Въодушевление!
Ох, не. Трябва ми дума, която да означава въодушевление!, но е да по-къса и да означава мигновено желание за активно действие. Думата възторг не става, защото е по-остра, стремителна е, но значи само да реагираш на нещо отвън, а пък тази книга те повдига целия и те кара да искаш да участваш в играта.
Ами да, остава въодушевление!.

Въодушевление! е нещото, което изпитах, когато разгърнах „Тетрадка за приказки“ на издателство  Точица.

Това е сборник с 18 приказки, написани от деца и илюстрирани от 12 художници.
Първо на първо, не съм знаела, че имаме такива страхотни, невероятни художници, толкова необикновени и свободни. Ми не съм знаела. Но вече знам.
Чест е за децата, че приказките им са илюстрирани от истински художници.
А за илюстраторите е чест, че са работили прекрасно заедно с такива сладки, разкрепостени, даровити автори.
Приказките в книгата показват какво е да смееш – да фантазираш, да зарязваш сюжета, да го променяш насред път, да разглеждаш думите и да ги обелваш от смислите им, както се бели черупката на яйце, и я! колко пиленца имало дори само в едно яйце.
Тези приказки показват как умовете на децата разцъфтяват, когато ги оставиш да посмеят да се смеят, да опитват нови вкусове, да следват асоциациите си като линкове навътре в собствената им фантазия.
Някои приказки са по-бъбриви, други са по-смешни, трети са напълно невероятно прелестни, защото и децата са такива.
Аз като не съм дете, нямам ли право да се забавлявам и да си съчинявам? И то с приятели, за още по-весело?
Играе ми се!
Въодушевено! ми е!
„Тетрадка за приказки“ – чудесна за четене, за писане и за разглеждане. Горещо препоръчвам!

„Лятна книга“ от Туве Янсон, превод – Анелия Петрунова.

На 17 страница разбрах,

че ако си изиграя правилно картите,
след време аз ще съм бабата на София.

Превъзходно четиво.

Честно казано, „Пътуване с лек багаж“   ме измъчи. Не бих я пропуснала за нищо на света, аз много много много обичам писането на Туве Янсон. Първия разказ от сборника прочетох, докато пътувах в тролей, и плаках горчиво, защото е толкова красиво, и чисто, и изпълнено с копнеж, от който очите ти потъмняват и започват да блестят, толкова недостъпно е желаното, а е избрано точно заради тази отдалеченост и недостижимост, и не може да бъде назовано с думи… но след този разказ, наречен „Кореспонденция“, в следващите не усетих така силно неизразимата, почти непоносима красота.
Има го пърхащият кадифен живот от приказките на Туве Янсон, но има и много мрак, и ми беше трудно.

А в „Лятна книга“ красотата е кристална и езикът е пищен и разцъфващ в студа.

Получих подарък – още една книга за възрастни от Туве Янсон, издадена още през 1985 година, казва се „Честна измама“ и е преведена от Антоанета Праматарова – Милчева. Чака си реда за четене.

Ще видим…

„Обикновеният човек се прекланя пред необикновеното. Необикновеният човек се прекланя пред обикновеното.“

Конфуций

Понякога, докато се трудиш упорито, неусетно придобиваш блясък.

*

 Това е една чудно увлекателна книга на Мануел де Педроло, която прочетох на един дъх, а на следващия дъх, накрая, ми разби сърцето, и вече съм сигурна, че по това се познава истинската любов.

Книгата е преведена от каталонски от Нева Мичева, всъщност самата тя ми я изпрати, за да я прочета и да напиша нещо за нея, ако ми се прииска.
Но аз какво да кажа?

Още съм под силното въздействие на романа – роман е, и хроника, и наръчник по оцеляване, и още…  Действието се развива върху руините на света, какъвто го познаваме, но историята е по-скоро като мечта на фона на ужаси и загуби… което е идеалният фон на мечтата, и нейна естествена среда.

Не мога да се съглася с твърдението, че книгата е предназначена за читатели на 12 – 17-годишна възраст. Добре, за тях е, но не само за тях. Аз не мисля, че децата на 12 години познават достатъчно света, за да могат да си представят какво би било да го загубят. Не мисля и че те копнеят  за чистотата и естествеността, които владеят романа. Защо им е на децата да копнеят за нещо, което си имат, и как биха могли да го оценят?
Както си лежим по гръб на тревата и гледаме някой облак, на теб той може да заприлича на кон, а на мен – на кораб. И книгата е облак, само че от думи.
За мене това не е фантастика за деца и юноши, а любовен роман за уморени възрастни, в който се осъществява копнежът да срещнеш своя човек, да го спасиш, да го създадеш и заедно да изградите нов свят.
И старият свят да не ви липсва.
Вероятно чета „Хроника на второто начало“ като лигава женичка, и не виждам причина да се срамувам от това.
Ето Нева какво казва по въпроса, с история, любопитни факти и всичко, както си трябва. Само мога да споделя, че написаното от нея ми беше интересно, но след като прочетох книгата, ми стана 20 пъти по-интересно.

„Хроника на второто начало“ – горещо препоръчвам!

Прибрах се от Русе в блаженство.
Чувствам се уютно, топло, вкусно и равномерно добре навсякъде в себе си. Чувствам се като добре сварено картофче.
И цялата съм в благодарност. Това е едно от най-страхотните пътувания, които съм имала, без нито грам притеснение или неудобство. Разбира се, благодаря на Ваня Хинкова и на нейното семейство и приятели и колеги и на целия град, който за мене е Градът на Ваня.
Но също така благодаря за стихотворенията.
Ако правех банички или фаянсови плочки, или карах тролей… Никоя друга работа или професия не би ми дала възможност да пътувам така, за да виждам хората и да им казвам думи тихо, и да разбирам, че това са техни думи и говорят за техни неща. Такова близко и топло общуване нищо друго не може да ни даде, само стихотворенията.

Добавям няколко случайни снимки, човечета, които уших във влака, река, лодка. Нямам снимки от града Русе във фотоапарата си, нито от улиците, нито от събитията от Нощта на музеите. Абе това не е град за една снимка, нито за една вечер.

Чувствам се в омая.
Искам пак в Русе…

 

Приключения.
Близост.
Радост.
Любов.
Секс.
Общуване.
Приятелство.
Смях.
Младост.
Лекота, щастие, страст, тъга.
Всичко това – пресъздадено вкусно и вълнуващо, с наслада от усещанията, с апетит и удоволствие.
Ето, разказах ви „Тънкости на приготвянето”, сборника с разкази на Деница Дилова.
Остава вие да си го преживеете, като вземете книгата и я прочетете.
Има дори рецепти, ако ви идва отръки да готвите.
На мен ми иде отръки да ям, да си храня тялото с вкусни хранички и душата с интересни мисли, което също е добро качество, нали трябва да има читатели, не може всеки да е все писател.
Харесва ми да съм читател на Деница Дилова, тя има добър вкус, сръчности и лекота; има чисти ръце и свежи идеи.
Ще ми се да можех като кулинарните критици и професионалните дегустатори да описвам вкусове и аромати, плътности и съчетания на продукти с различен произход, за да предам усещанията на небцето и езика си, докато чета тези разкази.
В тях става дума за готвене – различни случки, ситуации, хора и отношения. И храна.
Приятно ми е да погледна живота през призмата на храната, на българското хранене. Сърбала съм американски попари и пилешки супи за душата, къкрила съм в латиноамерикански страсти, горещи води за шоколад и афродитините афродизиаци, ронила съм сълзи в италианската паста и съм яла супата на Кафка. Питър Мейл ме е опивал с вино, а Джоан Харис ми е пълнила обувките с бонбони.
Явно си има такава пазарна ниша, за кулинарна художествена литература, и ето че и ние си имаме заглавие за там. Тук бих добавила с удоволствие и „Приказки за злояди деца” на Красимир Дамянов, която скоро беше преиздадена. Може да има и други хранително-вкусови български книги, не зная, но знам, че „Тънкости на приготвянето” е едно от най-вкусните четива, които са ми попадали напоследък.
Радостна, сладка, ммммммм еротична, чудна книга. Доста олекотена откъм количество текст на страница, но то е против преяждане. Когато е гурме, порциите са все такива.
Браво на Емилия Миразчийска за идеята и за издаването на сборника, а също и за снимката, която прилагам.

Няма си ми я книгата на Туве Янсон!
Стоят си на рафта една до друга девет нейни книги („Невидимото дете” ми се повтаря, но в две различни издания). А „В края на ноември“ липсва! Къде ли съм я сложила? Дали не е в другата стая, или затрупана по рафтовете, или в някоя чанта, защото толкова обичам да разнасям книги със себе си…
Спирам се и се поглеждам в лакираната вратичка на шкафа. Приличам на Старче, което не помни къде си е скрило киселите краставички.
Тази вечер гледах „В края на ноември” в Кукления театър в Стара Загора. Румен Гаванозов гостува тук и аз отидох заради него, но най-вече заради Туве Янсон.

Гледах спектакъла и, разбира се, прекрасната кукла, истинска-жива, и актьора, сам пред рехавата публика с ръмжащи телефони…
Свърши пиесата, видях, че в салона са Станислав Матев и Елица Стоянова, Еличка, хубава като меденка, с летни дрехи и с голи крака, които не се въздържах и пипнах с показалец (ужас, добивам маниери на порочно старче!) Разменихме по две думи, за куклата, и аз казах, с ей тази уста, „Много беше хубаво, макар че не видях много от Туве Янсон.”
После вървях по улицата към къщи, зелени дървета, кестени, акации, ириси, рози. Млад оплешивяващ татко се опитваше да свали от клоните на едно дърво перце за федербал. Луната беше бяла като сирене, после стана жълта като кашкавал, а аз си мислех за спектакъла още и още, и постепенно започнах да започвам да разбирам какво съм видяла и какво съм гледала.
Има още →

Има ли нещо по-хубаво от това, както си вървиш през града, внезапно да срещнеш приятел, когото не си виждал от години и дори не ти е минавало през ума, че може да е тук?
Под „тук“ да се разбира в този град, в тази държава, на този континент и на твоя език.

Аз така срещнах днес Стивън Уингейт, когото познавам от Семинара по творческо писане на Елизабет Костова.
Е, не лично него, но видях в книжарницата неговата книга „На пазар за съпруга“!

Сборник с разкази, издаден от Сиела и преведен от Златка Паскалева (тя е превела „Живият хаос“ на Патрик Нес, и не само).

Ето тук едно интервю със Стивън.

Честита книга на български, Стивън!

А сега чао, отивам да чета 🙂