Участват:

Дракон
Оръженосец
Принцеси
Рицар
Данъчен инспектор

І ПРИНЦЕСА (излиза на сцената) Дами и господа, посрещнете днешния лектор  – единственият оцелял дракон, на рекордните 903 години, който ще ви даде някои полезни съвети.

Оръженосецът въвежда Дракона, който върви и се подпира на един стол, използва го за проходилка, после принцесите обръщат стола като трибуна. Драконът застава зад трибуната. Принцесите са край него в пози като асистентки на фокусник.

ДРАКОНЪТ (към публиката) Дойдохте ли! Дойдохте. Как няма да дойдете, като ще ви чета лекция за психичното здраве и дълголетието. Много може да се научи от мене. Един съм аз!

ІІ ПРИНЦЕСА Няма в историята друг дракон, доживял до дълбока старост.

ІІІ ПРИНЦЕСА Ето го! Ужасът на рицарите! Кошмарът на пенсионната система!

І ПРИНЦЕСА На драконите е присъщо да живеят героично. Жени и вино! Злато! Въздушни боеве!

ПРИНЦЕСИТЕ ЗАЕДНО Славно е да си дракон! (въздишат)

ДРАКОНЪТ Поне така разправяха едно време. И знаете ли какво стана? Тези, които го разправяха, загинаха най-млади. Кой падна с отсечена глава, кой от преяждане и препиване.. кого го довършиха принцесите… И ето, днес сме се събрали в тази не чак толкова удобна зала… Тука става течение! Момиче, тичай да затвориш вратата, че взе да ме върти рамото. Мерси. (сяда на стола) От сто и двайсет години ме боли това рамо, плексит ли е, какво е – молив не мога да вдигна. Някой трябва да стои до мене с молива и да записва всяка моя дума… Да записва! Защото аз взех да забравям. Ей, момче! Оръженосеца, къде си бе? Идвай бързо, да не ти скъсам ушите!

ОРЪЖЕНОСЕЦЪТ Викаш ли ме?

ДРАКОНЪТ Викам те я! Да вземеш един… един лист хартия…

ОРЪЖЕНОСЕЦЪТ И после?

ДРАКОНЪТ (не може да си спомни) И после… в този лист хартия… да вземеш да ми загънеш няколко топли кебапчета и да ми ги донесеш тука, че нещо взех да прегладнявам…

ОРЪЖЕНОСЕЦЪТ Ама докторът каза, че не трябва да ядеш свинско.

ДРАКОНЪТ Тогава искам принцеса!

І ПРИНЦЕСА Пак ли?!

ІІ ПРИНЦЕСА Нали обеща!

ІІІ ПРИНЦЕСА Пък и ние вече сме доста жилавки…

ДРАКОНЪТ Принцесата да бъде с кашкавал! Тичай!

Има още →

Открих сезона на стихотворенията, казани на глас.

В Стара Загора си имахме Нощ на изкуствата и аз четох малко стихотворения в къщата-музей „Гео Милев“. Но това си е у нас, в Стара Загора.

На 1 октомври ще бъда в Пазарджик. Първо в учебен час в Езиковата гимназия, а от 18,30 – най-официално в КнигАрт Кафе, бул.“България“ № 25, Читалище „Виделина“.

Гигантските череши в Пазарджик, те са ми любими.

Но това не е всичко!

На 2 октомври какво си мислите, че ще направя? Ще се върна вкъщи просто така? 

На 2 октомври в 13,30 ще бъда в село Труд, в Библиотеката при НЧ „Светлина – 1929 г.“.

Вижте колко хубаво са нарекли събитието: „Есенен литературен салон с поезията на Мария Донева“. Их!…

Дано есента потръгне хубаво… 

Тези деца са от Труд, запознахме се на премиерата на „Чисти стихотворения в Пловдив. Може пак да се видим в петък.

Литературният клуб пак работи 🙂
Започваме на 6 октомври. Ще се събираме всеки вторник. 
Основно е за ученици между 9 и 12 клас, които обичат книгите и пишат стихове или проза. Ако някой е по-млад или по-възрастен, но споделя нашите интереси, няма да го върнем.
Ще си говорим за книги, ще играем различни литературни игри. Последният вторник от всеки месец ще каним на гости писатели, за да се запознаем и на живо с тях.
Мястото е на втория етаж в Центъра за наука, култура и изкуство, на улица „Захарий Княжески“ 71.
Напълно безплатно.

Месецът най-после свърши. Хем беше от късите.
Месец, след който светена вода да наръсите.
Пълен с очакване, празен от по-дълбок смисъл.
По-рядко сладостен, по-често мрачен и кисел.
С триста събития, струпани като картофи.
С дребни открития. Сблъсъци и катастрофи.

Месецът свърши. И скоро ще свърши годината.
Първата част от живота набързо е мината.
Сладка любов. Тежка работа. Дълга умора.
Нежно лице сред гъмжило объркани хора.
Всичко повтаря се. Всичко е за упражнение.
За да въздъхнем накрая – с тъга, но и със облекчение.

Добро утро!

Мили мои.

Тази година ще имам нова книга. 

На вчерашния много хубав, топъл и празничен ден  получих потвърждение.

Книгата ще съдържа избрани стихотворения от минали години. Ще бъде красива предколедна книга за гушкане и за подарявяне. Знам, че ще бъде красива, защото Иво Рафаилов ще направи корицата. 

Защо ви пиша всичко това сега?

За да ви кажа колко ми е радостно. Странно – едно такова тихичко радостно. Нищо, тъкмо ще има накъде да се засилва. И послеее… Ееехххх….

И защото ви моля, ако някой си има любимо стихотворение от досегашните книги, може ли да ме подсети, за да не го пропусна? Може с линк, или с две-три думи, аз ще се сетя за кое става дума.

Благодаря още от сега!

❤

Денят с нощта се изравнява
и щом замръкне – хладно става,
и лястовиците се махат,
и есента почуква плахо
и деликатно ме подсеща,
че иде ред за важно нещо:
печални мисли да прогоня,
да викна: Соня! Соня! Соня,
здравей, къде си, как си, що си…
Да я засипя със въпроси,
и да подскачам, да се смея,
защото разговарям с нея,
и нищо, че по телефона,
и нищо, че край нас във фона
нахален градски шум наднича.
Такова хубаво момиче
е Соня, Соничка, София!
Едва ли тайна ще открия,
ако ви кажа, че без нея
сама едва ли ще успея
да подредя прилична книга.
Тя бързо същината стига,
и ловко смисъла открива
и като бебе го повива.
София книгите отглежда
с Любов и Вяра и Надежда.
Надеждна, вярна и любима,
на мен ми е необходима,
и затова й обещавам
редовно да я поздравявам
до края чак на този век –
защото е голям човек!
❤

Специално за хор „Бодра песен“ 🙂

Започва така:

Мария:

Ако не говоря за пейзажа
и за всяко срещнато животно,
ще ми се наложи да разкажа
колко ми е тъжно и сиротно.

А това е загуба на време,
щом не смогвам даже да опиша
радостта, която ме обзема –
всичко гледа, свети, шава, диша.

Аз, докато мога да избирам,
ще говоря за цветя и котки.
А наложи ли се да умирам,
ще си тръгна – като на разходка.

Т.Т.:

Ако не говоря за пейзажа,
слънчице и разни животинки,
иде ми понявга да размажа
доста от наличните гадинки.

Казват ми – било недопустимо,
знак било за калпави маниери,
за естети – чак непоносимо
някой донкихотчо да се пери.

При това количество задачи
и нещата, дето ми се правят,
чини ми се – глупаво е, значи,
с опуси батални да се бавя.

За да мога още да се трудя,
римички ще вадя от вързопа –
за тревички, мравки, пеперуди,
та спокойно да си хвърля топа.
Ами да! 🙂

Мария:

Даже и размазани обаче,
някои гадинки хапят лошо.
Други, без да си ги пипнал, плачат.
Трети мигат с погледи кокоши.

И сърцето обезоръжено,
всеки миг заето да съчувства,
изведнъж се вижда обкръжено
от безвредни някакви изкуства.

И сърцето ходи все на пръсти,
и не иска никой да засегне.
И държи надеждите си скръстени.
И тупти, готово да побегне.

И само от всичко се откъсва,
по-прозрачно и от сянка става.
Някой ден съвсем само се пръсва,
и от деликатност се предава.

08.09.2011