ми даде усмивка и сили.
„Оприличаваше го на детинско привличане, много силно привличане, почти обсебеност, но и нещо повече от това. Чувствата й имаха задълбоченост. Допадаше й абсолютно всичко у Айвън, начинът, по който говореше, облеклото му, използваните думи, привидната му простота, зад която се криеха дълбоки познания и мъдри прозрения. Винаги казваше правилното нещо, дори когато на нея не й се искаше да го чува. Мракът в края на тунела се разреждаше и изведнъж тя можеше да види отвъд. Когато се появеше в помещението, той носеше със себе си яснота и светлина. Представляваше въплъщение на надеждата и тя виждаше, че нещата за нея занапред щяха да бъдат не фантастични, прекрасни или приказни, но биха могли да са наред. А това беше достатъчно за Елизабет.”