По едно време усетих, че се оглеждам за нещо, с което да напиша: „Ако изчезна, търсете ме в книгата!!!”
Би било подходящо да го напиша с разкривен почерк и с кръв върху стената, но бях  на гости и никак нямаше да е мило.
Както не беше мило и това, че четох книгата по време на ядене, вместо да свърша някаква полезна работа, вместо да говоря с племенниците си, горе-долу вместо всичко останало.
Такова преживяване е хуманно всъщност. Помага да се поставиш на мястото на другия и да се опиташ да го разбереш. Значи така се чувстват онези зомбита с айфоните! Значи така съм била и аз, докато все още четях постоянно, интензивно и с огромен кеф!
Ееехх, младост, върни сеее! Ти, старост, поспри сеее! Недей навява в сърцето ми тъга…
Спирам пеенето.

„Румо и чудесата в тъмното” е втората книга на Валтер Мьорс, която излиза на български език. Издава я издателство Оргон, преведена е от Светослав К. Коев. Благодаря ви!

Като имаме предвид, че Светослав К. Коев е и коректор на книгата, а тя самата е над 700 страници, съвсем разбираемо е, че чат-пат има леки грешчици, които ме подразниха – освен защото съм педантична дева, също и по причина, че авторът е бил толкова търпелив и внимателен към всяко нещо, изрисувал е собственоръчно и последната мигла на дясното око на Ушан Де Лука, нарисувал е дори гънките по четирите мозъка на ейдета, всичко е описал така добре, че читателят се топи от удоволствие… и изведнъж се оказва, че Урс е приготвил вечерята: „агнешки котлетчета с коричка от мащерков хляб и гарнитура салата от череши с домати”. Салата от „череши с домати”???… Самият Урс не би го понесъл леко.
От друга страна, книгата ми харесва ТОЛКОВА МНОГО, че и наистина малкото грешки ми се виждат милички.

„Румо“ ми харесва колкото „Градът на сънуващите книги”, само че много повече, защото е по-дълга, широка и дълбока. Също така в един момент ми беше поомръзнало да чета само за книги, книги и книги. В Румовата книга действието е много по-разнообразно и динамично.

Може да се каже, че това е книга за фантастични приключения, чудовища, чудеса, битки и победи. Но аз не искам да го кажа, защото много от четящите ми приятели не обичат фантастика, фентъзи и юношески книги, ще вземат да се откажат от четенето и много ще загубят.

Такова въображение… Как е възможно само един човек да има ТАКОВА ВЪОБРАЖЕНИЕ?! Безкрайно и безбрежно!
Даже по едно време ми беше отвратително, като стигнах до частта с генерал Тиктак и Медната дева. Както в предишната книга се говореше в невероятни подробности за устройството, физиологията, навиците, живота, обществото и историята на книгосъзданията, така тук се говори за чудовища, битки и смърт.

Миналата седмица в литературния клуб говорих за вълшебната приказка и функциите на Проп. Да, и тук ги има, естествено, даже на места са съвсем четливи… Но никога преди не съм била толкова благодарна, че поне донякъде мога да предвидя какво ще се случи накрая. То си беше ясно, че след като от Мъгловището са били отвлечени и Колибрил, и Смайк, в Хел те ще се срещнат с Румо и… ще видите какво 🙂

Безброй пъти ми се е случвало да се смея на глас, докато съм сама в стаята и чета книга. И много пъти съм плакала. Мисля, че за пръв път се усетих да скимтя от напрежение и страх, даже по едно време лекичко квичах нененене… Страшно. Страхотно.

Може би е време да спра да говоря за себе си и да кажа нещо по-конкретно за книгата?
Аз много се забавлявах, носех я навсякъде със себе си и последните двеста страници ги прочетох в чужбина, гладна, жадна и без да дишам.
Това е долна лъжа, през повечето време бях преяла, препила и си дишах де.

Ох, много е смешна книгата. Румо е любимият ми герой, въпреки че е такъв смотльо в любовните дела, те и грозовещиците му го казаха. Но самата идея за Сребърната нишка… и вълнението, с което Нурновият дъб разглеждаше кутийката, и това, че Румо си направи безболезнена рана (и Рала също) (и Урс също!!!)…

Още не ми е прекипяла в съзнанието книгата за Румо, как да разказвам за нея, ври, кипи, бушува се. Даже успях да напиша едно стихотворение, и в него има мъгла, която сто на сто е роднина на живата мъгла от Мъгловището.

Както е по-голям от стандартния формат и е неколкостотин страници, моят екземпляр е още по-дебеличък, защото съм пъхала хартийки и съм прегъвала крайчета, за да се подсещам за разни невъобразимо сладки моменти.
Какво да цитирам и какъв пример да дам? Съблазнявам се да препиша описанието на врахоците, те са тооооолкова гаадниииииии!!! Или пък някои от чудно-чудесническите диалози на Румо с трола и демона в ножа му за сирене (нищо няма да обяснявам!)? Какво? Какво?

Ба-бомм!
Лодката се движеше все по-бързо.
– Музиката на живота! – извика Смайк. – Невероятно! Не знаех, че сърцето може да бие толкова хубаво!
– Преодоляхме смъртта, Смайк! – каза Неприсъстващият миниатюрковец номер Едно.
– Не е ли прекрасно чувството да си преодолял нещо? – каза Неприсъстващият миниатюрковец номер Две.
– Как си, Смайк? – попита Неприсъстващият миниатюрковец номер Три. – Всичко ли е Уго?
– Ооо – Смайк се разсмя гърлено, – всичко е Уго!

Не, нищо няма да разберете…

Румо продължаваше да гледа как Смайк плува във вира, как жестикулира с четиринайсетте си ръчички, но в душата му се трупаха събития, чувства, догадки. Думите сякаш проникваха на хиляди места в тялото му, експлодираха и се превръщаха в картини, които, от своя страна, се групираха в хаотични и несвързани сцени, бързо редуващи се и гасящи се една друга. Сякаш огромно съкровище бе дрямало в него – смътно прадревно знание, което сега се събуди и оживя. Не, Смайк не учеше Румо да говори, той само будеше думите от техния сън.
– Да! Да! – викаше Румо. – Разкажи! Разкажи!

А? Това по-добре ли беше?

– По демоните! – изстена Гринцолд. – Ще се бием дори повече, отколкото си представях! Ооо…

❤

Имах една любима книга. Много я харесах – от пръв поглед, още от шантавото заглавие. Изгълтах я на един дъх, което неимоверно увеличи обема на белите ми дробове, защото книгата е стотици страници. Накара ме да се усъмня във всичко, което съм знаела за историята, а също и в онези неща, за които никога до тогава не бях чувала нищо. През цялото време се забавлявах и я прелиствах с нарастващо нетърпение, защото на всяка следваща страница се случваше нещо неочаквано и все по-невъобразимо.
Книгата се казва „Стогодишният старец, който скочи през прозореца и изчезна”. Досадих на всички в близкия си обсег с тази книга, накарах доста хора да я прочетат, за да мога да си говоря с тях за нея и заедно да се смеем и да си припомняме любими моменти. (А слоницата Соня?!! Нали! Нали!)
И си мислех, че нещата ще стигнат до тук, и тук ще останат.
Имах една любима книга. Сега вече имам нов любим автор:
Юнас Юнасон.
Излезе нова негова книга на български език – в превод на Елена Радинска.
Ами тя е страхотна! Две от две!
Пак си има хубаво дълго заглавие: „Неграмотното момиче, което можеше да смята”.
Този път бях предупредена, знаех си какво да очаквам от този автор, и честно си признавам, че като я започнах на големи глътки, май повече търсех вкуса на предишната му книга. Така че този път го нямаше онова сладко и смешно смайване от безмерния, направо безсрамен размах и полет на фантазията.

Има автори с толкова категорично разпознаваем стил, че някои читатели са склонни да кажат – а, да, това вече съм го чел, какво да му чета повече. Такива повърхностни читатели-многознайковци аз не ги обичам, те сами не знаят какво губят с високомерието си.

Да, тази книга е хубава като предишната. В нея знанията за историята, физиката и социалното устройство на няколко държави през десетилетията са хубавичко омесени с откровени измислици, чудеса и съвпадения. Математически формули съжителстват с десетки хиляди възглавници и по-малко на брой, но пък фалшиви керамични патици. И това е съвсем случаен пример. И всичко това, разказано увлекателно и приятно, с изрази, които ти иде веднага да прочетеш на глас на най-близко стоящото в момента същество, човек, звяр или природа.
На мен лично тази книга ми спаси милиони нервни клетки, защото предвидливо си я бях взела в раницата, когато с татко ми ходихме на НЕЛК в София. Татко трябваше да се яви пред комисията, а аз го съпровождах, така, за компания. Висяхме пред кабинети над 8 часа, и аз си четох за Номбеко и за шведския крал, така че времето мина почти неусетно, не разкъсах със зъби нито една лекарка и нито един пациент, а потънала в чудното си четиво пропуснах да видя доста белези от операции, както и не дочух ясно всички печални истории кой от какво е боледувал и кого как са объркали докторите.

Както повечето значими и прекрасни неща в живота, и тази книга ми беше дадена даром. Подарък ми е. Аз се чувствам длъжна да я дам на колкото може повече хора да я прочетат, за да живее книгата ми колкото може повече животи. И също се чувствам длъжна да кажа, че си заслужава и парите, и времето.
Има още →