Ако си дойдеш поне за два дена,
Коледа няма да бъде студена,
зимата няма да бъде огромна
и самотата ще стане по-скромна.
Няма значение, и да се скараме.
В приказки до сутринта ще откараме.
Нещо ще сготвим. За хляб ще изтичаме.
Малко на себе си ще заприличаме.
Като го мисля – изглежда реално.
Весело плача и смея се жално.
Милвам елхата. Подреждам украси.
И като мантра повтарям: Ела си…
В сряда вечерта ще има концерт на хор „Библиофония“ и приятели. И Яница Нешева ще участва, и дори ще измяукаме пак заедно онзи дует.
Сря-да! Сря-да! Да!
❤
Изчаках да мине малко време, но вълнението ми не иска да стихне. И аз не искам да стихва. Получих толкова много топли прегръдки, че не трябва никога повече да ми бъде студено.
Не можах да обиколя панаира, защото идваха мили, сладки хора да си поговорим, да им подпиша книга, или пък „аз си купих книгата още преди това, но може ли малко да я подържите?“
Няма как да се отблагодаря за цялото внимание, радост и топлота, но мога да мисля за тях, да ги запомня и да се опитам да бъда на висотата на празника, всеки ден.
Видях отдалеч лица на приятели, които после не успях да поздравя.
Получих похвала от господина, който се грижи за озвучаването, и от охранителя. Това значи много.
За мен това беше голяма вечер. Много важна. Вие бяхте там.
Ето няколко снимки, които взех от фейсбук, снимките са от Стефка Крушарова, Любомир Перчемлиев, Зина Чаушева, Зорница Христозова, Симеон Аспарухов, Ивелина Чолакова и Радослав Чипанов.
Има също и видео, на което много се радвам. Погледах от тук – от там, и установих, че да, наистина съм силно притеснена, необичайно, и я, ами че аз не съм дебела!
Сърцето ми е пълно с благодарност.
Ако някой му беше казал, че ще се загуби в мола, то щеше да се смее, докато му потекат сълзи. Що за идея?!
Първо на първо, то никога не беше стъпвало в мол, нито имаше намерение да стъпва.
Защото – и това беше второ на второ – домашните духчета са си домошари. Тяхното място си е у дома и няма сила или съблазън, която да ги изкара от там.
А точно пък него – особено. Ако имаше състезание кой е най-привързан към тихия, сънлив, затворен живот, то щеше да спечели златната купа сред всички духчета на планетата. Но нямаше да отиде да си я получи, защото нямаше да му се излиза от къщи.
И изведнъж – да се загуби. И то в мола!
Домашното духче затътри крачета по настилката на пода и се подслони под една пейка. Беше просто смазано под една част объркване, две части уплаха, три части неизвестност и четири части унижение. Без черупката на милия си дом се чувстваше голо, като разсъблечено на публично място. И това, че е невидимо, въобще не подобряваше нещата. Хич.
Освен това го болеше главата там, където оня гаден цип го беше оскубал.
То какво е криво, че чантата на Петя ухаеше толкова сладичко, и отвътре имаше такъв мекичък несесер, и беше тъмничко и топличко. Всяко домашно духче би си полегнало в такава чанта. В нея имаше ягодов гланц за устни (ммм, мазничък!), и химикалки, и дъвки, и шапка, и книга, и ключ, и всякакви интересности и полезности, и то първо си поигра, после си полегна, после си поспа…
А после ципът го оскуба и всички вещи с трясък ще изсипаха заедно с духчето на някакво светло и кораво място сред чужди миризми и гласове, ръката на Петя го перна и го метна встрани, и докато се осъзнае, тя си събра обратно нещата (без него), даде някакви пари и се скри зад една врата.
Домашното духче се затича едновременно във всички посоки. Завъртя се. Загуби се.
Хора. Викове. Обувки. Всякакви чужди неща!
Стана му лошо. Погледна се в едно огледало и не се видя. Да бе, нали съм невидимо.
Най-лошото е, че не усещаше нито следа от присъствие на други домашни духчета. Сградата беше съвсем нова и безлична.
Духчето зае позиция под пейката срещу вратата, зад която изчезна Петя, задъвка крайчето на яката си и се приготви да чака.
Хубаво си, мое мило Отечество!
Тях нищо не ги засяга.
Улички малки, нагъсто преплетени,
срещат надеждите и страховете ни.
Котка протегне се. Куче подуши.
Светят над двора съседските круши.
Знаем се. Пазим се. Всички сме свои,
средно нещастни и чат-пат герои.
Тясно е, чудим се как да избягаме.
Много естествено, че си помагаме.
По некролозите – наши приятели.
Как сме живяли и колко сме патили –
то на дланта на града е написано.
Многото мина и малко артиса, но
вече е глупаво да се предаваме –
тук сме родени и тук си оставаме.
Краят е един за всички –
като мускетар.
Избеляват ти боичките
и осъмваш стар.
Млъкваш. Правиш си убежище
в думите „Не знам.“
Гледаш да не забележиш, че
ще замръкнеш сам.
В огледалото посреща те
тъжен господин,
пие и ти ползва вещите –
всички за един.
Лили натисна копчето на асансьора и с цялото си тяло усети гадното чувство как нокътят й се счупи. Не я заболя, но самото усещане беше отвратително. Дори чу звука.
Ами да. Защо да не счупи нокът? Вечерта беше най-прекрасната в живота й, а само след минута щеше да стане ужасна.
А тъпият асансьор изобщо не работеше, явно.
Лили се заизкачва по стълбите, като хем бързаше, защото вече беше почти 12 през нощта, хем се бавеше, защото знаеше, че майка й и баща й не спят, а стоят в хола и я чакат, за да се убедят, че е жива и здрава, а после да й крещят. Майка й щеше да крещи. Баща й щеше да мълчи и да гледа разочаровано и огорчено, а после да каже на майка й – Стига. Няма смисъл. На нея й е все едно за нас. – и двамата да отидат в спалнята си, като се подкрепят взаимно като ранени войници.
Лили спря на етажа. Включи си телефона. После дълго и нервно рови в чантата си за ключа.
Разбира се. Защо да не го загуби точно днес? Прехапа устната си и усети вкус на кръв. Близна ухапаното място. Преди пет минути точно там беше езикът му. Беше… Беше страхотно.
Лили се засмя и устната я заболя. После се засмя пак нарочно. Дали по лицето й си личат целувките? Просто не можеше да си тръгне, а после изведнъж стана 11,30.
За момиче, което задължително трябва в 9 да си бъде вкъщи… и за момиче, което има гадже от 4 дни… вечерта беше доста вълнуваща.
Е, сега щеше да й излезе през носа.
Бръкна за последно в чантата си и този път ключът сам се пъхна в ръката й. Беше грапав и студен.
Пъхна го в ключалката и тихо го превъртя.
Чудно. Беше тъмно. Доближи се до вратата на спалнята и чу, че баща й най-спокойно си хърка.
– Ще ми се размине, а? – усмихна се Лили и пак малко я заболя.
Мина през банята. Изми си ръцете. После дълго се гледа в огледалото. Беше си същата. Само бузите й бяха зачервени, но то можеше да е от тичането по стълбите.
Реши да не се къпе тази вечер, не искаше да измие целувките от лицето си. Толкова много целувки! Три часа целувки. Но по-добре все пак, че си тръгна.
Тихичко мина по коридора и се шмугна в своята стая. Не включи лампата. Свали си дрехите, пъхна се в пижамата на зайчета и седна на леглото.
В този миг някой почука по стъклото.
Лили подскочи. Баща й е заключил по грешка майка й на терасата и тя, горката, сигурно умира от студ – това беше първото, което й мина през ума. Доближи лице до студеното стъкло.
Стига бе!
На терасата имаше нежен бял еднорог, който на лунната светлина изглеждаше прозрачен.
Лили отвори, без да се замисли, и еднорогът влезе, като стъпваше деликатно по мокета.
Беше огромен, сякаш изпълваше целия въздух. Излъчваше меко сияние. Миглите му бяха дълги и извити, очите – виолетови. Ухаеше на теменужки.
Лили отстъпи назад, седна на леглото. Еднорогът подуши лицето й – тя усети топлия му дъх и си помисли – тази нощ всички ме целуват. После той опря муцуната си върху рамото й и остана така.
– Ти… еднорог ли си? – попита шепнешком Лили. – Защо си дошъл?
– Аз винаги съм бил тук – отговори й той беззвучно, вътре в ума й.
– Ти моят еднорог ли си?
– Да. А ти си моето момиче.
– Защо те виждам чак сега?
– Защото утре вечер ще се случи нещо.
– Нещо лошо ли? – почти извика Лили.
– Не, миличко. Нещо много хубаво. Не се страхувай. Утре ще се случи нещо много красиво и ти ще бъдеш много щастлива много дълго време. Само че…
– Само че какво?
– Само че вече няма да си имаш еднорог.
Телефонът й изпука. SMS. Лили се дръпна от еднорога, за да прочете съобщението.
„Караха ли ти се? Ти си най-красивото момиче на света!Нямам търпение да те видя утре!“
Лили целуна телефона и зацъка за отговор. Писаха си съобщения повече от час. Когато изпрати последното, тя се сети за еднорога.
Но той вече си беше отишъл.
Прибрах се в книгата като у дома, но в нея всичко беше ново и непознато. Започнах да чета и чувството ми беше, че сънувам. След всяко стихотворение я затварях и после веднага отново я отварях, за да прочета следващото. Почти всички си ги спомнях ясно, някои дори ги зная наизуст, а все едно ги виждах за пръв път, нещо като дежа вю.
Смешно е някоя госпожа като вземе да разправя за душата си, но аз го усетих: душата ми се отдръпна назад, а после се хвърли през глава цялата пак обратно в мене и ходилата и дланите ми изтръпнаха, с онези малки убождания, както когато си клекнал там, където морските вълни се разбиват, и те се блъсват в коленете, в раменете и в лицето ти, а песъчинките се търкалят заедно с водата под теб. После покой и за миг равновесие.
През няколко стихотворения пропадам в думите. Почти непоносимо е. Едновременно виенско колело и дълбок, хладен, чернобял покой. Рисунка с туш.
Животът е добър, животът е щедър. Вижте каква книга си купих и мога да я държа в ръцете си.
Когато за пръв път имаше у нас книга на Иван Методиев, аз трябваше да я върна, беше назаем, и си я преписах цялата в една тетрадка. Още е тук.
А в това издание има толкова много…
Сигурно ако се стегна и се дисциплинирам, и ако за нуждите на този текст се спра да не потъвам в думите, може да разбера как се постига това въздействие, кое точно ме омайва, кой ме кара да стисна зъби и да се разнежа едновременно. Само че аз не искам.
Искам да съм омаяна. Искам да виждам и отвъд, докато чета. (искам да подаря тази книга на всичките си любими, но то е ясно, че искам, щом пиша за някоя книга, значи точно това се опитвам да направя)
Четенето на тази книга е и разтърсващо, и примиряващо. Утешаващо и лековито. С едно такова излъчване за достойнство, мъжество, мъдрост, а толкова трепетно нежна е книгата, че, тъй като не мога да я вдишам, поне ще отделя време да науча още стихотворения, за да бъде в мен, в ума ми, ей тук, зад очите, за да проглеждам по-често.
Развиделяване
Вдовицата мете на двора.
Съседът тайно я следи.
А тя очите си върти,
пък уж нехае… Живи хора.
Мъгла приижда от реката.
В блуждаещото битие,
какво е грях, какво не е,
ще видим чак подир мъглата.
Но ето, сякаш просветлява…
Припламва селската трева.
Знамение ли е това?
Да бъдем мъдреци тогава.
Съзирам хълм, съзирам ниви
и глогове по рид и рът.
Козите денем там пасат,
а нощем бродят самодиви.
Съзирам муле. Дим се вие.
И църквица, до шия в кал.
Уж чудо бях ви обещал,
пък то Исус на кръста гние.
Пасе си мулето – това е.
От истината – ни следа.
Поне до утре сутринта
ще дишаме кой както знае.
КОЛЕДА НОСИ ЛЮБИМИ НЕЩА – Джазът пее на български
За всички, които обичат джаз, поезия и празници, на 23 декември в 19,30 часа ще има от всичко това по много.
„Джазът пее на български“ ( https://www.facebook.com/groups/318368831534421 ) вече седма година представя любими джазови стандарти с текстове на български език. Проектът има широк репертоар от песни на джаз-легенди като Франк Синатра, Антонио Жобим, Ета Джеймс, Нина Симон, Тутс Тилеманс, Жак Брел.
Някои от текстовете са близки до оригиналните стихове, други са верни най-вече на характера на мелодията, но във всички се усеща ласкавото, любовно отношение към поезията, към музиката и към хората, които споделят това преживяване.
Уют, топлота, красива музика и удоволствието да посрещнем заедно Коледа – празникът на чудесата и надеждата.
Намери време за това, което обичаш.
Джазът ще пее на български
с Марина Господинова – вокал,
Антони Дончев – пиано,
Венцислав Благоев – тромпет,
и Мария Донева – думи.
23 декември 19.30ч.
Билети се закупуват на място на касата на Сити Марк Арт Център, бул. „Янко Сакъзов” № 30 и online на www.ticketsbg.com.
Скоро не бях шила човечета, затова снощи като се появиха усмивките им, се зарадвах, все едно виждам стари приятели след дълга раздяла.
🙂
Мария Донева 