Урааа! Нова седмица – ново пътешествие!

Ще ви чакам 🙂

Огромен прилив на щастие,
внезапно и без причина.
Приижда толкова властно,
че трябва да си почина.

Засмяно, зашеметено,
отстъпвам няколко стъпки.
Наистина ли за мене
са тези весели тръпки?

Усещам как обиколки
навърта храбро планетата,
и как е светло, и колко
ми е по мярка взетото,

и колко имам за даване,
и колко е лесно всичко!
Земята ми се спасява
и хора ми се обичат!

Предпролетно, живо, жадно,
на мен точно да се случи…
Ще падне голямо страдане,
когато всичко приключи.

Аз толкова те харесвам…
И толкова ти се моля…
Ще дойда да те калесам –
ела във моята пролет.

Светът се върти – пиян е,
заплашва и обещава.
Каквото има да стане –
за двама нека да става.

Ямбол!
Обичам в Ямбол!

Паяк, седнал по турски
във дюкянче на ъгъл.
Който иска, го търси.
Никого не е лъгал.

Кой от тука ще мине? –
гледа над очилата.
Не с памук, със коприна
им изважда душата.

И ги черпи с локумче,
и локуми разтяга.
И си има на ум, че
те не бързат да бягат.

Те са толкова тъпи,
те са толкова боси…
И животът им скъп е,
а е виснал на косъм.

А отминат ли тежко
със шестте болни крака,
ги изпраща с насмешка.
Той умее да чака.

В такива моменти се чувстваш мека – не с топлата пухкава мекота на жив бозайник, а с лигавата мекота на плод, който гние. Тънка полупрозрачна ципа прикрива слабото място като кората на зимна круша – крушата все още има формата на круша, но не би издържала дори лек допир. Щом се разкъса, всичко ще излезе наяве.

Гузно, сладко-кисело усещане под езика. Първи тръпки на ферментацията, вкусът намеква за опиянение, а докарва само от онези режещи и разкъсващи спазми в корема, които те карат да мислиш за бог и да му се молиш, а в моментите на успокоение да лежиш без никакви сили, със заглъхнали уши, обезводнена, празна като рохко яйце, изгребано с лъжица от разглезен людоед (оставил е костите, да тежат и да болят).

Несигурност. Колко дълго може да продължи, без да се съсири и да засъхне, без да прелее, без да се вкамени в нещо друго?

🙂

То за мене си беше звезден миг!
Снимките не са на фокус, ама карай.
На 18.02 от  18,02 часа – в РБ „Захарий Княжески“. Старозагорската публика ще бъде облагодетелствана, защото всички актьори са здрави и налични. 🙂

Каква седмица, плътна и цъфтяща!
В петък ще бъда в Пловдив – в ранния следобед ще чета с Младия Пловдив в СОУ „Св. Св. Кирил и Методий“.
В 6 вечерта в галерия „Резонанс“ ще бъде пловдивското представяне на „Чисти стихотворения“ (повече за събитието: тук).
А в събота сутринта ще бъда гост… но няма да кажа от сега къде, защото ще е изненада 🙂

Чувството

Влезе тук, като заспивах.
Във ума ми се засели.
После стана по-игриво,
а мечтите му – по-смели.

Цялото – в една усмивка.
Цялото – във топли краски.
Гушна се. Доби обвивка,
мека, хубава за ласки.

Дръпна с нокът тайна струна
и събуди я случайно.
Смигна ми. И ме целуна.
И престана да е тайно.

История

Имаше ни. Бяхме.
Първо се открихме.
Дишахме. Живяхме.
Ядохме и пихме.

Винаги любими.
Никога омразни.
Милион години
във мечти напразни.

Милион минути
във любов искряща.
Щастие нечуто
тъжно ни изпраща.

Начала, финали,
дадено и взето.
Тишината галим.
Помниш ли небето?

Помниш ли земята?
В дланите ти плува
ласката, с която
ти си ме сънувал.

Тайно. Всеотдайно.
Дишахме. Живяхме.
Кратко. И безкрайно.
Имаше ни. Бяхме.

***

Всичко, което имахме…
Кой ще го притежава?
Ние живяхме скрити
в тайната си държава.

Бяхме си всичко. Двамата.
Имахме политика –
граници нека нямаме,
да не граничим с никого.

Колко пътеки минати.
Колко целувки взети.
Аз ли ти бях родината?
Ти ли ми бе морето?

Вече сме си история.
Вечност от ден до пладне.
Нашата територия
просто ще се разпадне.

***

Смокинята прибра във портмонето си
безброй зрънца от захар на кристали.
Дали ти е добре, сега където си?
Дали си имаш кой да те погали?

Кристали розов лед искрят във динята,
а семките са диаманти черни.
Дали успявате да си починете?
Дали си вярвате, че ще сте верни?

Най-после хлад. Звездите капят в тъмното.
Луната свети в клоните зелени.
Когато тя заспи, а ти осъмнеш,
дали си мислиш малко и за мене?

Има още →