Топло е – като за зима.
Слънцето през зъби свети,
а по улиците има
главно гарвани проклети.

Между тях една надежда
гламава – стои и гука.
Заради това, изглежда,
все пак се живее тука.

И градът я чу и живна,
и гневът му поразмина –
заради една наивна
топла топка перушина.

Мария:

Около смъртта си има шетане.
Да я прикоткаме, да я нахраним, да й затворим гладната уста с лепкав бонбон, да й осветим пътя със свещица.
Да я изпратим доволна, но не прекалено доволна.
Не се връщай тук. Ще направим нужното, но нищо повече.
Не си желана.
Неугледна, кльощава чиновничка от администрацията на природата, събира данъците, взима. Понякога проявява човечност, понякога се засмива на смешки, които само тя си разбира. Косата й е кафява и сива, изглежда като залепена.
Не се ли измори вече, болна ли си?
Смъртта няма почивен ден, работи и нощем, не се спира.
Отваря работа, отворя празнини като пропасти, отваря врати в пръстта и закрива огледалата.
Тръгвай си, махай се, стой по-далеч от дома ни. А когато се връщаш, спомни си колко смирени бяхме, колко добри, колко плакахме, и колко канела имаше в житото, орехи, пудра захар, лимонова кора. Смили се.

Доктор Толев:

Иххх!
Защо не мога пет пъти да натисна копченцето за „харесвам“!
В тази връзка –

Ами,
редно е за смъртта да взема и аз отношение.
Първо, защото по професионална линия с нея съм работил заедно.
Около болестите – аз от единия край, тя от другия и кой до където стигне.
Като колеги, един вид…
Второ – някак с теб все полемизираме, предимно от антиподни позиции.
Защо ли?… Ми, такъв съм си – рекат ми нещо, аз – наопаки…
И така, рачешката, карах този живот по назадничав начин, ретро-човечески…
А ти напред гледаш – поетесите са такива – преди теб оттатък завоя да надникнат.
И хоп – виждаш там смъртта и ахваш, но не със смесени чувства.
Пък тя какво, нали не те е видяла, а само ти нея – откъде толкова афект се появи?!…
Права си, смъртта навестява и се налага да я черпим, такъв бил редът.
А е заради заслугите и – тя ги има, без значение дали сме съгласни с това.
Тя подсилва сладостта на вече посоченото бонбонче и житото с много захар и канела.
Дарява радост от утренния въздух – още преди слънцето да се е събудило.
Отваря очите за красотата на преходното цвете и залеза отсреща.
Осмисля нощта като рецидивиращо умиране.
Изобщо – дава рамки и срок на събитията, за да знаем как и колко да им се радваме.
И ако не стане, дава извинение – защо, видите ли, са се оплескали нещата…
И свобода дава, стига да я поискаш и ако се наложи…
А най-главното – няма лоши намерения, просто е принципна и загрижена.
Казваш, чиновничка е – да, следи за ред и качество, и предупреждава за пропуски.
Подсеща да свършим нещо, и да му се възхитим овреме.
И да подготвим почвата за идващите подире.
В този ред на мисли, нужни сме им.
Нали?

. 🙂

Още ми мирише на теб.
Ръцете ми те усещат.
Добре запълнено е всяко пространство,
дори под тавана въздухът трябва да е още по-топъл,
в отсъствието те чувствам по-ярко,
вън вали, нещо свети,
около мен нищо не се променя,
водата не те измива от мен,
вятърът не те отнася,
вдишвам свят, издишвам тебе,
затварям очи, за да те видя,
радостно ми е, тъжно ми е, твое ми е,
постой още малко в ума ми,
остани.
 

Две хиляди и петнайста беше добра година.

Прегледах категория „новини” в блога и ето що:

Писах стихотворения, а още повече пътувах, за да ги казвам пред благи и сърдечни хора в София, Стара Загора, Пловдив, Ямбол, Хасково (по пътя натам видях първия щъркел за годината!), Казанлък (веднъж през пролетта и веднъж през есента), Варна (о, спомняте ли си, госпожо, колко много плакахме всички и колко хубаво беше), Шумен, Добрич, Сливен, Русе (пролет-есен, в Русе бих живяла заради приятелите), Разград, Труд (Светле!), Пазарджик, Карлово, Житница (и леля Ана), пак Пловдив и за десерт – Асеновград.

Направили сме четири концерта в Чайната. (обичам Марина, Антони и Венци.) (то се знае, ама аз да кажа, защото ми е много приятно)

Имаме си ученически литературен клуб „Без заглавие”. Идват няколко превъзходни деца. Не се справям добре, не успявам да събера повече деца, поне десет, за да им е интересно да си общуват помежду си. Ама… може би по-нататък ще стане.

Участвах пак със стихотворения в спектакъла на Па де Кре на Кремена Костова и много се гордея с това, защото беше вълшебно.

В театъра в психиатрията в Раднево през пролетта поставих „Шантави пари” от Рей Куни. Дори се наложи и аз да играя в едно представление, и то най-главна роля, бях Хенри Пъркинс, приятно ми е. През лятото пък направихме пиеската „За психичното здраве и дълголетието на драконите”. И това беше. Когато ми прекратиха ангажимента към театърчето, ми разбиха сърцето. Ама то е сърце, разсейва се, намира си нови играчки, забравя. Добре де, нали трябва да сме радостни, празници идат.

През лятото ходих на курс по рисуване при Тошо Стефанов. Чудесно беше. Искам пак, и искам да рисувам, защото усещането е великолепно (рисунките, уви, не толкова).

Уших безброй кукли с радост и удоволствие.

В края на ноември излезе новата ми книжка. „Тя се наслаждава на дъжда”.

Иво завърши първи курс, преполови втори, Шотландия му понася.
Имам си майка, татко, кака, Аргир, Нико, Андони, момент, смених жанра, минах на молитва за здраве. Дано. Нека.

Живях в любов. Много пъти плаках, ядосвах се, крещях публично и насаме, но повече прегръщах, галих и се смях. Станах близка с нови хора.

Дойде краят на годината, след тази неописуема, дълга есен, която още не е приключила съвсем. В последните две седмици ми изникнаха нови ангажименти, свързани с вдъхновяваща работа. Какво повече може да иска човек?

Благодаря! ❤

Тя е добре. У дома си е. Ето:
слага прашинка канела в кафето.
Шкафа отваря. Ръцете си вдига.
Трябва й стол – до буркана не стига.
Вчера не беше ли май по-висока?
Гледа на някакви хапчета срока.
Води детенце. Да, има си внуче.
Сядат и заедно стихчето учат.
После остава сама и мълчи.
Тя не те помни. Поне не личи.

Ден като ден. Понеделник. Неделя.
По телевизора плачат и стрелят.
Долу пред входа деца се целуват.
Тя е притихнала. Не, не тъгува.
Тя е добре. У дома си е. Ето:
с бяло петно от любов във сърцето –
обич, но преболедувана вече,
дума от твоя глас, тайно, далече,
сладка, сърцераздирателна нота
от преди няколко други живота.