Пръстта е твърда, сива и кафява,
но радостта през нея избуява,

великденчета, тръгнали от рано,
на припек вече стигат до коляно,

на втория етаж, през тънки клони,
едва разцъфнал, сливов цвят се рони,

тревата неуверено настъпва,
полето нова дреха си скалъпва,

огромен щъркел идва, каца бавно,
достоен, скромен, първи между равни,

а слънцето, за първи ден с пола,
си слага златна брошка от пчела.

TEA HOUSE
ви кани
на
КОНЦЕРТ

ДА ВЯРВАШ В ПРОЛЕТТА… И ЛЮБОВТА

 на 27 март от 20 часа
в Чайната на „Бенковски” 11 в София

 джазът ще пее на български

 с Марина Господинова – вокал,
Антони Дончев – пиано,
Венци Благоев – тромпет
и Мария Донева – думи. 

Здраво стъпили в пролетта, на Международния ден на театъра,
в Часа на Земята,
ще отбележим заедно чудесната дата 27 март. 

На тази дата
през 1860 г. в САЩ е патентован тирбушонът,
през 1867 г. — Карл Маркс завършва първия том на „Капиталът”.
През 1899 г. — Маркони осъществява първата международна радиовръзка — между Англия и Франция, като използва морзовата азбука.
През 1914 г. в една болница в Брюксел е направено първото кръвопреливане.

27 март е празник и защото имен ден имат всички с името Хабиб, Матю и
Алберт (и производните му Албертин, Алберто, Албрехт, Алдеберт, Алдебаран и др.)

На 27 март ние ще отпразнуваме с концерт петия рожден ден на проекта Джап.бг.

https://www.facebook.com/groups/318368831534421/

Вход за концерта – 10 лева.
Телефон за резервации: +359887051080

Поезията е концентрат. Парфюм. Конкрет, извлечен от цветове.
Тя е малко и е ценна.
Затова поезията се държи в стихове – по същата причина, по която скъпите парфюми се държат в кристални флакони, а не в бидони от пластмаса.
Поезия има и в прозата, но тогава е лекичко напръскана, а най-ясно се усеща в напрегнатите моменти, на разгорещените места и в топлите гънки на историята.
Разбира се, тя не е само в думите. Тя се усеща по-добре със затворени очи, а това доста пречи на четенето.
Понякога поезията е целувка със затворени очи.

В четвъртък ще бъда в хубавия Казанлък. Това е градът на Румен Денев и на Женя Димова, това е градът на Веско Стоянов.

В Казанлък, там, на ъгъла срещу музея, има едно магазинче за украшения и джунджурии, това е главната жила за полускъпоценни камъни, които усърдно си трупам през годините.

Като си помисля за Казанлък, огладнявам.

Там, със сдружение „Бъдеще за децата с увреждания“, направихме една хубава пиеса – „Котето, което спаси света“. Историята беше такава – всички супер-герои от филмите и приказките се събират веднъж месечно на един покрив, за да си разкажат кой какво добро е направил. Но се оказва, че всички злини са победени, всички добрини са сторени и Снежанка мисли за маникюра си, Конан Варварина – какво да си хапне, Зоро иска да спи… Случайно едно коте чува разговора им и се изплашва – какво става тук? Всички герои заспиват дълбоко и непоклатимо.

Тогава на техния покрив идва Скуката и казва на котето – не се мъчи да ги събудиш, излишно е. Вирусът на скуката се намира в праха, който се трупа по непрочетените книги, и целият свят е заразен. Всичко живо ще заспи и Скуката ще завладее света.
Обаче тогава котето успява да я победи!

Такива работи в Казанлък 🙂

Е, там ще бъда в четвъртък, на 19 март от 18,30 часа в арт-клуб „Агарта“, по покана на приятели, които още не познавам, но нямам търпение да видя. ❤

Урааа! Нова седмица – ново пътешествие!

Ще ви чакам 🙂

Огромен прилив на щастие,
внезапно и без причина.
Приижда толкова властно,
че трябва да си почина.

Засмяно, зашеметено,
отстъпвам няколко стъпки.
Наистина ли за мене
са тези весели тръпки?

Усещам как обиколки
навърта храбро планетата,
и как е светло, и колко
ми е по мярка взетото,

и колко имам за даване,
и колко е лесно всичко!
Земята ми се спасява
и хора ми се обичат!

Предпролетно, живо, жадно,
на мен точно да се случи…
Ще падне голямо страдане,
когато всичко приключи.

Аз толкова те харесвам…
И толкова ти се моля…
Ще дойда да те калесам –
ела във моята пролет.

Светът се върти – пиян е,
заплашва и обещава.
Каквото има да стане –
за двама нека да става.

Ямбол!
Обичам в Ямбол!

Паяк, седнал по турски
във дюкянче на ъгъл.
Който иска, го търси.
Никого не е лъгал.

Кой от тука ще мине? –
гледа над очилата.
Не с памук, със коприна
им изважда душата.

И ги черпи с локумче,
и локуми разтяга.
И си има на ум, че
те не бързат да бягат.

Те са толкова тъпи,
те са толкова боси…
И животът им скъп е,
а е виснал на косъм.

А отминат ли тежко
със шестте болни крака,
ги изпраща с насмешка.
Той умее да чака.