Книгата се казва „Човек на име Уве”.
Написана е от Фредрик Бакман и е преведена на български от Цветана Гечева. Издадена е от Сиела.
От вас се иска да оставите това, с което се занимавате в момента, и да я прочетете.
Защо?
Защото!
Защото НЕ СТЕ ПЪЛНИ ИДИОТИ! 🙂
Това е една от най-хубавите книги, които съм чела до сега. Изпълнена съм с нежност и възторг.
В нея се разказва за един дърт киселяк, който само мърмори, и който с всеки следващ ред ти става все по-симпатичен и мил.
Книгата е пълна със смешни истории, а, както каза Таня от Хеликон: „Няколко пъти се наложи да се скрия в другата стая, за да си поплача.” И аз така. Само дето не съм се крила.

Интересно, че стилът става все по-добър с всяка следваща история. В началото ми звучеше малко криво, например шантавите сравнения ми идваха прекалено много и се застъпваха, но по-нататък, със следващите страници, вече разказът потръгна по-гладко.

В карето са посочени имената на отговорен редактор и на редактор, и аз обвинявам точно тях за не съвсем малкото печатни и други грешки. На места има изречения, които не са точно изречения, защото смисълът им се губи. Просто ви предупреждавам, че ще се натъкнете на тях. Едно леко примерче, сега го мернах: „Жените с емблемите на гърдите, които пушат като комини, се разпищяват уплашено.” (Кои пушат? Жените? Емблемите? Циците?!)
…но няма да ровя да търся още примери, по-добре да избера някое сладко сравнение. Ей сега.

„Смехът й го стряска. Сякаш е карамелен и някой го е изсипал прекалено бързо и сега той бълбука във всички посоки. Никак не отива на сивия цимент и на правите ъгли на плочите в градината. Звучи завладяващ, закачлив, смях, който не се съобразява с правилата и установените норми.”

Най-хубавото в книгата са героите. Уве. Соня. Котката. (Котката ми е любима!!!) Парване. Джими. Руне. Всичките герои. Те са изключително ярки и отчетливи, съвършено фокусирани, верни и истински. Хора (и котка) от чиста, ясна порода. Такива са, че копнея да живея в този квартал и да ги познавам, и бих се надявала някога да ме поканят на гости, и за да заслужа поканата, бих била много добър съсед и…

Чувствам се обвързана със света, стегнато прегърната, обкръжена от хора, които няма да ме оставят да падна. „Човек на име Уве” ми припомни точно това, накара ме да го усетя с кожата си, направи го видимо за очите ми.

Страхотно е с каква усмихната лекота са показани взаимоотношенията между героите.

„Руне не каза нищо. За всеки, който го познаваше отдавна, беше очевидно, че през следвашите години се смаляваше. Сякаш се свиваше след всяка дълбока въздишка и никога повече не диша нормално.”

„Когато Соня излезе от чакалнята, тя тежко отпусна чело на широките гърди на Уве.
– Колко много мъка, Уве. Имам чувството, че сърцето ми бие извън тялото.
Останаха смълчани дълго, прегърнати. Най-сетне тя вдигна лице към него и го погледна сериозно в очите.
– Сега вече трябва да ме обичаш двойно повече – каза тя.
Тогава Уве я излъга за втори и последен път. Каза, че ще бъде така, макар да знаеше, че няма начин да я обича повече, отколкото вече я обичаше.”

„Сега е шест без петнайсет и котката седи по средата на кухнята. Личи й, че е недоволна, все едно Уве й дължи пари. Уве отвръща на погледа й подозрително, както обикновено се гледа на котка, която е звъннала на звънеца с Библия в лапите, също като свидетел на Йехова.”

(Снощи дочетох книгата, при това със спирания, за да удължа удоволствието,а сега, като разгръщам напосоки, за да избера цитатчета, пак се зачитам и се сещам чак след няколко страници, че търсех нещо.)

Отделните разказчета са кратки и бързи, с много смешни диалози, и от пет изречения всичко ти става ясно. И постоянството, и внезапните жестове, всичко е точно на мястото си, непоклатимо, все едно винаги е било така и ти винаги си го знаел.

„Може би мъката им заради децата трябваше да ги сближи. Само че на мъката не може да се разчита. Когато хората не я споделят, има голяма вероятност тя да ги раздели.”

Уве е монолитен. Цялостен и цял, дори когато си противоречи – например не иска да даде и стотинка повече от минималното, защото мрази да го мамят, но всеки ден отива, разчиства снега и засажда в замръзналата пръст ново цвете, а на другия ден го изхвърля и засява следващото. Розови цветя.

Уве е адски досаден и е прекрасен. Фредрик Бакман го е избрал, за да покаже с него какво значи да си жив, да не си жив и да си умрял. Три различни неща са.

Той държи най-много от всичко на качеството, а така и не успява да се самоубие. Това е най-смешното от цялата книга. Той опитва отново и отново, но постоянно му пречат.

„Ето защо сега Уве стои пред надгробния камък на Соня и едва успява да каже колко много се извинява.
– Човек така се увлича, когато се бори с хората. Истината е следната: просто се налага да ме почакаш още малко. В момента нямам време да умра.”

Уве е техничар и майстор, поправя нещата и избягва хората, но всъщност е най-милият човек на света и смисълът на живота му е… Уф. Не съм на нивото на автора, и това, което той показва просто и красиво, има риск аз да го кажа сантиментално и лигаво. Затова спирам да говоря за книгата. Само ви казвам с цялото си сърце:
Прочетете „Човек на име Уве”!
Още в началото ви казах защо. 🙂

И едно писмо.
„Скъпи Уве,
Моля те да ме извиниш, че се свързвам с теб по този начин. Лена от вестника ми каза, че не искаш да се вдига шум, но бе така любезна да ми даде адреса ти. За мен случилото се е много важно, а не искам да съм от хората, които пропускат да го кажат, Уве. Уважавам нежеланието ти да ти благодаря лично, но ми се иска поне да те представя на хора, които винаги ще ти бъдат благодарни за куража и самоотвержеността. Вече няма хора като теб. Благодарността дори не може да изрази това, което чувствам.”