Литературният клуб пак работи 🙂
Започваме на 6 октомври. Ще се събираме всеки вторник. 
Основно е за ученици между 9 и 12 клас, които обичат книгите и пишат стихове или проза. Ако някой е по-млад или по-възрастен, но споделя нашите интереси, няма да го върнем.
Ще си говорим за книги, ще играем различни литературни игри. Последният вторник от всеки месец ще каним на гости писатели, за да се запознаем и на живо с тях.
Мястото е на втория етаж в Центъра за наука, култура и изкуство, на улица „Захарий Княжески“ 71.
Напълно безплатно.

Месецът най-после свърши. Хем беше от късите.
Месец, след който светена вода да наръсите.
Пълен с очакване, празен от по-дълбок смисъл.
По-рядко сладостен, по-често мрачен и кисел.
С триста събития, струпани като картофи.
С дребни открития. Сблъсъци и катастрофи.

Месецът свърши. И скоро ще свърши годината.
Първата част от живота набързо е мината.
Сладка любов. Тежка работа. Дълга умора.
Нежно лице сред гъмжило объркани хора.
Всичко повтаря се. Всичко е за упражнение.
За да въздъхнем накрая – с тъга, но и със облекчение.

Добро утро!

Мили мои.

Тази година ще имам нова книга. 

На вчерашния много хубав, топъл и празничен ден  получих потвърждение.

Книгата ще съдържа избрани стихотворения от минали години. Ще бъде красива предколедна книга за гушкане и за подарявяне. Знам, че ще бъде красива, защото Иво Рафаилов ще направи корицата. 

Защо ви пиша всичко това сега?

За да ви кажа колко ми е радостно. Странно – едно такова тихичко радостно. Нищо, тъкмо ще има накъде да се засилва. И послеее… Ееехххх….

И защото ви моля, ако някой си има любимо стихотворение от досегашните книги, може ли да ме подсети, за да не го пропусна? Може с линк, или с две-три думи, аз ще се сетя за кое става дума.

Благодаря още от сега!

❤

Денят с нощта се изравнява
и щом замръкне – хладно става,
и лястовиците се махат,
и есента почуква плахо
и деликатно ме подсеща,
че иде ред за важно нещо:
печални мисли да прогоня,
да викна: Соня! Соня! Соня,
здравей, къде си, как си, що си…
Да я засипя със въпроси,
и да подскачам, да се смея,
защото разговарям с нея,
и нищо, че по телефона,
и нищо, че край нас във фона
нахален градски шум наднича.
Такова хубаво момиче
е Соня, Соничка, София!
Едва ли тайна ще открия,
ако ви кажа, че без нея
сама едва ли ще успея
да подредя прилична книга.
Тя бързо същината стига,
и ловко смисъла открива
и като бебе го повива.
София книгите отглежда
с Любов и Вяра и Надежда.
Надеждна, вярна и любима,
на мен ми е необходима,
и затова й обещавам
редовно да я поздравявам
до края чак на този век –
защото е голям човек!
❤

Специално за хор „Бодра песен“ 🙂

Започва така:

Мария:

Ако не говоря за пейзажа
и за всяко срещнато животно,
ще ми се наложи да разкажа
колко ми е тъжно и сиротно.

А това е загуба на време,
щом не смогвам даже да опиша
радостта, която ме обзема –
всичко гледа, свети, шава, диша.

Аз, докато мога да избирам,
ще говоря за цветя и котки.
А наложи ли се да умирам,
ще си тръгна – като на разходка.

Т.Т.:

Ако не говоря за пейзажа,
слънчице и разни животинки,
иде ми понявга да размажа
доста от наличните гадинки.

Казват ми – било недопустимо,
знак било за калпави маниери,
за естети – чак непоносимо
някой донкихотчо да се пери.

При това количество задачи
и нещата, дето ми се правят,
чини ми се – глупаво е, значи,
с опуси батални да се бавя.

За да мога още да се трудя,
римички ще вадя от вързопа –
за тревички, мравки, пеперуди,
та спокойно да си хвърля топа.
Ами да! 🙂

Мария:

Даже и размазани обаче,
някои гадинки хапят лошо.
Други, без да си ги пипнал, плачат.
Трети мигат с погледи кокоши.

И сърцето обезоръжено,
всеки миг заето да съчувства,
изведнъж се вижда обкръжено
от безвредни някакви изкуства.

И сърцето ходи все на пръсти,
и не иска никой да засегне.
И държи надеждите си скръстени.
И тупти, готово да побегне.

И само от всичко се откъсва,
по-прозрачно и от сянка става.
Някой ден съвсем само се пръсва,
и от деликатност се предава.

08.09.2011

Копнея за живота ти. В мъгла е всеки ден,
във който се събуждаш в леглото си без мен.

Тогава се превръщаш в далечен непознат
във непозната къща. И ме измъчва глад

за буквите в писмата, за твоето кафе.
Прахът, покрил нещата с прозрачно кадифе,

и как ли ги подреждаш… Загадка е голяма
различно ли изглеждаш, когато мен ме няма.

Спокойно ли ме чакаш. Щастливо ли живееш.
Досеща ли се някой сърцето ти къде е.

Това бе едно от първите неща, които сложих в блога, така започва и книжката „Меко слънце“. 
Малко го поднових – 7 от 12. Може би има и други нови, не се сещам в момента.
Може някога да си направим календар, а? Красив? 🙂 

ЯНУАРИ

Януари е подъл. Той изхвърли елхата.
Той изяде дори на врабчето трохата.

И макар че празнува – просто празник до празник –
януари целува със целувки заразни.

Вае снежни пейзажи, а ме блъсва в леглото –
не любов да покаже, а съм болна защото.

И снежинките гледам как бинтоват квартала,
и съм жална и бледа, и съм лоша и бяла.

Други ходят на гости, аз сънувам кошмари.
Сечивата си остри върху мен януари.

Вее в празния джоб, проветрен до стотинка.
Стене белият дроб, изтерзан от настинка.

Охка черният – зъл махмурлук пак го стяга.
Всяка птица с акъл се спаси и избяга.

А пък аз – на студено. И съм права, когато
десет зими разменям за един месец лято!

ФЕВРУАРИ

Постоянно си казвам –
февруари е къс.
Под снега се показва
мокра, рохкава пръст.

От студения въздух
освежен, изтрезнял,
понеделник се хлъзва
в мека весела кал.

Посивял и измачкан
заскрежен акварел.
Даже аз да съм мрачна –
февруари е смел.

Ето, дните порастват –
с по една капка чай.
И тъгите зарастват.
И студът има край.

МАРТ

Без звук, без глас
щом влезеш у вас
за миг, във покой,
светът става твой –

като капка вода,
като шал във студа
като час, като ден,
като остров зелен.

Два реда от стих
в тетрадка с поле,
тананикане тихо
и листо от лале.

Малко вятър от юг,
малко страх, малко смях,
пролетта идва тук
със единствен замах

и водите текат,
и светът се върти,
и владееш света
точно ти, точно ти…

Има още →

.
От този вид тъмнозелено,
което намеква „все още”.
Замръкне ли, става студено.
Притварям прозорците нощем.

Заключвам вратата. Със дрехи
от хладния свят се отделям.
Започвам да търся утехи.
Да правя сладкиши в неделя.

Припомням си колко отдавна
не сме се целували с чая.
Приготвям се меко и плавно
за студ. И защото не зная

дали ще намеря прегръдки,
в които насън да се скрия,
отпивам луната на глътки
и се упражнявам да вия.