– Бог да ви благослови! – каза жената, след като Кейт пусна няколко монети в отворената й длан.
Следобедът беше много горещ. В подлеза ставаше течение, но въздухът, макар и с една идея по-хладен, носеше силна тъпа миризма на плесен, влага и клозет.
Кейт се опита да задържи дъха си. Стори й се, че миризмата се издига от цялото тяло на жената пред нея.
Август се пукаше по шевовете от горещина, а жената беше загърната в няколко ката мръсни шалове и под тях тъмнееше палто. Беше по мръсни плетени чорапи. Единият беше скъсан и между кафявите влакна вълна се подаваше кафяво-черен палец с дебел жълт нокът. Седеше върху разкъсан кашон. Единствените открити части от нея бяха зловещият палец, тънката жълтеникава китка, дланта – сива и малка като на маймунка, и две огромни черни очи край тънък дълъг нос.
Кейт вида жената първо като по-тъмно петно. Безформена купчина дрехи в периферията на погледа в мига на ослепяване, когато от светлината на парещия следобед се гмурна в сумрака на подлеза.
Купчината помръдна, отвориха се очи, малката маймунска ръчичка щръкна. Кейт автоматично се наведе и постави върху нея монетите, които си беше приготвила за билет.
– Бог да ви благослови…
„Тя говори…“ – смая се Кейт. Отстъпи няколко крачки, загуби равновесие.
Вместо да свикне със здрача, съвсем й причерня. Коленете й омекнаха. Потърси опора, облегна се на стената и се смъкна надолу. Клекна.
– Чакай, че е мокро – някой подпъхна под нея картон и натисна раменете й. Кейт безсилно седна.
– Милата, цялата настръхна.
Наистина, потта й се вледени от допира със стената. Кейт се преви и прегърна коленете си.
Една твърда ръка натисна главата й надолу:
– Дишай, дишай!
Миризмата вече беше почти поносима.
– Свиква се.
Гласът беше почти гальовен. Кейт с благодарност усети как на раменете й поляга нещо меко, топлината потече по гърба й. После падна нова завивка, като пелена, затрупа я. Доспа й се, потъна безпомощно, без памет…
– А така! Браво! Така.
Кейт направи усилие, отвори очи. Върху лицето й имаше нещо мъхесто, бодливо, задушаващо.
Помръдна, замахна с омекнала ръка, усети хлад върху дланта си.
– Дръж, да не речеш, че съм неблагодарна. И… Късмет.
Кейт стисна шепата си – бяха монети.
Чу ситни стъпчици, които се отдалечават. После се приближиха пак, някой грубо я дръпна за двата крака едновременно и я повали настрани. Ловко й смъкнаха сандалите.
– Тези скоро няма да ти дотрябват.
После остана само студен мрак, ехо, после мазна, миризлива тишина.

Утре се откриват XXIV международни детско-юношески хорови празници „Добри Войников“.
Ще пътувам натам с голяма радост, защото в Шумен съм преживявала щастливи и важни часове.
На връщане ще си пея някоя от новите песни, които ще чуем за пръв път. А може и петте да си ги пея. Думите съм ги писала, затова ги знам, само музиката още е нечувана…
Щастие. Новата песен винаги е това.

За седем години с честен труд, упоритост и може би чар, станах милионер и половина. Прехвърлих милион и половина прегледи, ехааа.

Откакто имам блог, започнах да шия играчки. Направихме „Джазът пее на български“. Излязоха последните ми засега 8 книги. Имаше много пътуване, пиеси, работни места, рисунки, морета, рождени дни, любов, тъга, радост, празници, думи.
Думи.

Обичам си блога, защото тук е историята на онези неща, които съм правила и са за пред хора. Лесно е да си припомня или да проверя кога е било това или онова. Хубаво е.
Ан ме накара да направя този блог и двамата с Йовко до ден днешен ми помагат да се оправя, когато ми се появят блогърски затруднения, и аз съм им благодарна.

Това е моят адрес – mdoneva.com, аз тук прекарвам доста време, тук живея, тук може да ме намери този, който ме търси.

Честит рожден ден, блогче!

Много е важно да не спираме да живеем.
Трябва да живеем много дълго, толкова, колкото е възможно.
Към всички причини, които знаем, днес ще добавя още една.
В самия край на 19 век Джа̀комо Анто̀нио Домѐнико Микѐле Втори Марѝя Пучѝни е написал операта „Бохеми“.
Затова.
Защото можем да я гледаме за първи път, и после да я гледаме отново, и никога повече да не забравим колко е сладък животът.

Аз я гледах миналата седмица. Бях на премиерата, разбрахте ли сега колко съм важна. Направо се чувствам като една от по-първите хора на нашия хубав град. Ще има още две премиери, с различни солисти, така че и вие не сте пропуснали шанса си да се наредите сред нас 🙂

Беше много красиво и елегантно. Сценографията ме очарова. Пренесе ме в най-мечтаното време, при любимите ми художници, в любими книги от (и за) онези години – „Безкраен празник“, „И слънце изгрява“, „Един последен поглед“ на Джеймс Олдридж…
Целият спектакъл излъчва непобедим младежки дух. Още от първата минута – защото артистите на сцената са толкова хубави, сладки, жизнени. Боже, защо съм толкова възрастна – всичките ми приличаха на моя син, как да не ги обикна от пръв поглед? Свежи, смешни и да, непобедими.

И не си мислете, че робувам на текста. Аз даже по едно време изобщо спрях да следя надписите. И не само защото пак не им липсваха печатни грешки.
Музиката разказва.
Сега ще кажа нещо, което може би ще прозвучи глупаво, но аз го усещах през цялото време. В другите опери между божествените арии има моменти, в които действието трябва да се придвижи, певците си говорят по разни въпроси, и понеже е опера – говорят пеейки. Влизам им в положението. В „Бохеми“ няма обикновена музика между божествените откъси. В „Бохеми“ всеки миг е романтичен и мелодичен. За пръв път имам такова цялостно преживяване на музикалния текст.

Голяма красота.

Красота, която се преживява ярко, даже остро. Мисля, че е така, защото високото и ниското живеят заедно по пълноценен и естествен начин. Не „като в живота“, защото те в нормалния живот извън операта не са така красиви и пречистени. Но ето – трагичната и комичната двойка са заедно, пред едните има много живот, който те като нищо ще прекарат разделени или пък в заяждане, пред другите има смърт, нямат си бъдеще, имат си само любов, и те се обичат, а се разделят, и пеят, и оркестърът свири, и дъждът не спира да вали на платното зад гърбовете им

и неприятният човек с големия фотоапарат не спира да се катери по сцената, слава богу, че поне снимки е направил, някои от тях взех от страницата на операта и ще сложа тук, ама верно, бива ли по време на спектакъл точно него да гледаме как броди из сенките?

И така с живота. И със смъртта. „Бохеми“. Хубаво е. Да живееш, и още да ти се живее.

В Пътуващите книги на Стара Загора ще поставят куклено театърче по „Наръчник за мечтатели“.
Помолиха ме да ушия кукли за децата, а аз обещах да опитам. Ето я Ния. Ако така са си я представяли, ще направя и Ради, и пумата 🙂

Преди малко се върнах от Нова Загора. Там в сряда вечерта гледах постановката на Станиела Хаджиева и ТА „Мигчета“ „Принцесата и граховото зърно“.
Написах тази пиеса, а Станиела страхотно я е доразвила, за да има роли за повече деца, а също и защото така е много по-хубаво. Ако някога дам пиесата някъде да я играят, ще предложа този разширен вариант. Много ми хареса!
Да знаете колко беше приказно и празнично. Всичко беше обмислено, пипнато с ръка, вдъхновено и красиво. 
Направих куп снимки, 99% от тях не са на фокус, и пак са ми ненагледни. Сигурно от Нова Загора ще ми изпратят хубави снимки, но не мога да чакам, ще споделя моите, сърцето ми прелива от радост и обич. 
Искам винаги да се познаваме и винаги да сме приятели, и да се видим пак.
Прелестни грахчета! 🙂

тук съм с украшение на грахиня

В една сива, сива долина, до една сива, сива планина имало сив град със сиви улици и сиви хора.
По покривите се катерели сиви котки, по сивите дървета зреели сиви ябълки.
От сивите облаци се ръсел сив сняг, сива мъгла почти всеки ден затискала града, а когато се случело все пак слънцето да се покаже, сивите му лъчи едва прониквали до прашните стъкла на прозорците. Сивото пране висяло със седмици по въжетата.
Мъжете и жените били вечно уморени. Децата не играели, не тичали, а се влачели към училище бавно като старци. Смазаните от вечна умора учители пишели само двойки, а на родителите им било все едно.
Знамето на града било сиво и на него със сиви букви били написани сиви думи, които никой не можел да прочете, нито да си спомни.
Хората в сивия град не били нещастни, защото отдавна не помнели какво е щастие и не им идвало наум да си го пожелаят. Те гледали сива телевизия, прелиствали сиви книги и сънували сиви сънища.

Веднъж на другия край на света, отвъд осем лазурни океана, девет зелени гори и десет сини планини се завихрило торнадо.
То било младо и безсърдечно. Изкоренявало вековни дървета, изтръгвало къщите заедно с основите, подмятало автобуси и камиони като детски играчки.
Торнадото изминало стотици километри, като пренареждало света по свой вкус. Постепенно се уморявало и губело сили като пътник, който се приближава към целта си. От джобовете на торнадото се ръсели крави на петна – те падали на нови поляни и без дори да се огледат, започвали да пасат.
Торнадото изпускало загребани розови храсти, тротинетки, плажни чадъри, кученца с палтенца… С всеки километър то губело плячкосаните вещи и ставало все по-чисто и леко.

Когато стигнало до сивия град, от торнадото бил останал само топъл дантелен дъждец, а между капките му се носели няколко шарени пеперуди.
Било призори и всички спели. Малкото торнадо пристъпвало на пръсти по сивите улици. То се разкайвало за бедите и злощастията, които причинило в буйната си младост.
Вече не искало да пречи на никого. Минало между къщите, без да премести нито една прашинка. Не измило стъклата. Не избелило прането. Не поръсило личицата на бебетата. Не помилвало с хладни пръсти челата на старците.
В ушите на торнадото още кънтяли виковете на ужасени хора.
Нямало как да поправи грешките си, искало само да не направи нови. Можело да помогне на сивия град, но не посмяло, защото се страхувало от последиците.
Затова, преди да напусне сивата долина, старателно събрало всичките си пъстри пеперуди, увило ги в една чиста носна кърпа и се отдалечило, без да остави следа.

По невнимание, малкото торнадо забърсало с лакът сивото знаме, което висяло унило на пилона пред общината. В плата, освободени от столетни паяжини и кора от прахоляк, просветнали няколко пъстри букви.
Някога, много отдавна, в знамето били втъкани думите: Светът е шарен.

Но торнадото погледнало назад, видяло блесналите букви, върнало се, замазало ги с шепа мръсотия от съседния покрив и си отишло.

Този път завинаги.

Пътуване. Слънчев ден. Море на една ръка разстояние. Всичко вкусно! Кака и Аргир. Децата. Да спя на задната седалка и в съня си да чувам как си говорят по пътя.

Оказа се, че имаме запис на почти целия концерт, без първата песен, мисля.
Ще опитам да сложа линк тук и понякога ще го гледам, защото това са щастливи часове.

Благодаря!

Мили ми, и тази седмица ще бъде необикновена за мен, защото ще ми се сбъдне още една мечта: в сряда ще бъде премиерата на пиесата, която най-много си обичам.
Ще ви препредам поканата на режисьора, Станиела Хаджиева.
Честит ден на театъра!  ❤

Нещо като покана 🙂

На света напоследък му липсват приказки. Не, не, не че той е станал безприказен, напротив – той си е съвсем приказнопрекрасен – с това синьо небе и хрупкава зеленина, пъстри поля и градини, чуруликащи пернати, щедро на светлина и топли прегръдки слънце, щурав вятър и всички там още природни красоти… Ама ние, човеците… Нашите лични приказки нещо ги обви гъста, на места непрогледна даже, лепкава и много студена мъгла…
Обаче, всички знаем, че мъглата се вдига и под нея се разкрива такава пъстра и искряща от радост красота… Сякаш си измил прашасалите прозорци на дома и си погледнал навън през чистото стъкло. А там се настанила една пролет с всичките й пролетни благини и глезотии, размяукали се едни котки, влюбени до ушите, разбръмчали се едни разнокалибрени живинки…
И те изпълват едни шарени думи, дето се застъпват по петите, всяка иска да излезе преди другата, и едни мисли – припрени, и едни чувства засмени… Така де. И ти олеква. Поемаш си дълбоко въздух и се надуваш като „балонче хвърковато, червено като мак“…

Та, да си дойда на темата. 😉
Ние от ТА “Мигчета“ при СУ “Христо Ботев“ и тази година сме решили да не изменим на своята мисия да разказваме приказки. Този път ще ви зарадваме с „Принцесата и граховото зърно“ от добрата вълшебница Мария Донева. Красивата история за търсенето на истинската любов е като витаминозен и много свеж коктейл от грах и смях.
Ако наминете в театър „М. Балкански“ на 29 март,  сряда, от 18 часа, ще присъствате и на откриването на Шестия ученически театрален фестивал „Арлекин“, и на нашето представление.
Заповядайте! 

Вратата е с формата на почти правилен кръг.
Нормално, направена е, за да затваря хралупа. Дървото е стар чинар. То си има само един жив клон с пет зелени вейки в крайчето. Всички останали клони са сухи и при буря все някой се откършва с приглушено пукане, все едно му е неудобно.
Чинарът определено е западнал. Последната обитаема хралупа е на средно висок етаж. Кръглата й врата е била боядисана в лазурно синьо, но боята се е олюпила.
Встрани, на половин педя от хралупата, има малка уютна тераска. Получила се е от останките на паднал клон, живописно покрити със зелен мъх.
Рано сутрин синкавата врата се отваря и от хралупата с чашка кафе се подава Евелина, рошава, но все пак сладка. Тя протяга тънко босо краче, стъпва на тераската и сяда на мекия мъх.
Евелина е гарга.
Пие кафето си черно в чашка от най-фина черупка. Перушината й е лъскава и дива, с отблясъци в маслено зелено, турско синьо и патладжан.
Това е любимият й момент от деня. Дървото й е отдалечено, малко опасно и има собствена история – точно като нея самата. Не й пречи, че е порутено, напротив, тя си го харесва точно такова. А и я пази от навлеци.
Евелина си има кръгло, леко напукано огледало. В рамката му са подпъхнати няколко снимки и едно стихотворение*.  Има розови чехли с още по-розови помпони. Но не ги носи, не.
Хваща чашката с палците на краката си и ги протяга над ръба на тераската. Без да разлее и капка, се отпуска назад и вдига крака, изпънати в коленете. Ляга по гръб и от високо отлива кафе право в човката си.
После доволно се засмива.
Чинарът е насред полянка. Преди короната му е била толкова гъста и кичеста, че в сянката й никой не смеел да поникне.
Сега чворовете почти не хвърлят сянка и долу е кипнал въртоп от трева, великденчета, лапад, жълтури, всякаква ухаеща зеленина. Тревицата си расте на воля.
Евелина обича сухото си дърво. Както е легнала по гръб, гледа белите облаци, които се носят по яркосиньото небе и изглежда, че ще се закачат на някой сив клон. Приличат на пяна. Евелина си мисли, че няма да е зле да си сложи вана на тераската. Отпуска се.
Изпуска чашката от кафето, тя я чуква по човката, отскача и се търкулва по мъха. Спира се точно на ръба.
Евелина се стряска, размахва крило и от полъха чашката пада на земята.
Евелина ляга по корем и любопитно гледа надолу, но вижда само трева.
Сигурно е станало време да тръгва за работа. Или пък не?
Надига се. Влиза си в хралупата с малък скок. След две минути излиза с червена лачена чанта на точки, тюркоазен пръстен на дясното краче и още по-рошава от преди.
И отлита.

* Стихотворението, което е подпъхнато в рамката на напуканото кръгло огледало. Написано е на жълтеникав лист с нокът, топнат в мастило:

Тя е черна като нощ
със лилаво за разкош,
слуша пънк и яко грачи
по неописуем начин,
фен на Артър Конан Дойл,
влюбена е във гаргойл,
рошава концептуално,
обаятелна нахално,
парцалива и небрежна,
просто до премала нежна,
пие бира – цяла тарга
и се радва, че е гарга.