Отдавна не ме беше викала книга. Ела. Да ме хване за ръката, да вплете пръсти в моите и да каже – хайде. Удоволствие от пълнотата, от дланите, които си пасват, от чувството за лекота, когато докосваш точно това, което обичаш.
Понеже има книги, които са привлекателни, но някак тежки, гледат към себе си, не към теб, като хубавици, които си знаят цената (между 15 и 20 лева, да му се не види). Ти ги искаш, но те не те искат, малко си им така, безразличен.
И говоря само за кориците и общото усещане за сияние около книгата. Които го имат де.
Книгата е „Бабата бандит”. Авторът е Дейвид Уолямс. Преводът е на Михаил Балабанов, а под името му в карето има още четири имена – на коректор и на трима различни редактори. Барната работа, издателство Дуо Дизайн!
Продължавам за общия изглед.
Илюстрациите са на Тони Рос, когото познавам от книгите за деца на Роалд Дал, и честно казано, на моменти се позамислях кого чета („Кого живея” J ), много ми беше роалддаловско на очите. Деца, не използвайте тази дума, на нищо не мяза, аз лично се срамувам от нея, но понеже ми върши работа, няма да я трия веднага. Леки, смешни, разпознаваеми като стил, забавни и изразителни рисунки, и те вплетени в текста ръка в ръка, ех, че радост!
После. Аз съм се пенила на тема – защо ни удряте в кантара и текст за сто страници го разхвърляте на 400… Обаче тук е много добре. Наистина се чете с лекота, отмора за очите ми, хубави просторни полета, приятна жълтеникава хартия. Просто цялата книга на вид е като въздушно леко суфле с тайни и изключително вкусни пещери, пълни с горещ шоколад. Ох, сетих се за тайния вход към Тауър, край на суфлетата, като прочетете книгата, ще ме разберете защо край.
Героите са чудно приятни също. Скучна баба, която през цялото време пърди, дори без да забележи. Трътлесто самотно внуче, което си мечтае да стане водопроводчик. Майка и баща, които обичат да гледат танцови състезания по телевизията и, точно както беше в „Матилда”, се хранят пред телевизора с полуфабрикати. Досаден съсед-клюкар, тъповати, но услужливи полицаи. Има си главни герои, има си масовка, има си всичко необходимо, за да се забърка една весела и страховита и вълнуваща, а пък накрая все пак трогателна история.
Аз ако бях дете, с голям кеф щях да прочета точно тази книга. Но понеже не съм дете, я прочетох с още по-голямо удоволствие, и макар да ми беше ясно какво ще стане, я глътнах на един дъх, без да спирам да се смея, макар че по едно време си поплаках, разбира се.
Защото най-хубавото за казване го оставих за накрая: езикът. Смешно е! Сладко, солено, забавно, смешнооо! Кой може да не обича такава книга?
Тя е готова за филм. Също и за сцена. Много става! Много!
Значи, толкова да ми хареса тази книга, че:
Аз я взех от книжарницата назаем и я прочетох в парка отсреща за около два часа, с почивки за мечтаене и за хранене на гълъбите със солети. Има гълъби, гугутки с герданчета, гарвани и врабчета. Върнах книгата.
Не спирах да мисля за нея два дни. На третия отидох в книжарницата и си я купих.
Ето каква книга е тя!
Има още две книги от същия автор, преведени на български, но искам да понося тази в ума си, не искам да я сменям веднага с друга. Явно я обичам истински.

Красива, омайна, загадъчна.
Наистина ли е възможно да бъде моя? Да я взема в ръка, да я прегърна, да галя с показалец гладкото й лице, да се радвам на релефа. Какво чудо е това! – текстът с дребен шрифт да крие изненади, но хубави и сладки като пастички и лимонада, скрити в хралупата на дърво…
И безмерно тъжна и носталгична, гледаш я и потъваш.
Красива.
А после, ако успееш да откъснеш очи от красотата й, когато успееш, да откриеш, че думите й са равни по прелест, необикновени, привлекателна.
И тя разказва истории. Може да ги разкаже дори без да отрони дума, може да ти събере приказка от няколко отронени букви, от късчетата хартия, на които още личат недописани стихотворения, и с всяка дума да добавя още тишина в тишината, да те отведе на края на света, където свършва картата, или пък да ти покаже някой невъзможен, но приятен и определено съществуващ вътрешен двор (сигурно го има и в твоята къща?)
Истории без ясен край, необясними и без друга поука, освен колко е хубаво да гледаш и да обичаш. Истории без граници, както ако гребнеш с лъжица от пяната на млякото, което ври, лъжицата ти е пълна и капе, но млякото в тенджерата не е намаляло, а парата обвива ръката ти и ухае на дом.
И, да речем, че тя е твоя собствена и ти я имаш, но тя излъчва толкова копнеж, че е съвсем възможно от нещо като нежност, и нещо като тъга-и-радост да се разплачеш, макар че то не е тъжно, просто луната, просто стихотворенията, и котките, и охлювите (най-големият им враг!)…
Една такава книга, да.
Взех следващата снимка от страницата на книжарница Бук.