Коледа носи любими неща

Джазът пее на български на 23 декември от 19,30 часа в Сити Марк Арт Център, бул. „Янко Сакъзов” № 30

Тях нищо не ги засяга.

Улички малки, нагъсто преплетени,
срещат надеждите и страховете ни.
Котка протегне се. Куче подуши.
Светят над двора съседските круши.
Знаем се. Пазим се. Всички сме свои,
средно нещастни и чат-пат герои.
Тясно е, чудим се как да избягаме.
Много естествено, че си помагаме.
По некролозите – наши приятели.
Как сме живяли и колко сме патили –
то на дланта на града е написано.
Многото мина и малко артиса, но
вече е глупаво да се предаваме –
тук сме родени и тук си оставаме.

Краят е един за всички –
като мускетар.
Избеляват ти боичките
и осъмваш стар.

Млъкваш. Правиш си убежище
в думите „Не знам.“
Гледаш да не забележиш, че
ще замръкнеш сам.

В огледалото посреща те
тъжен господин,
пие и ти ползва вещите –
всички за един.

Лили натисна копчето на асансьора и с цялото си тяло усети гадното чувство как нокътят й се счупи. Не я заболя, но самото усещане беше отвратително. Дори чу звука.
Ами да. Защо да не счупи нокът? Вечерта беше най-прекрасната в живота й, а само след минута щеше да стане ужасна.
А тъпият асансьор изобщо не работеше, явно.
Лили се заизкачва по стълбите, като хем бързаше, защото вече беше почти 12 през нощта, хем се бавеше, защото знаеше, че майка й и баща й не спят, а стоят в хола и я чакат, за да се убедят, че е жива и здрава, а после да й крещят. Майка й щеше да крещи. Баща й щеше да мълчи и да гледа разочаровано и огорчено, а после да каже на майка й – Стига. Няма смисъл. На нея й е все едно за нас. – и двамата да отидат в спалнята си, като се подкрепят взаимно като ранени войници.
Лили спря на етажа. Включи си телефона. После дълго и нервно рови в чантата си за ключа.
Разбира се. Защо да не го загуби точно днес? Прехапа устната си и усети вкус на кръв. Близна ухапаното място. Преди пет минути точно там беше езикът му. Беше… Беше страхотно.
Лили се засмя и устната я заболя. После се засмя пак нарочно. Дали по лицето й си личат целувките? Просто не можеше да си тръгне, а после изведнъж стана 11,30.
За момиче, което задължително трябва в 9 да си бъде вкъщи… и за момиче, което има гадже от 4 дни… вечерта беше доста вълнуваща.
Е, сега щеше да й излезе през носа.
Бръкна за последно в чантата си и този път ключът сам се пъхна в ръката й. Беше грапав и студен.
Пъхна го в ключалката и тихо го превъртя.
Чудно. Беше тъмно. Доближи се до вратата на спалнята и чу, че баща й най-спокойно си хърка.
– Ще ми се размине, а? – усмихна се Лили и пак малко я заболя.
Мина през банята. Изми си ръцете. После дълго се гледа в огледалото. Беше си същата. Само бузите й бяха зачервени, но то можеше да е от тичането по стълбите.
Реши да не се къпе тази вечер, не искаше да измие целувките от лицето си. Толкова много целувки! Три часа целувки. Но по-добре все пак, че си тръгна.
Тихичко мина по коридора и се шмугна в своята стая. Не включи лампата. Свали си дрехите, пъхна се в пижамата на зайчета и седна на леглото.
В този миг някой почука по стъклото.
Лили подскочи. Баща й е заключил по грешка майка й на терасата и тя, горката, сигурно умира от студ – това беше първото, което й мина през ума. Доближи лице до студеното стъкло.
Стига бе!
На терасата имаше нежен бял еднорог, който на лунната светлина изглеждаше прозрачен.
Лили отвори, без да се замисли, и еднорогът влезе, като стъпваше деликатно по мокета.
Беше огромен, сякаш изпълваше целия въздух. Излъчваше меко сияние. Миглите му бяха дълги и извити, очите – виолетови. Ухаеше на теменужки.
Лили отстъпи назад, седна на леглото. Еднорогът подуши лицето й – тя усети топлия му дъх и си помисли – тази нощ всички ме целуват. После той опря муцуната си върху рамото й и остана така.
– Ти… еднорог ли си? – попита шепнешком Лили. – Защо си дошъл?
– Аз винаги съм бил тук – отговори й той беззвучно, вътре в ума й.
– Ти моят еднорог ли си?
– Да. А ти си моето момиче.
– Защо те виждам чак сега?
– Защото утре вечер ще се случи нещо.
– Нещо лошо ли? – почти извика Лили.
– Не, миличко. Нещо много хубаво. Не се страхувай. Утре ще се случи нещо много красиво и ти ще бъдеш много щастлива много дълго време. Само че…
– Само че какво?
– Само че вече няма да си имаш еднорог.
Телефонът й изпука. SMS. Лили се дръпна от еднорога, за да прочете съобщението.
„Караха ли ти се? Ти си най-красивото момиче на света!Нямам търпение да те видя утре!“
Лили целуна телефона и зацъка за отговор. Писаха си съобщения повече от час. Когато изпрати последното, тя се сети за еднорога.
Но той вече си беше отишъл.

КОЛЕДА НОСИ ЛЮБИМИ НЕЩА – Джазът пее на български

За всички, които обичат джаз, поезия и празници, на 23 декември в 19,30 часа ще има от всичко това по много.

„Джазът пее на български“ ( https://www.facebook.com/groups/318368831534421 ) вече седма година представя любими джазови стандарти с текстове на български език. Проектът има широк репертоар от песни на джаз-легенди като Франк Синатра, Антонио Жобим, Ета Джеймс, Нина Симон, Тутс Тилеманс, Жак Брел.

Някои от текстовете са близки до оригиналните стихове, други са верни най-вече на характера на мелодията, но във всички се усеща ласкавото, любовно отношение към поезията, към музиката и към хората, които споделят това преживяване.

Уют, топлота, красива музика и удоволствието да посрещнем заедно Коледа – празникът на чудесата и надеждата.
Намери време за това, което обичаш.

Джазът ще пее на български
с Марина Господинова – вокал,
Антони Дончев – пиано,
Венцислав Благоев – тромпет,
и Мария Донева – думи.

23 декември 19.30ч.

Билети се закупуват на място на касата на Сити Марк Арт Център, бул. „Янко Сакъзов” № 30 и online на www.ticketsbg.com.

–

Обичам да ходя при баба.

От годините тя се е смалила, станала е дребничка като дете. Иска ми се да я закрилям.
Кожата й е като намачкана восъчна хартия. Косицата й е бяла и мека като пух. Пръстите й са сухи и криви, тя едва държи чашата. Ръцете й треперят и вече й е много трудно да се храни – вилицата не се забива и в най-развареното парче картоф, супата се разлива от лъжицата по пътя към устата й.
Баба почти не яде.
Сигурно затова е станала мъничка.

Тя е толкова стара, че постоянно се страхувам за нея. Струва ми се, че ако кихне, ще се разпадне и на мястото й ще остане само малка купчинка перца, прахоляк и меки парцалчета от вечната й кафява рокля.

Никой друг освен мен не я посещава. Братята ми й се подиграват, а сестра ми се страхува от нея.
– Не яж нищо в бабината къща! – подвикват ми на тръгване. – Сигурно там са се развили поне пет вида гробна плесен!
– След като излезеш от бабини, не забравяй да си изгориш дрехите и да си извариш ръцете!
– Да не си помислила да домъкнеш тук нещо нейно – съска сестра ми.
– Освен ако не е колие с диаманти или буца злато! – хилят се момчетата и показват със знаци, че съм луда.

Баба винаги ми се радва.

Мъничката ми баба се смее, а устните й са толкова набръчкани, че изглеждат на плисета. Не винаги ме познава, защото ме нарича ту с името на майка ми, ту с други имена – на хора, които никога не съм срещала.

Къщата й наистина мирише странно. Паяжините й придават готически вид. Подът е особен, едновременно мек и еластичен. Откакто в един кухненски шкаф открих разсъхнат труп на котка, спрях да надничам зад врати и вратички.
Баба ме приема винаги в хола, до който води тясна пътека между стени от снопове стари вестници, потрошени мебели, купчини дрехи, покрити с хвърлен отгоре плат на ситни цветчета, и кой знае още какво.
Сядаме до малката масичка, по чудо оставена празна – баба на креслото, аз на един червен стол. Аз й нося локум през зимата и малини през лятото, или нещо друго, задължително меко и сладко.

Баба се смее и ми разказва.
Историите й никога не се повтарят. Винаги са за младостта й, за времето, когато била на 16 и живеела в Париж – изпратена в пансион, за да учи философия в Сорбоната.
Тя обаче била твърде красива, за да кълве учебници, и твърде нетърпелива, за да дреме на лекции.

А и, като си помисля, 20-те години на ХХ век! Баба била муза на поети и модел на художници. Моне се сбил със Сезан заради нея (и отнесъл здрав пердах с бастун върху гърба и върху самочувствието си). Тулуз Лотрек целувал коленете й. Зелда забранила на Скот да черпи баба ми с шампанско.

– Но кой можеше да спре Скоти да направи нещо, особено ако е забранено? – смее се тихичко баба и гласът й е лек и нежен като шумолене на безброй любовни писма.
– А Хемингуей? Познаваше ли го? – питам я аз.
– Ърнест? Той беше истински мъж. Обичаше да ме носи на ръце. Наричаше ме своето русокосо бебе и когато флиртувах с други, започваше да пие толкова ожесточено, сякаш иска да се самоубие.
– О, бабо… Да можех да го срещна… Само веднъж да го видя с очите си…
– Наистина ли искаш това?
– Повече от всичко!
– Тогава вземи онзи фенер. Лампата в килера изгоря още преди години… Светни си с фенера… има там един гардероб, отвори го много внимателно.
– Защо? Да не си скрила вътре някой скелет – смея се аз, но гласът ми е малко писклив.

– Не просто някой, миличка. Не просто някой.

–